Известният френско-арабски писател и общественик Амин Маалуф е роден през 1949 г. в Бейрут, един от важните центрове на съвременната арабска култура и книжовност.

Завършва образованието си със степен по социология във франкофонския университет „Сен Жозеф“ в ливанската столица. „Да си християнин в Ориента – пише той по-късно – създава усещането, че си маргинал“. Въпреки това фамилията Маалуф е оставила дълга следа в арабската поезия и литература. Един от чичовците му превежда творбите на Молиер на арабски. Баща му е поет и водещ на радиопрограма за западна класическа музика. Същевременно е собственик на вестник и редовно публикува статии в подкрепа на парламентарната демокрация.

Маалуф напуска Ливан, за да оцелее по време на безумната гражданска война, която избухва през 1974 г. Той се качва на кораб, който го отвежда в Кипър, а след кратко пребиваване там заминава за френската столица, където се установява и семейството му. Първоначално работи за френското списание Jeune Afrique, а по-късно става и негов главен редактор. През периода 1979–1982 г. е редактор на излизащия в Париж арабски седмичник An-Nahar, преди да се завърне в редакцията на Jeune Afrique.

Първата книга на Маалуф на френски е до голяма степен документална: „Кръстоносните походи през погледа на арабите“. Публикувана през 1983 г., книгата е преведена на повечето европейски езици и не губи популярност цели две десетилетия. След нея творчеството му продължава с исторически романи, изградени около действителни сюжети. Склонноста му към романизиране на минали събития се дължи на сложната му връзка с реалността: „Винаги съм бил мечтател и постоянно се опитвам да избягам от действителността… Може би, защото не се чувствам в хармония с епохата и обществото, в което живея“, добавя той.

През 1986 г. е публикуван първият му роман „Леон Африканецът“ (преведена и на български със заглавието „Лъв Африкански“), базиран на биографията на пътешественика Ал-Хасан Ал-Уазан, който бяга от Андалусия след падането на мюсюлманска Гранада първоначално във Фес, днешно Мароко, а след това извършва пътешествие до Мека. Накрая героят на романа напуска люлката на исляма, за да приеме християнството.

Романът „Самарканд“ (1988), третото произведение на Маалуф, е посветен на живота и творчеството на големия персийски поет Омар Хайям, автор на „Рубаят“. Следва „Градините на светлината“ (1991), отново на персийска тема, този път за житейския път на основателя на манихейската религия Мани, живял през трети век сл. Хр.

Пътят към Френската академия

През октомври 2009 г. Амин Маалуф е избран за член на „безсмъртните“, сиреч на Френската академия, като заема мястото на починалия френския мислител и етнолог Клод Леви Строс. Какво означава за него този избор? Споделя, че това е много важен момент в живота му и „има специално значение, защото съм ливанец и арабин, което ми позволява да играя ролята на мост между два свята“.

Така Маалуф се превръща в мост между Европа и арабския свят. Същевременно проблемите, свързани с множествеността на идентичностите, са постоянно в полезрението му. Като интелектуалец от арабски произход, той познава добре препятствията пред интеграцията на чужденците във френското общество. В преведената му и на български книга „Гибелни идентичности” (2009) писателят казва, че идентичността не ни е дадена веднъж завинаги, а се формира по-скоро от няколко принадлежности, които се променят, и „подреждането“ на елементите в нейната конструкция варира през целия живот. Индивидът е склонен да се самоидентифицира през призмата на своите уязвимости: страх от унижение, присмех, маргинализация, потисничество и пр.

