[…] да говориш, где седнеш и где паднеш, сé големи думи, т.е. да знаеш гъдела на невежествената тълпа […]
Захарий Стоянов, „Превратът“
Светът е разнообразен, не еднообразен. Тази аксиома я е изучила даже баба Стойна от мюзикъла „Криворазбраната цивилизация“, затуй и пее: „Пъстър свят, шарен свят“. Та ето поради що „големите думи“, дето ги извади нашият ужким обединител държавен глава РР под Роженския пилон, изтъпанчил се пред колеца самодоволно – досущ както Илия Бешков рисува Бай Ганю, че имало било само едничък патриотизъм и че той бил единствено тоя, под пилона, и никакъв друг, са пълна (само)заблуда: патриотизмите са много и пропагандираният на родопските поляни нито е единственият, нито е най-любезният. Можем да го назовем „шаячен“ по подобие на шаячната правда, за която Остап Бендер – великият комбинатор, пита в „Златният телец“, и питайки, същевременно отговаря: „Шаячна? – повтори замислен Бендер. – Онази – конопената, домашната изработка, кълчищената? Така, така“. Та нека и ние подир него – „така, така“, опитваме да го опишем тоя наш смятащ се за уникален патриотизъм, че да го видим, аджеба, доколко е той най-баш и изобщо патриотизъм ли е, или е нещо друго, хич не мило и драго; „озъбено свирепо куче“, както е рекъл поетът…
Допотопност
[…] когато се освободи [българският народ] от своята простота и незнание, от своите стари суеверия и допотопни нрави […]
Любен Каравелов, в. „Свобода“, г. I, бр. 3
Допотопни нрави, дума Любен Каравелов, демек отпреди потопа, овехтели я́ката. Може да ги наречем също, че са примитивни и вулгарни, на български ще значи първобитни и дебелашки: недодялани, мърляви, кичозни; силата хич не им е във вкуса. Да си татуираш Апостола на прасеца, „Свобода или смърт“ на бицепса или Христо Ботев на корема са признаците, по които се познават тия допотопни нрави, за които говори Любен Каравелов. Българското в цялата му сложност и комплексност бива разбирано само в проявлението си на национално-революционно и то съсредоточено в две-три, максимум пет фигури: Левски, естествено, Ботев, разбира се, Хаджи Димитър и Стефан Караджа – сравнително по-рядко, чат-пат Георги Бенковски; е, и някое Вазово стихче, ама откъслечно, не докрай. Толкоз. За „Горски пътник“, ако ги питаш тия шаячни патриотчета, татуирани „родолюбчета“ – не българи, а същи маори, и кой го е написал – пукали, ще се блещят като пукали. Това е патриотизъм на кебапчетата: дай им да щъкат из страната от възстановка на възстановка, да пукат с кремъклийки пушки и да търкалят черешови топчета за по пет-десет минути, най-много половин час, след което да се разположат на софрата, нагъвайки бира и кайма на корем (който, прочее, хич не е малък, с гаргантюевски размери е). Хойкат със сандали и маратонки, ама най би им идело да нахлузят цървули и то неощавени: също като тях са груби и несносни. Един гуляйджийски патриотизъм: дай ми ти на мене, байо, една тава кюфтета и десет тарги бира и ме гледай какъв съм юначен българин! Йеденье, пиенье, тия три неща са му все в главата на тоя пишман патриотин, дето душа дава да се наплюска. Пък ако може и на аванта – берекет версин! Не един пилон – сто и един да му вдигнеш, и не 111 метра – хиляда и 11 да му щръкнеш, пак ще са му малко, пак няма да му стигнат. Защото той патриотизма така го разбира: от Витоша по-високо нема и т.н.; патриотизъм на количеството и то на помпозното количество. Финия патриотизъм на Дора Габе („и тъй ще я обичам отдалеч, че всяка мисъл ще е обич само“) му е непонятен, но за този на графомана Любомир Бобевски („в тебе лъв живее, а не пигмей и сатана“) няма колебания – щом за лъвовете вика, от наш’те ще да е. Че нали и ние скандираме, до прегракналост скандираме: „Българи-юнаци, лъвове-юнаци!“, ей го от де иде!… И се бие в гърдите, и врещи по опашките на съборите, че и на бой налита – няма да си зареже магарето в тинята, я… А бе, юнаци, баш юнаци, най-баш юнаци!…
Елементарност
Всичките неразбории, зависти, укори, които произлизат повечето от глупостта, са причина за разделянето на един народ на части и [тогава от него] не остава нищо.
Васил Левски в писмо до Любен Каравелов, 25.VІІІ.1872 г.
