Да оневиняваш историческото мракобесие, значи да го превръщаш от минало в настояще и в бъдеще, значи да станеш негов физически носител, продължител и съавтор във времето.

Дълго мислех и премислях как, в каква форма да побера и поднеса този си текст на читателя. Първата ми идея беше да го формулирам като открито, гражданско писмо до Юлиана Методиева и нейната подгласничка доц. Вяра Ангелова – доколкото г-жа Методиева е автор на фокусираната от мен публикация в мрежата.

Публикация, която коментира моралното, професионалното и гражданското кредо на доц. Ангелова, въплътено в най-новата ѝ академична инициатива. После ми хрумна да тръгна по обратния път: да адресирам откритото си писмо до доц. Ангелова и нейната подгласничка, Юлиана Методиева – доколкото доц. Ангелова е в центъра на разискваното събитие, а Юлиана Методиева е негов интерпретатор и горещ поклонник. Както виждате, формално-логически имам еднакво основание и за двата подхода.

Тяхното двуборство обаче подсказа и една трета възможност – тази, която в момента осъществявам дума по дума: да се обърна отново към любимия си есеистичен жанр. Както се надявам да проличи в хода на текста, основанията и за този ми обрат са налице.

И така, по същество: като преподавател във Факултета по журналистика на Софийския университет, доц. Ангелова тръгва да проучва най-новата ни история и по-точно състоянието и генезиса на родната журналистика през периода 1944–1989 г. Само по себе си начинанието е благородно – през последния четвърт век неведнъж съм писал и говорил в медиите, че темата е недоизследвана, че за да оползотворим това ни недавно и за да извлечем необходимите поуки от него, трябва преди всичко да го осветлим и разнищим – нещо, което поради хроничен недостиг на съзнание за историчност ние така и не смогнахме до сторим и до ден днешен. Дотук, значи, добре – значимостта на темата за националната ни история, а оттам и за националното ни настояще, и за бъдещето ни, е зачетена от всички ни – интерпретатори и интерпретирани. С това обаче се изчерпва комай общото между нас. За да започне различното, което е не по-малко съществено.

За да бъде конструктивно и градивно, подобно проучване трябва да изхожда от реалии, а не от фикции. Тук вече вижданията ни с двете говорещи в един глас дами не просто се различават и разминават – тук вижданията ни са диаметрално противоположни и изцяло несъвместими. Доколкото е невъзможно да изследваш една национална медия вън от историческото ѝ местожителство и от гражданското ѝ пространство, доц. Ангелова, а по нея и Юлиана Методиева, оценяват този за мен най-мрачен период в цялата ни хилядолетна история като епоха на духовен възход, на интелектуален подем, на свободно и независимо слово, окачествяват го като принос в европеизирането на страната ни. За двете едногласни подгласнички десетилетията комунизъм са десетилетия на свободно общуване с нашите съвременници от Свободния свят, време, в което с Партията-ръководителка воглаве НР България напуска потомствената ни балканска капсулираност, за да се приобщи към цивилизацията, за да вдиша с пълни гърди свежия светски въздух на модернизма, че и на плурализма. Да се чуди и мае човек кому и защо бяха нужни усилията и жертвите на толкова дисиденти и противници на режима, защо хиляди политически затворници и концлагеристи изстрадаха горчивата си участ поколения наред зад решетките, защо ни бе изобщо нужен Десети (главната буква не е печатна грешка) ноември! Впрочем комунистически режим според двете дами изобщо не е имало – имало е само комунизъм, но без режим, комунизъм, преизпълнен до пръсване с разкрепостения, светски дух на времената, комунизъм, белязан от свободен културен обмен с външния свят, от невиждан в цялата ни национална история разцвет на науката и изкуствата, на цивилизоваността и демократичността. И за да не решите, че преувеличавам, ето и думите, с които започва апологетиката на Юлиана Методиева: „Ерес ли е във Факултета по журналистика един професионален глас на учен да каже, при това с усмивка: … не, не сме живели 45 години в тъмно Средновековие! И да, процесите в медиите са вървели успоредно на целия европейски континент. По Националното радио са излъчвали Елвис Пресли, точно както и в Ню Йорк. Поколението на нейната майка (на доц. Ангелова, б.а.) е познавало хитовете на западния поп, точно както и връстничката ѝ в Лондон. А споделянето на информация между нас и капиталистическия блок е вървяла динамично, журналистите ни са знаели езици, обменяли са си материали с тези от Бон или Париж”.

Ти да видиш! Че то е било не по-малко демократично и не по-малко интернационално, не по-малко цивилизовано и светско, отколкото днес! Остава само предприемчивата и видимо развълнувана г-жа Методиева да добави в антуража и свободно опериращата под закрилата на Народната милиция парламентарна и извънпарламентарна антикомунистическа опозиция, за да стане щастието пълно! По всичко личи, че предстои тя да го стори – мирогледната ѝ душа явно е съзряла за тази историческа крачка и моят протест едва ли ще я спре.