Конфликт на идентичности и геноцид

Маалуф твърди, че през първите две десетилетия на настоящия век сме станали свидетели на това как хората се настървяват поради нараняване на техните идентичности – независимо дали са етнически, религиозни, сектантски, национални, географски, културни или идеологически, как участват във войни и конфликти, водещи до геноцид, извършвани в името на и заради идентичността. Сблъсъкът е не само между Запада и Ориента, между мюсюлмани и християни, а и между последователите на други религии. Той се опитва да „разбере причините, които карат много хора днес да убиват в името на своята религиозна, етническа, национална и друга идентичност“. И вярва, че причините се крият в пристрастията на индивидите, а не в естеството на самите идентичности, които се формират под въздействието на исторически, географски и културни фактори. Човешката идентичност обаче не е „поредица от независими една от друга обвързаности, нито е „черга от кръпки“, а по-скоро рисунка върху опънато платно и е достатъчно една принадлежност да бъде нарушена, за да реагира човек с цялото си същество“. И това не позволява на хората да се впишат в други идентичности, които са по-мощни, по-напреднали или по-нови. Резултатът е изолация на тези групи, независимо дали са по-слаби, по-малобройни, по-бедни или по-малко напреднали и модерни, а тяхното отдръпване от обществото заплашва да подкопае интеграцията им. Това чувство на принадлежност към обсадени, изключени и застрашени общности може в крайна сметка да доведе тези групи до екстремизъм, насилие, желание за отмъщение и дори самоунищожение. Тук е и разковничето за преориентирането към религиозни идентичности, които в този случай представляват убежище и защита. „Когато недоверието преобладава в една общност, последните форми на солидарност са най-дълбоки и най-силни; когато всички политически, профсъюзни или академични свободи са задушени, местата за поклонение стават единствените места, където хората могат да се събират и разговарят, да чувстват солидарност в несгоди“.

Историческите условия за ислямския екстремизъм

Въз основа на това заключение Амин Маалуф защитава исляма, който е обвиняван в западните политически и културни среди като източник на насилие, екстремизъм и антимодерност. За да опровергае този стереотипен образ, той посочва примери от епохите на толерантност, преобладаващи в ислямския свят в продължение на много векове. Писателят смята, че екстремизмът не е присъщ на природата на тази религия, а е по-скоро продукт на исторически и политически обстоятелства, свързани с чувството за поражение пред един победоносен и глобален западен модел. В миналото християнският свят също е проявявал склонност към фанатизъм, към екстремизъм и омраза и е водил кървави войни срещу враговете си, дори срещу онези, които изповядват същата религия, но я тълкуват по различен начин. „Никой няма монопол върху екстремизма, както и никой няма монопол върху хуманизма, за който Западът претендира и се опитва да го монополизира още от епохата на Просвещението“. Следователно може да се каже, че „никоя религия не е неуязвима за нетолерантността“. Маалуф дава и следния контрааргумент на тезите на ислямофобите: „Ако предците ми бяха мюсюлмани в земя, нападната от християнски армии, вместо да бъдат християни в страна, нападната от мюсюлмански армии, не мисля, че биха продължили да живеят четиринадесет века в своите градове и села, запазвайки своята религия. Каква бе съдбата на мюсюлманите в Испания? Какво се случи с мюсюлманите в Сицилия? Те бяха напълно унищожени, избити, прокудени и изпратени в изгнание или насила християнизирани“. Неговото заключение е: ислямът се отличава от самото си начало със забележителна способност да съжителства с други религии, но поради редица исторически причини изпада в сегашното състояние, въпреки че е пример за толерантност в продължение на векове.

Въпросът за принадлежността е особено чувствителен, припомня Маалуф. Така че ако се опитаме да избягаме от него, особено във Франция и в Европа, тогава ще се откажем да защитаваме ценностите на мултикултурализма и ще оставим малцинствата да търпят дискриминация от доминиращата култура. Културната пропаст между двата бряга на Средиземноморието несъмнено има религиозна „закваска“. Макар и близки в географски смисъл, арабският свят и Европа си остават и днес раздалечени. Според писателя самите араби и останалите мюсюлмани не успяват да приемат или осмислят съвременната европейска цивилизация, тъй като за мнозина от тях тя изглежда като „извънземна“.

