Долорес Витанова

След "Чайка" и "Три сестри" проф. Крикор Азарян постави и третата култова драма на Чехов - "Вишнева градина". На сцената на Народния театър големият режисьор предлага нов прочит на прочутото заглавие, звучащ изключително съвременно и по-малко безнадеждно. Звездният актьорски състав - Мария Каварджикова, Ани Пападопулу, Радена Вълканова, Валентин Ганев, Деян Донков, Захари Бахаров, Марин Янев, Рени Врангова, Валентин Танев, Петър Попойорданов, Христина Караиванова, Наум Шопов, Владимир Карамазов, успява да докаже, че театърът помага да осъзнаем основни истини, като ги пречупим през съвременността. Мъдрецът Крикор Азарян разказа за „Класа” не само личните си вълнения около раждането на „Вишнева градина”, но и мислите, които го вълнуват за бъдещето на българския театър.

- Проф. Азарян, вие за трети път поставяте „Вишнева градина”. Казвате, че сега е време за Чехов, защо?
- В Чеховите пиеси има пластове, които ни карат да си мислим, че са написани днес. И докато при повечето съвременни автори винаги се чувства пристрастието към една или друга гледна точка, великият Чехов разглежда нещата с очите на лекар, който прави епикриза на обществото. В този смисъл той се отличава от всички останали писатели. Ние живеем в един крайно поляризиран свят, в един свят, в който съществуват всички изявления за лоялност, демократичност, но това не прави истината по-ясна. Напротив, като че ли цялата тази многогласност все повече ни отдалечава от разбирането откъде тръгва истината. А сухото диагностициране на Чехов изправя човека наистина пред дилемата кой е правият и защо така се е случило. Той прави нещата предизвикателни - тревожат ни, карат ни да мислим, сами да търсим отговора.

- На финала вмъквате нов персонаж – едно дете, което сякаш олицетворява началото или продължението на живота. Защо решихте този път пиесата да не звучи толкова минорно?
- Защото не е важна физиологията на смъртта - как ще бъде артикулирана, как ще бъде изпълнена от актьора. В нашата постановка Наум Шопов страшно аскетично пресъздава тези последни минути на отиващия си Фирс. За мен беше по-важно по някакъв начин финалът да затвори кръга от основната тема в пиесата - за промяната. Едни хора идват, другите си отиват. В това е и философията на живота, неговата същност. От една страна, звучи обнадеждаващо, от друга страна, в това има и нещо жестоко. И това е хубавото – детето разбира, че там някъде, зад вратата, се е случило нещо, но за него е по-интересно кончето, което не е имал никога дотогава. Сега му се удава възможността, макар и привидно, да препуска към очакващия го живот. Разбира се, без да подозира, че накрая предстои онова, което преди минути се е случило от другата страна на вратата.

- Какви по-различни сетива изисква Чехов, кое в пиесите му го прави уникален?
- Чувствителни, изострени сетива, затова в спектакъла съм търсил присъствието и на нежност, и на любов, но и на една непрекъсната тъга, на обреченост.
Разбира се, гениалността на Чехов е в това, че тази невесела история е наречена от него комедия. И наистина в нея има много водевилни моменти. Обикновено в класическите, романтичните пиеси винаги има едно зло, откъдето произтичат трагедиите, драмите. Докато при Чехов не е така, просто нещата са като затворен кръг. Например какво би станало, ако собствениците се вслушат в съвета на Лопахин, дадат имението си да се правят вили и се изсече вишневата градина. Мисля, че и тогава те нямаше да са щастливи. Любов Раневская (Мария Каварджикова) щеше да замине за Париж с голяма част от парите, може би пак щеше да профука състоянието си, а Гаев (Валентин Ганев), нейният брат, цял живот щеше да страда, че около него живеят простаци. Тоест няма решение на проблема. Любовта на героите също е обречена.

