Иван Ланджев (1986) е поет и есеист. Завършва философия и културология в СУ „Св. Климент Охридски“, а от 2015 г. е доктор по руска класическа литература (дисертацията му е върху късния Лев Толстой). Автор е на шест книги: „За неизбежната случайност“; „Ти, непрестанна новина“ (2018);  „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“ (2017); „Ние според мансардата“ (2014); „По вина на Боби Фишер“ (2010). Стипендиант по програма „Фулбрайт“, специализира в Чикагския университет (2023). Гост писател на Literarisches Colloquium, Берлин (2022). Носител на Голямата награда за поезия Орфеев венец (2019), на награди от конкурсите „Южна пролет“; „Веселин Ханчев“; „Владимир Башев“. Негови стихотворения са преведени на 10 езика.

Г-н Ланджев, последната ви книга „За неизбежната случайност“ носи много скъпи посвещения – на майка ви Елена и на поета Иван Теофилов. Обичайно е автори да посвещават творбите си на близки. Вие се възхищавате и на други поети. С какво Иван Теофилов заслужи такова посвещение и есе в книгата?

Поетът Иван Теофилов повярва в моята поезия преди години. Същото направиха и Екатерина Йосифова (светла ѝ памет), и Иван Цанев, с когото също все така се чуваме редовно, нека ни е жив и здрав. Най-големите поети на България, които все още са сред нас, се броят на пръстите на едната ръка. Не знам как се случи, но с Иван Теофилов ни свърза и някакво единомислие по естетически, а и по етически въпроси. Отношенията учител-ученик и редактор-автор са ясни, но се получи и приятелство, което продължава и досега. Благодарен съм за това. Самото присъствие на Иван е пример – и като автор, и като личност. Ако търсите достойното поведение, изучавайте и литературата, и биографията на Иван Теофилов. А на майка ми дължа практически всичко. Тя е учителка. Не ѝ е било лесно, дете на разведени родители съм, тя се грижеше и за мен, и за своите възрастни и болни родители. Ако не беше базата, която ми е дала, възпитанието, книгите и всичко, което е вложила в мен, аз щях да свърша зле, казвам го съвсем откровено.  

Вие наскоро се завърнахте от САЩ. Какво е отношението на младите там към литературата?

Бях „Фулбрайт“ стипендиант в Чикагския университет – visiting scholar (гост-лектор) за половин година. Студентите на University of Chicago се славят като много старателни. За това си има и чисто практически причини – университетът е доста скъп, влизането е трудно (5% приети). В актуалната класация на най-добрите университе в Щатите той е на шесто място. Благодаря на „Фулбрайт“, България, че ми дадоха възможността да бъда там. Университетът има силни традиции в хуманитарните науки, в департамента по славянски езици и литератури работят доста респектиращи имена – например професор Уилям Никел, водещ специалист по Толстой. Сред щатните преподаватели има и български представител – Ангелина Илиева, поздравявам я за всичко, което прави. Тя ме представяше на четенията ми в Чикаго (а в Ню Йорк бях представен от Милена Делева, на която също благодаря). Аудиторията – студенти, преподаватели или просто читатели, навсякъде беше много будна. Въпреки че чуват преводи, а не оригиналния текст, задаваха много интересни, задълбочени въпроси. Щастлив съм от техния прием.

А как се отнасят младите към несправедливата война на Русия с Украйна?

Американските студенти като цяло са доста ангажирани. Доброволстват и ходят да помагат на бежанците от войната в UkrainanVillage (това е украинският квартал в Чикаго). Веднъж ходихме и заедно с катедрата там, запознахме се с местните организации за помощ. В самия кампус гостуват украински учени и интелектуалци, принудени да напуснат родината си заради войната. В същото време тук намират убежище и доста руски дисиденти, прогонени от режима на Путин. Успях да се запозная с поета Дмитрий Биков – много известна публична фигура, той дори беше тровен в Русия, по подобие на Навални. Отявлен критик на Путин е и в момента не може да се върне. Гост-преподавател е в „Корнел“, но дойде и при нас в Чикаго за няколко срещи. Чета го, следвам онлайн изявите му отдавна, а сега успяхме да поговорим. Забележителна личност.

Поетите призвани ли са да говорят само истината? Понякога тя е хлъзгава и мътна.

Въпросът някак смесва поезия с публични граждански позиции. В едно стихотворение може всичко да е измислено от първата до последната дума – и пак да е истина, пак да е вярно, защото чувството, което предава на читателя, е искрено. Така че поетът има особена връзка с истината – той е длъжен да бъде честен спрямо чувството. Иначе си личи. И това стои като изискване от страна на публиката. Защото никой не пита дали един композитор е бил честен в симфонията си, но за поета питат, за писателя питат. Поетът няма дълг да бъде граждански ангажиран, това е въпрос на избор – има примери на големи световни поети, които са, и такива, които не са. Но все пак ми се струва, че в едно лъжовно време, когато битката с фалша изглежда неравна, поетът, писателят, би могъл да остане верен на това „призвание голямо“, както го нарича Иван Цанев в едно свое стихотворение. То започва така: „По-малко говори, по-малко говори / и ако можеш – истината само!“.