А гневът ми (граждански и морален) е породен от обстоятелството, че нещата не просто и само не са точно такива, каквито авторката ни ги представя – нещата стоят по изцяло противоположен, по обратен начин. Разказват, че като дете Оруел обичал да стои дълго изправен в челна стойка насред домашната градина. Запитан от обезпокоените си родители защо го прави, малчуганът съвсем сериозно отговарял, че само така, погледнати от тази преобърната перспектива, нещата си идват на мястото. Така е и с г-жа Методиева – в това (но само в това!) отношение тя е истински Оруел. Защото само ако преобърнем с главата надолу казаното от нея, картината ще придобие истинност. Дори езикът на ентусиазираната госпожа е език на Оруел. Не, не като езика на Оруел – чак дотам нашата словослагателка не е дорасла – направо новговорът на „1984” си е едно към едно. Новговор, според който робството е свобода, войната е мир и пр., и пр. – чак докато кошмарната литературна утопия смаже без остатък здравия разум.  

В едно г-жа Методиева е безусловно права: за съжаление, днес не е ерес да величаеш доскорошното ни национално мракобесие като общество на демократичността и прогреса – напротив, препоръчително е, предпоставка и атестат е за обществена, за академична и политическа кариера! През последните трийсетина години цели парламенти, министерски съвети, че и президентства (особено президентства!) са пренаселени с подобни преуспяващи хвалители!

А двете дами да са чували, че и в най-благополучните (благополучни ли казах?) времена на соца естрадният жанр е бил подвластен на спуснати свише от партийно-правителствените чертози надолу по вертикала и адресирани както до Националното радио и до Националната телевизия, така и до всяка квартална кръчма, та чак и до всеки градски и ресторантски оркестър и до всяка общинска радиоточка музикални квоти? Квоти, които регламентират в прецизни проценти върховенството на националната и на съветската (особено на съветската!) естрадна песен над упадъчната западна естрада. И понеже твърдят, че на родна земя е било демократично като в целия Запад, могат ли нашите коментаторки да си представят как Белият дом ще нареди на Радио Ню Йорк колко процента американска и колко процента съветска естрада да излъчва?

Що се отнася до многоезичните и чуждоезични социалистически журналисти, искам да припомня, че само по себе си владеенето на чужди езици не е нито морално, нито гражданско качество – само познание, знание на един или друг език е. Пък и за разлика от днес, в онези клаустофобични времена полиглотите и в журналистическия бранш, и извън него се брояха на пръсти. Този дефицит беше идейно, идеологически мотивиран – тъй като владеенето на западни езици създаваше предпоставки за контакти със западните туристи и намекваше за дискретни симпатии към задграничния класов враг, на полиглотите тогава се гледаше с враждебна подозрителност. Езикът – разсъждава убогият партиен апаратчик – е неделима част от обществото, а западният език е неделима част от западното общество, сиреч от ненавиждания класов враг, от проклетия и злотворен англо-американски империализъм. Ето и един непретенциозен личен спомен в подкрепа на казаното: като ме арестува за пръв път нейде към средата на 60-те по късна доба, за да ме поразпита и вкара в правия път, представителят на ДС в Софийския университет майор Танев, в хода на 20-часовия разпит, покрай мен упрекна и моя приятел Асен Игнатов, че знае западни езици. „Ама той и източни знае” – посегнах аз плахо-плахичко да защитя любимия си курсов ръководител. „Да, ама знае и западни” – не се даваше майорът. И цялата тази инквизиция (представете си само!) се разиграва не в зверилника на сталинизма, а години след като ХХ конгрес на КПСС тържествено осъди култа към личността и догматизма, а (по примера на КПСС) БКП декларира, че се възвръща към чистите и свети ленинските норми на партийно ръководство! Норми, които явно не отрекоха, а само преформулираха едноличния терор на Вожда! (А това, че по свирепост Ленин ни най-малко не отстъпва на наследника си Сталин, е друга тема, на която също можем да поспорим с моите дами.)   

