„Това, което ме свързва и с България, и с Италия, освен работата и интересите ми в сферата на изкуството, са приятелствата. Това е може би единственият мост във времето. Какво да кажа – да поздравя всички приятели – в отсъствие и в присъствие.“ Това каза за въпреки.com художникът Кирил Чолаков.

Разговаряме в близост до неговия дом в Римини, в стария Рибарски квартал, който сега е уютно и красиво място за живеене, където италианското усещане за красота си е дало воля. Не е богатски квартал, тук всички се познават и ценят другия. За нула време ни приемат като приятели, защото сме от родината на Кирил… А той живее тук повече от двайсет години и е сред интелектуалния елит на града с древна история и култура. До нас в квартала е прочутият мост на Тиберий, бележещ началото на римския път Виа Емилия. Парадокс или не, по време на Втората световна война и командването на германци и американци всеки по свой път дава разпореждане да не бъде бомбардиран… Но това е друга история. Римини, извън своето древно минало, забележителни църкви, изписани от времето на Ренесанса, а и по-рано, е градът на Фредерико Фелини, роден и починал тук.

Два дни преди нашия разговор заедно с Кирил Чолаков, проф. Чавдар Попов и съпругата му Снежана бяхме в Равена. Там се намират най-знаменитите византийски мозайки от V до VІІ в., които припомнят за легендарното минало на Равена като последната столица на Западната римска империя след падането на Рим през V в. Тук е и гробът на Данте, прокуден от своята Флоренция. Пред тези мозайки сякаш се вливаш в съвършенството на Вселената и страшно ти се иска да видиш хората, създали тази вечност на красотата, пред която времето е безвластно. Но там, в Равена, се случи нещо неочаквано дори и за Кирил Чолаков и го върна към една стара история, вече от миналия век. Беше понеделник, мавзолеят на Гала Плацидия, Архиепископската капела и Базиликата Сан Витале с невероятните си божествени мозайки бяха отворени за посетители, но музеят – не. Служителка ни напомня кой ден е, но чува името на Кирил Чолаков и започва неговата история…

А той разказва: Невероятно е това, като чувам, че сега казваш „стара история“, защото все едно беше вчера. Но наистина, това е моето начало – на одисеята Италия. През 1996 г. спечелих един конкурс на ЮНЕСКО: да направя скулптура от мозайка за общината на Равена. През март 1997 г., преминавайки през всичките перипетии на италианското посолство – визови и т.н., най-накрая се озовах в Равена. Идваха преподаватели от най-различни държави, студентите бяха американци, японци, италианци, разбира се. Така започна моята авантюра в Италия с тази скулптура, която имах около три месеца да направя. В интерес на истината се оказа, че почти през цялото време трябваше да работя доста усилено, но ми останаха няколко дни, в които отидох да видя за пръв път в живота си Венецианското биенале (1997 г.). Беше много интересно, защото аз имах само един ден, а това беше денят на preopening, т.е., влиза се само с покани. Стигнах до Биеналето, до Джардини – хората са вътре, виждаш всичко, но не можеш да влезеш, никой не те е поканил. Никога няма да забравя това чувство на яд, казваш си: „Как е възможно? Ама това е единственият ми шанс!“. И се обърнах така гневно и попитах тези, които минаваха: „Ама вие откъде ги взимате тия покани?!“. Мина един човек, направи 5–6 крачки, после се обърна и каза: „Е, ела с мен“. Влязохме заедно. Той се оказа един от най-големите архитекти във Венеция. Никога няма да забравя жестовете на маестрия – аз това мога да го нарека „маестрия“. Един маестро подава ръка на абсолютно начинаещ млад художник…

И така идването в Италия по всяка вероятност беше щастлив момент, тогава обаче нямах никаква представа каква посока ще поеме моята съдба по-нататък. А тази скулптура, която аз направих тогава, беше избрана за най-добра сред 3000 участници. Аз знаех, че е в Музея и съвсем случайно сега, преди два дена, като минахме и прочетох „Национален музей на Равена“, се сетих да попитам една служителка. Беше много интересно, защото като ѝ казах моето име, то е нетипично за Италия, тя подскочи и каза: „Ами да, тя е там – в третия двор! Толкова е цветна, толкова е хубава!“. Тогава виждаш как се сменя отношението към теб. И ми стана много приятно, изключително приятно. Бях забравил, по-скоро не се и надявах, че тази моя работа е все още в Националния музей на Равена“.