Глупостта, за която пише Дякона, може да се сведе до елементарност, казано на български – едностранчивост. Глупостта е винаги едностранчива: тя взема нещо от действителността и го въвежда като един-единствен принцип на функциониране на света. Няма теория на конспирацията, която да не е глупава, понеже няма само едно обяснение за движението и развитието на човешкото общество. На шаячния патриот обаче тия не му минават, той е като в известната приказка: „Едно си баба знае, едно си баба бае“: „всички са маскари“, „ваксини = чипове“, „Путин – нацистоборец“; постистината и фалшивите новини при него избуяват като домати в оранжерия, а колци не му трябват – колци са твърдите му убеждения. Челичени направо! Такъв един челик скоро ми разясняваше, че като чуел за цивилизационния избор на българите, го хващали бесовете: Какъв днес цивилизационен избор – пенявеше се, – нашият цивилизационен избор го е направил още княз Борис І! Демек православие, самодържавие, народност – почти като в империята на Николай І. А ако му кажеш, че украинците също са православни, ще те погледне с бялото на очите неразбиращо. Пък ако продължиш да му казваш, че България е приела християнството повече от сто години преди руснаците, ще реши, че нещо го будалкаш. Накрая – продължавайки да му казваш, че цивилизационният избор не е нещо веднъж завинаги дадено, че той се прави всеки ден и индивидуално от всеки един, например с това дали ще си хвърлиш хартийката на улицата, или ще изчакаш да стигнеш до боклукчийско кошче, че да я пуснеш цивилизационно вътре, хептен ще го смаеш. Чак главата му ще закънти като газова тръба – на празно… А май най ще го смаеш като го светнеш, че може би свръхпреданият български русофил Драган Цанков – освен че е прибирал тлъсти сумички от Азиатския департамент, е бил и най-върлият български униат, сиреч радетел за уния с Папската курия. Само че нему, на нашия шаячен патриот, главата е бетон, че даже железобетон и за нея разумни патрони няма открити – кюта си той в невежеството на единствената своя (пост)истина и е дървено убеден, че държи Господ за шлифера. Или за пилона – може и така да се произнесем, имайки предвид последните произведени шаячно-патриотарски събития…
Автаркичност
О! Ти си българин и патриотин! Запей песента „Гъби, мои гъби“, пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ.
Христо Ботьов, „Политическа зима“
Автаркията е древногръцка дума, означава самодостатъчност. В историята я вкарват стоиците: според тях добродетелният човек е автаркичен човек, сиреч нямащ нужда от нищо и от никого, което съответно го прави независим от среда и обкръжение. Терминът по-късно бива присвоен от икономистите: описват с него мерака на някои държави към самозадоляване, тоест такава икономика да имат, която да се върти вътре в себе си и от нея нищо нито да излиза, нито да влиза; пълна изолация. И е показателно, че към подобна икономическа самозадоволеност (да не река икономически онанизъм) прибягват държави, дето все ги тегли към авторитаризъм и тоталитаризъм: Италия на Мусолини, Испания на Франко, Германия на Хитлер, Португалия на Салазар, СССР на Сталин, днес Северна Корея на Ким Чен Ун и Русия на Путин… Тъй тежнеят тия самодостатъчници да се изпълнят със себе си и единствено със себе си, че накрая пропадат вдън земя от цялата си натежала пълнота. Пълнота, която е и пълна тъпня: няма такава херметизирана изолираност нито в природата, нито в икономиката, хеле пък в историята. На автаркистите обаче не им пука: те си искат българския лев, питат къде е българската (атомна) индустрия и настояват българската армия с българска отбранителна техника да ни пази; сякаш думичката „български“ е някаква вълшебна думичка, разваляща всякакви магии и злодейства-чародейства. Тоя наш автаркичен суеверник добре е изтипосан от Ботьова в „Политическа зима“: „Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тие две болести: или млада жена, или стар ревматизъм […]“ Ала всичката тази самозатвореност в собичката е тотална щета: в днешния (пък и не само в днешния) свят никой не може да живее откъснато, все едно е някой еремит в Сирийската пустиня; днешният човек е глобално обвързан/свързан човек. Затова силна е не тази държава, която се самозадоволява, а тази, която се съюзява: Европейски съюз, Северноатлантически алианс, Европейска банкова система… Е да, вярно, тегли ги нашенските автаркисти към минско-московските автаркисти, дето и те са уж съюзници (ама такива, които само дебнат да се захапят, че и други съседи да прегризат), то нали подобното привлича подобно; ама за тоя им стремеж добър опит прави да ги отрезви и опомни Захарий Стоянов: „[…] Русия, нашата фатална освободителка, покровителка, славянската, братската, християнската и великата Русия, с която сме една вяра и една кръв! Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука… То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти!“. Лошо е, зер, пустият му московлук, ама за нашенския впиянчен от самогонско русофилство шаячен патриот хич не е лошо, ами си е супер добро, щото и той тъй ще да мижитурства – сврял червен автаркичен нос в сибирската кал…
О, неразумний и шаячний патриоте! Поради що се не срамиш от свойто невежие, ами и пилони вдигаш, и за най-баш патриот се бараш?!…
