На 9 юни излезе от печат новата книга на Велислав Д. Иванов, озаглавена „Средището на лабиринта”. Автор на впечатляващата корица е Дамян Дамянов.

„Средището на лабиринта“ (168 стр., цена: 20 лв.) обхваща една новела и осем разказа, които ни отвеждат в парадоксален и естетизиран свят на маски, лабиринти и разнопосочни пътища. В този свят всяко разклонение е отдалечаване от изхода и приближаване към центъра, реалното, въобразеното и съновидението се преливат, творческият импулс е вик от болка, а въпросите остават разпръснати в пространството. В новелата, дала заглавието на книгата, творецът е заплетен в нишките на своите сюжети и мъчително търси пределите на писаното слово, както и на собствената си същност. Доказал таланта си на разказвач още с дебютната си книга, със „Средището на лабиринта“ Иванов отваря множество проходи за разбиране и за тълкуване и подканва към диалог за смисъла: на изкуството, на думите, на спомена, на Времето.

Велислав Д. Иванов (р. 1988 г.) е доктор по политически науки. Определя се като фланьор по призвание и екзистенциалист по убеждение. Негови текстове са публикувани в „Литературен вестник”, „Култура“, „К“, СВЕМА и др. Автор е на сборника с разкази „Образи и отражения” (ИК „Колибри”, 2017). Отличен е с Първа награда на Националния литературен конкурс „Рашко Сугарев” (2018). „Средището на лабиринта” е втората му белетристична книга.

Премиерата ще се състои на 13 юни от 19:00 ч. в Casa Libri на ул. „Цар Асен“ 64 в столицата. В разговора ще се включат филологът и преводач Георги Гочев и художникът Дамян Дамянов.

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по „Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации“.

„Средището на лабиринта“ (Откъс)

Изразказа „Звездата на Фестивала”

Фестивалът беше обзел града и навсякъде сеиграеше театър. За месец, който тая в паметта си до днес, сградите се превърнаха в декори, улиците се сляха в сцена и по тротоаритезакрачиха актьори във всевъзможни одежди.Един въплъщавашеренесансов герой, друг пресъздаваше образ от комикс, трети се вписвашев пиесите на абсурда. Гостите на Фестиваласе разминаваха съвсем естествено на неговата територия, единствено сивите точици вежедневно облекло не бяха на място. Пъстрисветлини бликаха от милион прожектори иоблизваха постройките с цветни езици. Прозирни стъклени куполи покриваха сцените иизлагаха на показ актьорите и стълпенитеоколо тях хора. В далечината гондолите навиенско колело една подир друга изплуваха надхоризонта от сгради, преди отново да се скрият зад него в посока, обратна на Времето. Поплощадите, уличките и ъглите безспирно звучеше музика. Настанал бе празник.От представление на представление сегубех из пространствата на Фестивала безпредстава за отлетелите минути, отдавах се на всяко свое мигновено впечатление,следвах всяка нежна нота иззад ъгъла, всекифойерверк в далечината. Без задни мисли приемах до една поканите на засмени непознати,опиянен от желанието да гледам на света свъзторг. Лутах се без грижи и посока и никогане стигах пределите на Фестивала. Мелодиите и знаменцата, мислех си неведнъж, ще секнат след онази улица, ала щом я стигнех, предмен отново и отново се откриваше необятният хоризонт на празника, сякаш паралелите и меридианите на неговите улички опасваха цялото кълбо. Ако градът на Фестиваласе простира по света без край, ако последната му улица прелива в първата и аз винагисъществувам в него, помислих си тогава, ще
живея истинския си живот, ще го събера най-сетне с изкуството и двете думи ще се слеятв една, чийто смисъл ще забравя.

Улисан в подобни мисли, на една от преките на Фестивала безмалко да се блъсна в
някой, в когото бих разпознал прочутия Флориан, ако можех да отгранича бледите контури на лицето му от снежнобелия ореол нанакъдрената переста яка.Непринуденотому възклицание на нашия език обаче осветиприликата на мига. В страната ни никога небих посмял да го заговоря; на Фестивала товабеше толкова естествено.
– Каква роля играете тук – запитах с усмивка, – така далеч от родните сцени?

– Сам не зная – отвърна Флориан, – вечезабравих актьор ли съм, или съм зрител...

Щях да повдигна въпроса за дрехата му, нозамълчах, аз самият бях облечен необичайно.Навярно бе потърсил отломък спокойствиена Фестивала; тук можеше да се държи, както му скимне, без да прави впечатление никому, докато у дома грубо одумваха всяка неговастъпка.

– Случаят ни е събрал или Фестивалът,все едно – сви рамене той и въздъхна, – нека
повървим, ще ми разкажете за живота, какъвто ви се е виждал навремето, в младостта.

Тази фраза на Флориан ме прониза внезапно, въвличайки Времето в разговора. Закрачихме заедно по кралската сцена, която серазгръщаше и свиваше покрай нас като картонена детска книжка с изпъкнали фигурки.Заразказвах несвързано за своите несбъднати намерения.

– Заглъхнаха ли звуците, изоставихте личерновите от онези дни? – прекъсна ме Флориан в края на улицата.Дали просто отправивъпрос напосоки, или ме бе разпознал? Предида успея да отвърна, той продължи: – В крайнасметка всички оставяме подире си единствено чернови. Няма завършена творба – простов даден момент прекъсваме една и започвамедруга.

– А тази недовършена следа от изкуствоне ви ли прави щастлив?

– Времето я отмива и тя избледнява. Някога бях най-­щастлив в полета след всяко
представление, преди още да съм кацнал наземята. Днес това за мен е обиграно и предвидимо. Ще ми се да повторя крилатите мигове, да затворя очи и щом се събудя, отново дабъда осенен от същото вдъхновение. Радостта обаче, уви, изпитвам в съня, не наяве.

Преди да възприема това, което казвашеФлориан, вниманието ни бе похитено от неочаквани звуци. Към нас долетяха отсеченибасови фрази, отмерено потракване на чинели, криви акорди на раздрънкано пиано идързък вопъл на саксофон, устремен към съвършения тон. Притеглени от магнетичната музика, свихме в пресечката с лисичатастъпка на джаза и пред нас оживя танцуващата история на театъра. Принцове и просекини, арлекини и фантоми, подлеци и героиот древността и от бъдещето разбърквахапредставите за последователност във времето и за ред сред хората. Сякаш Фестивалът отразяваше небесния карнавал на слятото Време. Смайването трая само миг, предидама с кринолин и домино да ме поеме в ритъма. По тялото ми още трепти допирътпо време на танца, макар да не разменихмеи дума. Флориан беше издърпан от мим, илинавярно от мимка – нямаше как да отличазад грима, нито имаше значение. Настанал бепразник и ние празнувахме живота, безгрижни и блажени, а над главите ни разноцветникълбета заря проблясваха и обагряха всичконаоколо, докато екотът ѝ разсичаше тактана джаза. В спомена ми сме радостни сред усмихнатата тълпа като оцелели след военнапобеда, сигурни, че най-­лошото е отминало;ала нямаше война, сега разбирам, а само малкиежедневни битки със страданието и със сивотата и щом Фестивалът напуснеше града,те отново щаха да усмирят животите ни всвоята сбруя.

- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Деси Димитрова, 885 425 562)