Споделям му колко щастливи сме се почувствали около това негово преживяване, че работата му отпреди толкова години е част от експозицията на Музея в Равена и го питам дали се връща към тези местата в Италия. А Кирил отговаря: „В Италия е концентрирана огромна част от световното културно наследство, би трябвало да се чувствам изключително щастлив, че то е около мен. И естествено, когато имам време, се връщам с огромно удоволствие. Огромно е удоволствието, когато съм с приятели от България или от някоя друга държава, гости, когато виждам всичко това и през техните очи. Това, което усетих като емоция последния път, гледайки мозайките в Равена, е, че културното наследство наистина ти помага да дишаш. Просто влизаш, виждаш и начинът, по който поемаш въздух, вече е различен. Толкова е красиво, че е физическо усещане. Иначе си давам сметка, че това са били времена много духовни, много естетски и понякога си мисля, че са безвъзвратно загубени“.

Може би отговорът му съдържа болката от това, което се случва в света около нас, когато стремежът за съвършенство, за красота е иззагубен. Достатъчно е да се огледаме… Все пак, му споделям, че при пътуванията и в други европейски страни виждам, че музеите са пълни с деца на различна възраст, организирани от учители. А Кирил Чолаков споделя и личния си опит като родител: „Това е изключително важно. Образователните политики в Италия, както и в България, имат много слаби моменти. Но специално това – да заведеш децата в музей – е изключително важно. Мога да говоря за опита с дъщеря ми Киара, тя премина през всичките етапи. Когато беше малка, съм чувал фразата: „Ох, писна ми от вашето изкуство!“. Като малко по-голяма започна да проявява интерес. Сега, на 23 години, тя гледа най-различни видове изкуство – и съвременно, и антично – с разбиране, с удоволствие. В един момент си даваш сметка, че това е процес на посяване на семенце, поливане и израстване. Естествено не всяко дърво дава плод, но според мен изключително е важно децата от малки да посещават тези места“.

В знаменитата си книга „Граматика на фантазията“ любимият ни детски писател, италианецът Джани Родари пише за запознаването на децата с изкуството: „Не от всяко дете ще стане художник, писател или музикант, но ще стане свободен човек!“

В този наш разговор с Кирил Чолаков си говорим много и за изявите му в България. За изложбата му в САМСИ, участието му в проекта „Хербариум“, негови творби са включени и във великолепната изложба, организирана от галерия Intro и музея „Борис Христов“, посветена на рисунката, както и за това, което му предстои. И го питам как успява да съчетава проектите си в България и Италия. Защото е от авторите, които никога не са изгубвали връзката с художествения живот в страната ни. Той е лаконичен: „Винаги споделям, че връзката между тези два свята, България и Италия,  не е съвършена, те никога не правят една съвършена форма, добре сглобена, но тъкмо притъркванията са поводът, от който се раждат моите работи. Естествено в тези, които са спомен за България, има нотка на меланхолия, по-скоро един зов SOS, но не за оцеляване, а за достойнство на паметта. Мисля си, че моите български творби се раждат в Италия, а пък италианските, не знам дали не се раждат в България. Сигурен съм, че точно любовта и различието между тези два свята са генератор на моите работи“.

В момента Кирил Чолаков работи по няколко много интересни проекта извън усамотението в ателието. Много специален е проектът му в парка в Перуджа, който е първият частен парк в Италия. Открит е през 1963 г., понастоящем се отбелязва 60-годишнината му. Кирил разказва: „Създаден е от една от най-известните фамилии на импредитори, или бизнесмени, Луиза Спаньоли и нейния син. Работим с архитекта Бернард Нойерхедер от Болцано. Проектът цели да обясни на децата, а чрез тях и на родителите им процесите, които се случват днес с климата, и как дърветата комуникират помежду си – под земята и над нея. Каква е разликата между двата типа живот на нашата планета – на тези, които са избрали да живеят вкоренени и за да оцелеят, са си изработили механизми, и на животните, които, за да избегнат проблемите, се движат. И най-вече къде е нашето място в цялата тази система, кои сме ние. Това е нещо изключително важно по повод на настоящите екологични проблеми. Ето и в момента в Римини има наводнение, вчера за около два часа се изля дъжд, който би трябвало да падне в рамките на три месеца. Това са процеси, които все по-често ще ни спохождат. За правенето на този проект мога да разказвам с часове, защото ми отне три години. Той е в сътрудничество с един изключителен учен на световно ниво – Стефано Манкузо, с когото наистина е удоволствие да се работи.“