Амин Маалуф усеща тази раздвоеност „с кожата си“, макар че идва от страна като Ливан, която е диалогична по същността си и е в известен смисъл мултикултурна поради пъстрия си етно-религиозен състав. Самият писател „функционално“ се чувства като своеобразен културен мост между двете цивилизации: „Влязох в училище, където повечето ученици идваха от Франция, Холандия и други европейски страни, и следователно се озовах автоматично в средата на процес на акултурация и сближаване, а на по-късен етап открих и теоретични разсъждения за този процес. Започнах да мисля, че ролята ми в крайна сметка се свежда до изграждане на мостове между два бряга и че тя ми е присъща благодарение на ливанския ми произход“. Тази роля се откроява особено в периода след 1993 г. Това е годината, когато той спечелва най-престижната френска литературна награда „Гонкур“ (за романа си „Скалата на Таниос“), която го изстрелва в кръга на най-нашумелите парижки интелектуалци.

Още първата му книга е своеобразен опит в полето на мултикултурността. Посветена е на арабския прочит на кръстоносните походи – арабите не ги разглеждат през наложената от европейците романтична призма като походи в името на Христа, а по-скоро като завоевателни колониални кампании. Доказателство за това са извършените от кръстоносците кланета и гонения срещу всички религиозни общности, включително и християнски, оказали се на пътя им.

В противовес на тази насилствена традиция, Маалуф отстоява чрез творчеството и публичните си позиции необходимостта от толерантност в отношенията между християнския и ислямския свят. Като модерен човек той отхвърля идеята за затворените идентичности. Обратно – в романите му се третира въпросът за взаимодействието и синтеза на идентичностите. Също както човешката история не познава стабилност, така и индивидуалните идентичности не познават състояние на някаква окончателна определеност. За да илюстрира тази динамика, Маалуф обръща внимание на най-важните културни и исторически трансформации на Изтока и Запада и наблюдава начините на взаимодействие между тях. В творческото му полезрение са „пресечни теми“ като кръстоносните походи, което му дава възможност да възстанови баланса в търсенето на историческата истина. А това е изключително важно за писателя, тъй като мнозина на Запад, от една страна, омаловажават европейската агресия спрямо арабско-мюсюлманския свят, а от друга, са убедени, че последният е белязан от изостаналост и ретроградност, че в неговото ДНК е заложена склонността към екстремизъм и насилие. Не бива обаче да забравяме, припомня Маалуф, че този свят е познавал векове и епохи на дискусии, диалог, научни изследвания и развитие на науките и изкуствата.

Цивилизациите търпят крушение и мостовете се рушат

В книгите си „Разстройството на света“ и „Корабокрушението на цивилизациите“ Маалуф отива отвъд проблемите на идентичността и разкрива пукнатините в „световния ред“ след Втората световна война. Във въведението към първата книга, той пише: „Влязохме в новия век без компас. Още в първите му месеци се случиха тревожни събития, които дават основание да се мисли, че светът изживява фундаментално разстройство на своите механизми едновременно в различни области – интелектуална, финансова, климатична, геополитическа и етическа деконструкция… Започваме отново да се питаме дали нашата човешка порода не е достигнала в известен смисъл своя праг на морална некомпетентност, дали все още върви към прогрес, или е навлязла в период на регрес, който заплашва да постави под въпрос постигнатото от цяла поредица поколения“. За автора обаче тази световна деконструкция не се дължи толкова на „войната на цивилизациите“, а на едновременното им изтощаване, в частност на двата културни ареала, към които самият той принадлежи – Запада и арабския свят. Първият – чрез незачитането на собствените си ценности, а вторият – заключен в своята историческа клопка.

