През последните години се дадоха много обещания, които не се спазиха. Изрекоха се много гръмки приказки, които без изненада се оказаха празни.
Начертаха се много амбициозни перспективи, които се изгубиха в собствената си утопичност. Появиха се много светли образи, които бързо помръкнаха. Издигнаха се много красиви лозунги, зад чийто параван се разиграха грозни сцени. Много благородни цели се изкористиха, много принципно верни твърдения се превърнаха в лъжи…
И без това раздираното от противоречия обществено съзнание разви хронично разочарование и неговата тъкан започна да се разяжда от съмнения във всеки и във всичко. И не говорим за философски скептицизъм, за диалектическо допускане на противоположната позиция в хода на познанието, а за горчиво, резигниращо чувство, което води до мрачна апатия и фактически отказ от положително участие в живота на общността. Остава само отрицателната оценка и продиктуваната от нея пасивност, която е почва за „баналното зло”, или пък откровената радикализирана агресия на умопомрачението.
В такава ситуация е важно, съвсем лаконично и просто, да бъдат казани поне две неща, които са БЕЗ СЪМНЕНИЕ. Разбира се, подобна задача също изглежда самонадеяна и се нуждае от известни уговорки – без съмнение за кого и при какви условия, защото универсалната култура изглежда безвъзвратно отречена.
Отговорът за кого е: за тези, които все пак твърдят, че се борят за свобода и достойнство, което значи, че са готови да помислят в какво се състоят свободата и достойнството. А при какви условия – в условията на съществуване, съобразено със свободата и достойнството, което значи, че изискването не засяга просто отделния човек, а множеството, тъй като във взаимодействието със средата се изявяват споменатите ценности.
Уводът към „двете неща без съмнение” се получи малко многословен и може би звучи леко отвлечено, затова ще се опитаме нещата да са конкретни.
Първо:
БЕЗ СЪМНЕНИЕ, нахлуването в киносалон и спирането на прожекция е крайна мярка, приемлива в извънредни случаи, когато съдържанието е недопустимо според широкия цивилизационен консенсус. А ако филмът е творба с доказани художествени качества, възпрепятстването на неговото представяне е направо престъпление срещу свободата. Подобни действия са типични за режими, категорично обявени за престъпни от така наречения свободен свят. Аргументът, че така нареченият свободен свят не е свободен, може да бъде уважен само ако е изречен от свободни хора, което е обратното на шайките, които налагат фактически терор. Без съмнение, те трябва да бъдат строго санкционирани, ако в България свободата е ценност.
Твърдението, че прожекцията е вредна, защото е инструмент на „джендър пропаганда”, подтикваща към морално разложение и подсъдими перверзни практики, е възможно, но то трябва да бъде защитавано в рамките на дебат, изключващ насилието и произвола. И ако борбата е за свобода и достойнство, непременно да се има предвид, че тяхното действително изражение се състои в зачитането на чуждото право така, както зачиташ своето. Наказание се полага на тези, които нарушават този принцип.
Реалното преживяване на свободата и достойнството е неизбежно свързано с поддържането на сложен личен и обществен баланс, който изключва фанатизираните крайности. Непоколебимото противодействие срещу такива прояви е единственият начин хармонията да бъде запазена. Без съмнение.
Второ:
БЕЗ СЪМНЕНИЕ, евроатлантическата ориентация на България е правилна. И то не защото евроатлантическият свят е лишен от пороци, а защото тези пороци подлежат на свободна критика в собствените му рамки. Това традиционно го отличава от неговите антиподи, в които самокритиката се задушава и се налагат фалшиви убеждения и представи, които не подлежат на обсъждане, а техните опоненти биват преследвани и отстранявани. Дори с преследване и отстраняване да се осигурява своеобразен духовен ред и материален просперитет, от позицията на свободата и достойнството такъв ред и просперитет се превръщат в отровни двойници на истинските. Защото само свободно и достойно избраният път е пълноценно извървян, въпреки че е осеян с много трудности и често изглежда невъзможен за понасяне.
Ако евроатлантическият свят може да бъде основателно упрекван и отричан, то това порицание засяга степента, в която той самият заприличва на своята противоположност, като се отказва от собствените си здрави принципи, почерпани от реалния исторически опит, и се поддава на социално-политически внушения, характерни за режимите, основани върху идеологически утопии. Но това е повод за вътрешна корекция, а не за прехвърляне в другия лагер. Ако имаш проблеми с алкохола, трябва да се справяш с тях, а не да ги разрешаваш, като заменяш пиенето с твърди наркотици.
Освен това нека отбележим, че евроатлантизмът не противоречи на патриотизма и на националната идентичност, доколкото негова базисна ценност е както индивидуалната независимост, така и националният суверенитет. Свободата и достойнството в този смисъл са извоювани в столетни битки и представляват изстрадано и дълбоко осъзнато достижение. Неговите устои могат да бъдат разклатени точно от примамливите идеи за по-добър живот, които се разпространяват от фабриките за политически илюзии на тези, които злоупотребяват със слабостите на човешката природа и продават робството като свобода.
Лъжата, че евроатлантическата принадлежност е подчиняваща и обезличаваща почива върху по-голямата лъжа, че има съществуване в изолация, което осигурява свобода и достойнство. Тази заблуда разчита на неизбежните несгоди, които човек среща в контакта си със заобикалящата го среда, и лесно може да бъде убеден, че тя е поначало враждебна. Въпросът е, че изключването от нея е невъзможно, или пък дори някак си да се случи – то не е решение на проблема. Защото, както вече споменахме, свободата и достойнството са дефинитивно свързани с общуването със заобикалящата среда, извън нея те се изпразват от съдържание. Затова принадлежността към свят, който стимулира борбата без лъжовни утешения и перспективи, е за предпочитане измежду другите предложения за принадлежност. Без съмнение.