Опасно ли е прекаленото свободомислие? 

Не мога да съчиня такова изречение – в което да твърдя, че свободомислието може да е опасно. Просто не бива да се бърка свободомислието с глупостта, а това напоследък се прави редовно. Много глупаци се прикриват зад мантрата „Аз съм бунтар и задавам въпроси, осмелявам се да се усъмня!“. Чудесно – а какви въпроси задаваш, в какво се съмняваш и какво всъщност казваш? Да говориш, че Земята е плоска, че ни пръскат с кемтрейлс и че хора не са кацали на Луната, не е проява на свобода и критично мислене, а на невежество. Наскоро чух един журналист пак да се съмнява в кацането на Луната. На Луната са стъпвали 12 души! Общо 6 успешни мисии, не е само първата.

Би ли могъл един поет да си признае неволна грешка, а един политик?

Имате предвид житейски ли? Поетът постоянно греши в живота, особено в най-близките си взаимоотношения. Парадоксално, това понякога помага на писането. Но ако трябва да разграничим ясно – поетът прави грешки, от които страда той самият. Политикът прави грешки, от които страдат много други хора. Иначе е хубаво, пожелателно е всеки човек да си признава грешките.

Вие май недолюбвате естрадните песни, а известно е, че има такива и по ваши текстове. Това парадокс ли е?

Не. Аз съм меломан и обичам хубавата музика. В българската естрада има високи образци, безсмъртни песни. Не сте ме чули да се шегувам с „Адаптация“, нали? Впрочем тя е по стихотворение на поета Иван Пейчев, това трябва да се казва по-често. Шегувам се с нещата, които са ми наистина забавни. И – нека подчертая – никога не го правя с лошо чувство. Вие отпращате към едно есе от книгата, което е сатирично, но то е посветено на „питащата естрада“. На кого е нужна китара без струни? А сега де? Както и да е. При мен се случи така – миналата година страхотните млади музиканти Ива & Молец направиха песен от моето стихотворение „Чет Бейкър“ и взе, че стана хит. А с Графа нещата се стекоха по обратния начин – той ми прати музика. Обади ми се, докато бях в Америка, и ме покани да направя текст по негова композиция. Ходех да тренирам в една зала в Южната част на Чикаго и по пътя винаги в слушалките ми звучеше този инструментал на Графа. А вкъщи, в квартирата, си го дрънках на китарата, за да ми е по-лесно. Написах му нещо по мелодията, той го хареса, чувахме се пак, доработвахме го. И стана парче, което влезе в албума му. Знаете ли, в България под път и над път се казва за еди-кой си, че е „изключителен професионалист“, и не се влага нищо, просто така се говори. Но за Графа може да се каже с чисто сърце – той е изключителен професионалист. Освен изпълнител, той е мултиинструменталист, продуцент, композитор. Живее и диша музика. Радвам се, че направихме нещо заедно.

Възхищавате се с еднаква сила на джаза, бокса, шаха, литературата – с две думи, на ярко изразената индивидуалност. Кога нашето общество би могло да се излекува от „уравниловката“ като критерий?

В нещата, които изредихте, едно ми е основното занимание в живота, а всичко друго са хобита и страсти. Но се възхищавам на най-високото в тях, да, разбира се. Възхищавам се на таланта, който тези дейности изискват, на чистотата в най-добрите им образци. На свободата – винаги и неизменно. Мисля, че обществото ни би могло да се излекува, само ако излезе със собствени усилия от менталното робство, от комплекса на жертвата. Ние не сме ничии жертви, не знам защо толкова здраво се държим за идеята, че сме. И ето, най-евтините тарикати в политиката се възползват от тази идея. Лъжат хората, че проблемите ни идват от Запада, от съюзите, които сме сключили, от проевропейския курс, който сме поели преди години и който е, разбира се, правилен. Опитват се да ни бутнат встрани от него. Лъжат хората, че се намират в революционна ситуация, че всеки момент трябва да освобождават България от някакви западни колонизатори. Това са страшни глупости. Наскоро си дойдох от същия този Запад и трябва да ви кажа, че никой никъде няма специален интерес към нас. И нека си го напомняме всеки ден – България не я ограбва Европа, нито САЩ. Ограбват я българи. Българи крадат парите, които идват от Европа. Това е само наш проблем. И мисълта, че нас само ни сполетяват разни неща отвън, е ужасно нелепа. Би помогнало и ако се радваме истински на успехите на българските личности – а не да обясняваме и тях със световни заговори срещу българщината.