На 23 юни излиза от печат „Либрето“ – изкусно композиран роман, изпълнен с любопитни препратки и стилистични провокации. Роман фантазия, роман пародия, роман за човека в търсене на своята идентичност.
Авторът Даниел Гатарич пристига в София специално за премиерата на българското издание на 30 юни от 19:00 ч. в Casa Libri на ул. „Цар Асен“ 64.
„Либрето“ (превод: Ася Тихинова-Йованович, 192 стр., цена: 22 лв.) е странно съчетание между изповедно четиво и поезия в проза - истинско предизвикателство за читателя и удоволствие за любителя на сложните пътища в литературата. Сюжетът ни пренася в Испания по времето на работническите протести и борбите на Каталуния за независимост. Дамир Ромич, мигрант от Босна и Херцеговина, работи като охранител на фабрика за цигари. Влюбен е в мистериозно изчезналата Мария, във вавилонската богиня Ищар и в Моцарт. Мечтае да напише либрето за опера и живее в либретото на „Вълшебната флейта“. Мачито е негов колега и приятел, танцьор и гей, чиста и наивна душа. Злият майор е негов началник и олицетворение на злото. Докато работи, обича и мечтае, Дамир не спира да се пита - кой съм аз, какъв съм, откъде съм дошъл, какво ме чака.
Сръбският писател Даниел Гатарич e роден през 1988 г. в република Босна и Херцеговина. Завършва право, работи като юрист и е автор на два романа и две поетични сбирки. Получава награди за стихосбирката „Разглезеният Адам” и романа „Мъжеството на Зоран К.”, а през 2020 г. република Босна и Херцеговина го номинира за Европейската награда за литература за романа „Либрето”.
Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по „Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации“.
Проектът се осъществява с подкрепата на Столична община.
Даниел Гатарич – „Либрето“ (Откъс)
Der Vogelfänger bin ich ja ~ Аз съм ловец на птици
Папагено, първа сцена
Появяваш се като в социалистическа витрина, облечена в роклята, която, спомням си, някога ти купих. Три часа сутринта, джинът е с привкус на лимон, сгърчените мишници са потни и това ме кара да се чувствам силен. El amor in los tiempos de colera, произнасям на глас, испанският несъмнено е по-страстен от сръбския. И ти беше там в три заранта и събличаше роклята, която някога обичах. Знамената ми са спуснати, мастурбирането е patético, когато си полупиян, млад и не толкова грозен както някога. Имам S.O.S. броя на мадридските вестници, тя прилича на дете, което някога е било жена. Поглъщам я жадно от прозореца, от сърцето ми блика солена кръв, въпросното дете има мургав тен и носи стилетни токчета, остри като гвардейски байонет. El amor in los tiempos de colera, чувам звънеца, ставам, отмествам джина.
В социалистическата витрина виждам отражение – фланела и купчина мускули върху груби кости. Виждам, че това би трябвало да бъде мъж, но не като някогашния, после виждам лимоновия поглед, говоря на испански, затварям Memoria de mi puta trista и отварям вратата. Тя прилича на дете, което някога е било жена, чувствам се силен – дали от джина, или защото испанският е по-страстен от сръбския, no sé nada. Три часа сутринта и аз съм турист в град, който поглъщам лакомо, докато смуча солената кръв. Трябва да се действа бързо, всичко, освен вътрешната война, е толкова мирно и тихо.
ТИХО, SILENTE
Утрото във Фабриката започва тихо. Скърца тежката каменна порта на безмълвните времена. Silente, тежка порто, silente, шепна ѝ аз като на непослушно момиченце, което в нечие съновидение е било Бог. Напуснах страната си тихо, никой не знаеше, дори solo yo. Косата ми е опъната назад, млад съм, макар косите ми да са като на четиресетгодишния Брандо. Преживях тихо три града и по-шумно също толкова жени. Днес съм на километри далеч оттам, защитен, вярвам, и от тях, и от себе си. Мириша на белези от рани и джин, който ги дезинфекцира понякога и в три сутринта.
Порталът на Фабриката е украсен с асирийски бродерии. Maravilloso! Свивам испанска цигара, испанците впрочем правят това като старателни ученици с пресите за хербарии, та свивам една Purgatoria Flavor. Един сърбин/бошняк стои на стража при портала. Следи мургавите да не скроят някой номер, като пробутат някому тютюн, за да спечелят две-три евро повече. През есенните дни Испания е топъл зефир, прекрасен ромон и невъзможна безметежна глъчка – както винаги има протести. Гладът не се усеща в аромата на тютюна толкова, колкото под кафявите униформи на гладните.
Прелиствам ежедневниците пред погледа на надзорника и това освежава спомена ми за филмите, които тайно следях, натиснал копчето Silente на стария телевизор „Чаевац“. Не аз, а вентилаторите въртят и досега времето на детството, la infancia y ahora. Silente, утринна медитация, бих могъл да пиша за каталонските вестници. Заглавие: Тихи пропелери и под него: Primera independencia, suno la justicia social – първо независимост, после социална справедливост. Излекувайте неволите и раните на душата с вентилатори и перхидролки от филмите на осемдесетте. В тези дни самопомощта е като порнографията за хлапашките мъдници, набъбнали от сладострастния ламент на задоволяването. Няма други мечти освен несбъднатите, кимам на себе си, убеден в сбъднатата мисъл.