В „Корабокрушението на цивилизациите“ Маалуф продължава тезата за дълбоката криза, както на християнската, така и на ислямската цивилизация. Става дума за разпад на носещите духовни структури на цивилизациите, чийто мащаб може да се съпостави с потъването на континентите в праисторически времена. Всъщност интересът на Маалуф към цивилизацията, нейните основи и вътрешни отношения и преплитането на глобални и индивидуални амбиции е традиционен: „В светлината на глобализацията, в която живеем, и технологичния прогрес, на който сме свидетели, е трудно да се отделят народите един от друг, а след това и цивилизациите на народите, предвид тяхната взаимна органична връзка. Има зараждащи се или утвърждаващи се нации като Китай, Индия и Русия, които сега се изявяват по-енергично на международната арена, доминирана от всеобщата надпревара във въоръжаването. Освен това съществуват и сериозни заплахи, свързани с климата, околната среда и здравето, които хвърлят сянка върху бъдещето на планетата. Срещу всичко това ние трябва да бъдем единни в нашето разнообразие“.

Едно от явленията, оказващо най-сериозни поражения на обществата днес според Маалуф, е силното чувство на гордост от националните ценности, например от езика, на който хората говорят, от историческите постижения, които за тях са единствено валидни и значими. Проблемът е, че всяко общество отрича постиженията на другите народи до степен и желание понякога да ги ликвидира и унищожи.

Тази гордост е плашеща, тъй като дава енергия на екстремистите от двете страни да воюват помежду си. Като се почне от терориста, който напада джамии, мине се през атентатора, който убива поклонници в църквата, и се стигне до вълците единаци, които атакуват дискотеки, базари или мирни граждани по улиците. Това води Маалуф до заключението, че „светът е загубил наличието на морален авторитет, който се ползва с универсалното доверие на всяко общество“.

Писателят призовава всички да положат усилия за спасяване на цивилизациите от потъването, което се случва пред очите ни и предупреждава, че омразата може да се превърне в гориво за запалване на унищожителна война, която може да погълне всички. „Виждаме, че наследниците на велики цивилизации възхваляват имперските чувства и мечти. Виждаме съвсем ясно, че цивилизациите се превръщат в гневни и отмъстителни племена. Свидетели сме на пълна липса на разбирателство между хората, дори в рамките на една и съща цивилизация. Провалът на цивилизациите унищожава разбирателството между религии и народи, възцаряват се нетолерантност и колективно насилие”.

Това песимистично послание отеква с още по-голяма сила и поради факта, че повече от половин век Маалуф наблюдава отблизо големите трусове в световната политика – във Виетнам, където е очевидец на края на американската война, или в Техеран през 1979 г., когато е по улиците на иранската столица, обхваната от еуфорията на ислямската революция. Всички тези уж частични сътресения постепенно очертават кривата на глобалната криза, която наблюдаваме днес. Зад външната политическа, социална, технологична и икономическа нестабилност се крият демоните на личностната разруха, изразяващи се в корупция, алчност и насилие. Защото за Маалуф политиката е индикатор и термометър за настроенията и страстите на хората. Заблуда е изходът да се търси в някакви повърхностни реформи в една или друга страна, без да се разглежда цялостната обща рамка на проблема. По същия начин и решението на текущите проблеми, от които страда международната общност, не бива да се търси в рамките на чисто политическите решения, а да се намират отговори на социалните, етични, интелектуални, икономически и политически предизвикателства в по-широк контекст.

С тези послания към всички народи и религии Маалуф се превърна в ключова интелектуална фигура. За него френският печат писа: „Френската литература щеше да умре, ако не бяха двама автори: Франсоа Митеран и Амин Маалуф”. Това, разбира се, е литературна хипербола, но ясно показва мястото на Маалуф във франкофонската международна общност и конкретно във Франция през последните три десетилетия. Остава да добавим, че той е и един от най-видните арабски мислители на XXI век, опитващ се да допринесе за сближаването между две съседни цивилизации.

Мохамед Халафе журналист, хоноруван преподавател във Философския факултет и във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски”, автор на книгата „Фауда. Колапсът на Близкия изток“ (2019). Публикуваният по-горе текст е откъс от новата му книга „Между Гог и Магог. Как Близкият изток се превърна в ничия змия“, която предстои да излезе.