- Има ли голяма разлика между днешния състав, който играе пиесата, и предишните, през 1974 и 1995 година, когато поставяте „Вишнева градина”?
- Актьорският състав сега наистина е елитен, това е рядко щастие за един режисьор, а също така и за един театър. При първата ми постановка ролята на Лопахин я игра големият Васил Михайлов, във втората беше великолепният Ивайло Христов, а сега на сцената образът се изгражда от Деян Донков. Не мога да правя сравнения и да кажа: единият игра по-добре от другия. Всеки по своему е невероятен. Аз самият откривах как на сцената Деян Донков играе като световен актьор, като един Шон Пен. В големия си монолог, че е собственик на имението, го прави по такъв убедителен начин, че зрителят напълно му вярва. Ако друг добър наш актьор го правеше по същия начин, нямаше да се получи магията…

- Съществува ли днес конфликт между поколенията в театъра?
- Може би по-възрастните актьори с времето разбраха, че е естествено младите да ги заменят, и започнаха да го приемат по-мъдро. Театърът е като живота, аз бих казал животът е като театъра. Едно време в Политбюро възрастните хора командваха, директорите бяха по-възрастни, за да станеш началник, трябваше да бъдеш на достатъчно години, за да бъдеш академик, трябваше да си столетник... Сега вече не е така, беше даден път на младите. Същото стана и в театъра.

- Смятате ли, че кризата ще изпразни театралните салони?
- За съжаление кръгът от хората, които изпитват необходимост от театъра, ще оредее, което е много тъжен факт. Заплахата се подсилва и от комерсиалната телевизия с нейните уж забавни, а всъщност тъпи програми. Основната причина е и финансова. През всичките тези 20 години нито едно правителство, нито една власт, нито една партия не прие, че парите, които се дават за култура, са една изключителна инвестиция за утрешния ден.

- Все пак кое е най-силното оръжие, чрез което една постановка ще привлече зрителя въпреки кризата?
- Открай време това е било да казваш важните неща по един забавен, заразителен начин. На публиката да й е приятно да гледа, въпреки че това, което ще научи за себе си или за другите, може да бъде тъжно и горчиво. Най-важното е театърът да бъде въздействащ, а за да е такъв, той трябва да е честен, почтен, спонтанен, искрен.

- Оптимист ли сте за бъдещето на театралното изкуство?
- Не съм оптимист, не очаквам нещо много хубаво за утрешния ден. А що се отнася до театъра, мисля, че той ще преживее кризата, но може би ще се променят много неща в него. Предполагам, че промяната ще е в две посоки. При едната ще се ползват всички технически възможности, които напредъкът в науката ще предложи, и театърът ще се превърне в място, където хората ще отиват заради зрелището и заради чудесата, които ще им предложи сцената. Другата тенденция ще е полюсна – театърът ще бъде абсолютно аскетичен, лишен от възможност да ползва техника, нещата ще са много по-оголени, ще разглеждат човека в неговия най-крупен план. Едното ще действа като зрелище, с необходимите, позитивни, смислови послания, а другият ще бъде място за катарзис, там хората ще търсят себе си и отговори на въпросите, които им предлага животът.

- Според вас по-различен ли е днешният зрител от своя предшественик преди 20 години?
- В някои аспекти - да. Случвало ми се е да присъствам понякога на ученическите представления и направо съм се ужасявал. По тоалетните сме намирали изпразнени бутилки от алкохол и други такива аксесоари, изумяващи наивници като мен. Преди години това не можеше да се случи, зрителите бяха по-търпеливи, по-снизходителни към това, което гледат, и по-лесно готови да харесват нещата. Днес публиката е и по-критична. И това е обяснимо. Българинът всяка вечер гледа филми, понякога на много високо качество, има възможност да пътува в чужбина, да прави сравнения. От друга страна, театрите ни днес са в много окаяно състояние. Заплатите на актьорския състав са направо смешни. Това действа страшно потискащо върху съсловието ни. Как смятате се чувства един актьор, когато види съседа си да паркира мерцедеса си под прозорците му. Артистът трябва да е свободен, за да твори, а не да бъде притиснат от мисли как да плати парното и тока.

- Кои са следващите ви проекти?
- „Стъклена менажерия“ на Тенеси Уилямс с един много обещаващ актьорски състав. Репетирам във Военния театър и вероятно постановката ще бъде готова някъде към рождения ми ден – март 2010 година.