Все още в Католическата катедрала в София тече изложба, от която манипулаторките и фалшификаторките на близкото ни минало могат много да научат – много могат да научат и техните студенти. Защото тема на богатата и пребогата изложба е забранената музика на комунизма. От изложбата и слепци като Вас, благоверни дами, ще разберат, че в онези сурови и зли времена забранената музика е била комай повече от разрешената. Почти всички български естрадни изпълнители са попаднали под болезнените удари на партийната цензура – и „Сигнал”, и „Ахат”, и „Ера”, и „Щурците”, и „Ревю”, и бандата на моя приятел Васко-Кръпката „Подуене блус бенд”, и „Сребърните гривни”, и кой ли още не. Ако имаше „Златни гривни”, сигурно и тях щеше да разгроми Народната милиция, за която на ушенце се шептеше, че е единствената опора на Народната власт. Какво да се прави – народността задължава и обединява. Комай единствените, които са избегнали терора на репресивния режим, са казионните хорови и фолклорни състави. Аз сега няма да тръгна да изброявам всички безпощадно цензурирани и санкционирани от ДС родни и чужди банди, музиканти и изпълнители – за целта си има изложба, на която горещо ще Ви препоръчам да заведете младите си възпитаници. Заведете, заведете студентите си на тази изложба, академични мои дами – полезно, граждански здравословно е. А още по-важно е себе си да заведете там. Като педагози и възпитатели, като ковачи на подрастващи кадри по плакатите ще видите с очите си в документални текстове и фотоси как любимите ни музикални и певчески групи са били години, десетилетия наред комунизъм забранявани, дискриминирани, разтурвани, тероризирани, как техните творци, слушатели и фенове са били заклеймявани, преследвани и бити (физически – не морално бити!) като проводници на буржоазната идеологическа диверсия. От бесепара Данчо Караджов ще научите пък как по време на концерта на „Сигнал” в зала „Изгрев” на Бургас милиционерски патрули са пребивали с палки зрителите само защото докато изпълнителите свирели и пеели от сцената, в нейното подножие младите зрители подскачали неприлично. Ще научите и за още много арести и издевателства и над певци, и над музиканти, и над фенове.

Как, как го изрекохте, как го формулирахте, госпожо Методиева? Обществените процеси на целия ни континент са се развивали в синхрон – така беше, нали. Според Вас дори не само в Европа – и в САЩ е било като в НР България! Пепел Ви на езика, драгоценна госпожо! А щом мислите, благородни дами, че през онези корави десетилетия на Студената война в София е било като в Ню Йорк, дали в цяла днешна Америка ще се намери нагледен материал за подобна изложба? Материал, който неведнъж коментира в медиите и легендарният щурец Кирил Маричков. Коментира безбройните издевателства на Народната (тя беше наистина народна – и даже общонародна беше!) милиция и над „Щурците”, и над техните слушатели и зрители! И няма да се уморя да го припомням – става дума не за съпоставяне на началните години на социализма, когато общественият климат е бил, видите ли, по-скован, с неговите по-късни етапи, в които според Вас демокрацията е цъфнала и вързала! Това просто не е вярно фактологически. Подобен манипулативен подход във формалната логика се нарича фалшива дилема. Защо и как, илюстрира спомената изложба в Католическата катедрала. Изложба, която припомня как известният ни блус певец Вили Кавалджиев е арестуван за връзки с чужденци. Това става през 1976 г. Изложбата е онагледена с показанията и на Милена Славова. Тя пък разказва как Комсомолът забранява концертите на групата ѝ „Ревю” и пренаписва текстове на песните ѝ. Това пък става вече през втората половина на 80-те – времето тече, деспотизмът остава. Малко след това любимата Ви Народна власт забранява излъчването на „Щурците” по Националното радио. Това пък става чак през 1987 г. По това време изпълнителите на групата са арестувани и насилствено остригани до кожа. Докато групи като „Щурците” бяха неумолимо цензурирани, повсеместно препоръчвани бяха песни като „Води ни, Партийо, води ни!”, „Напред, комсомолци!” и „По долинам и по взгорам шла дивизия вперед!”.

Как, как беше, драгоценна госпожо? По време на Студената война процесите са общоконтинентални и синхронизирани? Ако е така, можете ли да си представите как, по силата на синхрона, еквивалентна на Комсомола, младежката секция на Лейбъристката партия, да речем, в Лондон ще изпрати на „Бийтълс” ведомствен текстописец, който да пренапише текстовете им в тон с гражданската конюнктура? Като номад, познаващ Запада не по-зле от Изтока, мога да Ви уверя, че ако това се случи, начаса ще пламне революция. И то не британска, а доколкото „Бийтълс” бяха световно известни, международна революция. Същото щеше да стане, ако британските власти изпратят служебен бръснар да подстриже дългокосите бийтълси съобразно обществената хигиена. Сега разбирате ли, защото всичките ви лакърдии за демокрация, за цивилизованост, за светски салтанати под суровата сянка на комунизма са опашати лъжи? И доколкото не сте хванати от гората, а сте обществени фактори и люде с гражданско битие, подозирам, че лъжите Ви са не от лековерие, а лъжи користни и злонамерени, лъжи, громящи гражданската истина и величаещи гражданската мистификация, лъжи, трасиращи пътя ни назад, към най-кошмарното полувековие в размирното ни национално минало.