В притъпения поглед на смъртоносната машина (още е рано, още цари тишина) фабричният кислород, който я оксидира, ще я охлади след третата смяна. Испанският въздух е прекрасен, приглушен и тих, като мъдрец край езеро, открил любов в левитацията. Въздухът трябва да се опакова и да се продава като антидепресант, по същия начин изсушава устата. Други странични ефекти няма. А има ли изобщо излекуван от депресия. От оперното пеене на душата да, настоящето успешно умира. Ето и подзаглавие номер две: Вдъхнете тихата зора, съратници! Скърцат асирийските пазачи. Лъвовете на портата са знак, че парвенюто е успяло, но на тази порта това сочи, че съм по-близо до боговете от обикновения смъртен.
Във фабриката най-напред идват трите чистачки, жени към петдесетте с плосък хумор и съвети от народната медицина: Държиш ли живо яйце под езика, ще заченеш щерка – и с гума, и без нея. Гръмогласен смях. Пъргави, загорели, ведри, с бръчки по лицето, дълбоки като пресъхналите напоителни канали на Мадрид. Много, mucho, пушат във Фабриката и muchissimo се смеят. Ту за едно, ту за друго. Работят и по дванайсет часа, колкото трае мандатът на пазача на смяната. В шест и половина сутринта изричат на глас no volvere, пъхат картончето в автомата и поздравяват:
– Buenoas dias, guapo.
– Buenas dias, muchachitas – отговарям, замаян от недоспиването и блудкавия гроздов сок.
Смеят се като послушнички в католически манастир във филм от осемдесетте. Не пуша, не го умея, но до ръката на властодържеца на портала ме чака кофа с испанско кафе – нетърпелива да полее брадата и смири търбуха, разбунтуван от наличието на бактерии в недоварен сок. Носим тъмни униформи, за да се различаваме от останалия персонал. Охраната не говори много, sekuritas no me digas mas. Идва колегата Мачито, но не тихо, о не! Сбъркан е като стрелките на часовника в портиерната, скаран с правилата, буен, никога статичен. Като муле, боднато с остен, за което свидетелства и дяволитият му поглед. Носи униформа с един номер по-малка. С вмъкната в панталоните риза и изхвръкнали задни части, досущ като андалуски портокали, той сякаш очаква партньор (в никакъв случай партньорка) за la tango personal. Косата му е черна като гарван и опъната като браздата на гума pireli. Стрелките на часовника не мърдат, лъжат времето, освен два пъти дневно, както казва Мачито. Често си мисля, че и с него е така.
– Видях ги отново, Дамире амиго – каза той и плюна задъхан на пода.
– Кого, Мачито, кого?
– Нея и кучето ѝ, сношаваха се, ние с колегата Педро ги видяхме – отвърна и преглътна лакомо кнедлата. – Разказах ти за Педро, нали? Опасен е той, трябва да се запознаеш с него, веднъж той и аз… – продължи лукаво да се криви Мачито.
– Какво, Мачито? – тихо и търпеливо сръбнах глътка кафе и нервно облизах устните си. Измършавял и с фокусиран поглед, Мачито зае кучешка поза. Представи сношаването на комшийката и кучето. За двуцифрен път разиграваше тази сцена.
– Знаеш, че Педро и аз, ние ще…
– Ще го качите в интернет. Знам, Мачито, ама защо?
– И тогава – направи пауза, тъжен като изгубено в супермаркета дете. Размаха ръце към PVC дограмата на портиерната и продължи: – Тогава ще го покажем на комшията, знаеш я ти нея, ближе я кучето, а тя се кефи и…
– Прави каквото щеш. На позицията си ли отиваш?
– Тръгвам, Дамире, само да взема нещо.
Разочарован, с термостат и моторола в ръце, Мачито разкършва бедра и със салсова стъпка се понася към другия портал. Към вратата на сивия железен терминал. На тази двупосочна порта няма изгравирано изкуство, няма я естетиката на асирийското сакрално минало, няма жени, нито работници, нито персонал от Управата. Няма я и утринната тишина, оттам излизат груби сини влекачи с етикети на цигарите Purgatoria flavor, колосални цигари, насочени като надървени фалоси към ауспуха над кабината. Носи се Мачито в съвършено излъсканите си обувки, които се търкат в панталоните му. Ablutio, пречи му мръсотията. От доста време си мисля, че това има някаква връзка с въображението му.
Връщам се към горещия катран, настъпва животът на живия мрак. Харесва ми, me gusta, граничи с усещането за единение. Изпитвам сладостно чувство, усещам огъня на мрака, не ползвам захар, тя е абсолютно ненужна. „Благината“ си идва от кафето, опустошена от него и отново възпламенена.
Излязох на въздух, увеличих дозата, слънцето стреляше с лъчите си през короната на стария дъб. Клоните се бяха разпуснали весело като свободата, листата шумоляха бързо и радостно като лекото дихание на Моцартовото творчество. За него бих могъл да пиша в една от главите, Свобода и Мощ… При портата на Ищар се появи Мария.
- За представяне на книгата по радио и телевизия и интервюта с автора – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)
- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Юлия Петкова, 899 330 444)
- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Деси Димитрова, 885 425 562)