Да поясним: в статията си „Интелигентните растения“ в „Ню Йоркър“ от 2013 г. Майкъл Полан, преподавател по журналистика в Калифорнийския университет в Бъркли, пише за Стефано Манкузо: „Той е може би най-страстният говорител от гледната точка на растенията. Слаб, брадат калабриец в края на четирийсетте, той изглежда по-скоро като професор по хуманитарни науки, отколкото като учен. Когато го посетих по-рано тази година в Международната лаборатория по невробиология на растенията към Университета на Флоренция, той ми каза, че убеждението му е, че хората силно подценяват растенията. Според Манкузо нашето „фетишизиране“ на невроните, както и склонността ни да приравняваме поведението с мобилността ни пречат да оценим какво могат да направят растенията. Например тъй като растенията не могат да избягат и често биват изяждани, добре им служи това, че нямат незаменими органи. „Растението има модулен дизайн, така че може да загуби до деветдесет процента от тялото си, без да бъде убито“, каза той. „Няма нищо подобно в света на животните. Това създава устойчивост“.

В сътрудничество с проф. Манкузо Кирил Чолаков вече е реализирал проект за „говорещи дървета“ в част от парка в Перуджа. „Правенето на тези проекти е доста комплексно, защото имам нужда от сътрудници, които са писатели, архитекти, електротехници, звукови оператори. Ние направихме в една гора пътека, маршрут, по който девет дървета – персонализирани, снабдени със съответната технология – разказват истории. Започва се от първото, което разказва една история, детето я чува; трябва да мине през серия от изпитания, за да стигне до далекоглед, през който вижда второто дърво. Отива при него, то му разказва друга история – чрез тези взаимно свързани истории детето разбира, че е изпълнило една важна мисия, чувства се участник. Дават му и документ, че е станал „Вестоносец на дърветата“. Ние искаме този парк да бъде едно зелено знаме. Ако успеем да го реализираме, големият проект, който в момента е в ход, наистина ще бъде абсолютно уникален за Централна Италия.“

Кирил Чолаков работи и по други проекти, не малко от тях създава със съпругата си Замира, която е архитект, но освен това работи и върху своите произведения в ателието. Не е много лесно, но той има и галерист Лука Дзамани, който го представя в много красивата и просторна галерия „Дзамани“. Независимо че Римини не е много голям град, в него има изключително много култура. „Може би моята зодия Близнаци го обяснява най-добре. Не мога никога да бъда само един и да върша само едно. Правенето на един проект обикновено те откъсва от ателието. Освен това е и друга вълна на мисловна енергия. Това са два различни свята, но аз не смятам, че художникът трябва да рисува 20–30 години едно и също. Колкото за нещата, които правя за галерията в Римини, да, градът е малък, но галеристът Дзамани прави и много панаири. На практика присъствието му в национален мащаб е доста силно. Освен това работя и в България, също с чудесни куратори. Чувствам се щастли, че работя от много години с Ирина Баткова.“ С нея той се познава още преди времето на великолепната галерия „Витоша“, създадена от забележителния изкуствовед Максимилиян Киров (1930–2003). Ирина работеше там…

Припомняме, че изложбата (15 декември 2022–29 януари 2023) Fra/Между в Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство, ни срещна с богатото творчеството на Кирил Чолаков. Неговото име съвсем не е непознато на българската публика: през 2015 г. художникът участва в годишните Есенни изложби, курирани от проф. Галина Лардева (темата на експозициите тогава беше „Ан пасан“), а през 2017 г. представи серия от произведения („Дисекция на спомена“), курирана от Ирина Баткова, в софийската галерия „Стубел“. Неговата работа „Дезориентация“ (2021) е в колекцията Herbarium, чиято идея е да бъде запечатана креативната енергия на различни поколения автори от целия свят в кутии с определени размери. Куратор на колекцията отново е Ирина Баткова, а част от нея беше представена в САМСИ през 2021 г. В момента Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ във Варна представя проекта (20 май–7 юни 2023). Отново във Варна от 24 до 28 май произведения на художника участваха във форума за съвременно визуално изкуство БУНА.

В края на разговора Кирил Чолаков казва с присъщата си деликатност и чувствителност: „От една страна, чувствам се част от нашето време. От друга – чувствам носталгия по моето детство. Надявам се да го има в картините ми!“ Предстоят му хубави неща – проект в Перуджа догодина, изложба през есента във Флоренция, от ноември до януари е в ателиетата на Сите де-з-ар в Париж. „Освен това много ми се иска да направим 1–2 книги. Искам веднага да се извиня на поетесата Аксиния Михайлова, защото изобщо не съм забравил за нейната книга. Мечтата ми е да направя една книга с рисунки по нейните текстове, не казвам илюстрации, а рисунки. Благодаря ѝ, че тя ми дава време да осмисля кога и как да го направя. Имаме планове и с Ирина Баткова да направим книга за изложбата в САМСИ. Неща за правене има страшно много и би било чудесно, ако тръгнат…“.