В полемиката си с Вас бих могъл да подходя и от принципни позиции, но понеже и аз като поета комунист „понакуцвам в теория”, ще се обърна към практиката, към моята лична практика на многократно изключван и от Комсомола, и от Университета, многократно арестуван от ДС, изселван от столицата и въдворяван на местожителство недоучил студент – и всичко това все заради тази проклета буржоазна идеологическа диверсия, която отрови младостта ми и чийто грозен лик аз така и не успях и за миг да зърна цял един живот – ни на Изток, ни на Запад!

И така, нейде малко след средата на 60-те във Философско-историческия факултет на Софийския Държавен университет (така се казваше тогава – като че ли в онези изцяло централизирани и одържавени времена можеше да бъде и частен!) гостува полковникът от ДС Костадин Кюлюмов – един от ветераните на Шесто. Гостува, според практиката на Държавна сигурност, неканен. Поканените бяхме ние, студентите от специалност философия. Дори бяхме не просто и само поканени, а и задължени да присъстваме на лекцията му в 65-а аудитория – в онези времена поканите бяха задължителни. В лекцията си полковникът разказа как учениците от единадесети клас на Английската гимназия написали колективно писмо до Би Би Си с молба да им пуснат малко модерна западна музика. Ние обаче – похвали се полковникът – прихванахме писмото и взехме съответните мерки: привикахме средношколците един по един на разпит, разтурихме класа им и ги изключихме от гимназията. Забележете: децата са искали от Би Би Си не да им изпрати инструкция за сваляне на Народната власт – музика, Бийтълс да чуят по радиовълните поискали! На мен пък неудържимо ми се прииска да попитам лектора как така, след като конституцията на НР България гарантира неприкосновеността на личната кореспонденция, ДС, чието служебно задължение е да брани конституцията, е прихванала споменатото писмо и се е саморазправила с авторите му. Целият препариран от страх, вдигнах ръка да си задам въпросчето, но полковникът ме предупреди, че за въпроси е отреден вторият час. Час, в който чрез въпроса си аз щях да вляза в историята, и час, в който, премълчавайки героичния си въпрос, историята ме изрита вън от пантеона си – право в небитието ме изхвърли. Защото решаващият втори за мен така и не се състоя – докато пушехме (тогава в СДУ се пушеше) през междучасието, в коридора изневиделица се появи моят курсов ръководител и пръв приятел, главен асистент Асен Игнатов, и като разбра какво възнамерявам да попитам високопоставения лектор, ме измъкна от ситуацията – подбра ме с ритници към съседния ресторант „Грозд”, където в отсъствието на полковника на спокойствие разисквахме Бога и света – чак до третото шише. Така Асен не ме спаси от изключване, но поне предотврати временно, поотложи изключването ми – с цели три шишета и два семестъра го отложи.

Всичко това аз съм пресъздал обстойно в романа си „Генезис ІІ”, но сега е време да попитам Юлиана Методиева: свободен обмен на информация ли наричате подобни практики? Аз го наричам чиста проба мракобесие. Не, не средновековно мракобесие – не обиждайте Средновековието, сравнявайки го с комунистическата варварщина. Средновековието с всичките му Тъмни векове е истински рай в сравнение с тоталитаризма. В този си дебат ние коментираме еднопартийното комунистическо мракобесие, чиято свирепост няма равна на себе си по света и у нас. Според Вас обаче Свободният западен свят е бил свободно достъпен за българската интелигенция. А да сте чували нещичко за завардения от Желязната завеса железен паспортен режим? Как пък за почти половин век тоталитаризъм и за цели три десетилетия демокрация не научихте, че по южните ни и западни граници, там, където днес всеки летен уикенд се тълпят километрични опашки от стотици хиляди коли на път към топлите морета, чак до края на 80-те се стреляше и разстрелваше?! Всеки, дръзнал да прекрачи в чужбина безумец като мен, беше на мушката на „Гранични войски”. Които пък бяха денонощно с пръст на спусъка. Във времената, в които всеки западняк и дори всеки югославянин имаше в джоба си задграничен паспорт, с който можеше да обиколи целия широк и пъстър свят, а американските астронавти стъпиха без паспорт и виза на луната, с личния си паспорт гражданинът на НР България и до родния Петрич не можеше да отиде – за целта се изискваше специален пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от Народната и общонародна милиция само на политически благонадеждните. Вие на това свободен обмен с външния свят ли му викате? Аз му викам отново мракобесие. Мракобесие, чистокръвно мракобесие си беше, независимо от факта, че отделни малобройни журналисти действително получаваха физически достъп до Запада. Първо, всички те бяха все предани на БКП кариеристи; второ, всички те заплащаха привилегията си да пътуват с още повече преданост и с доноси за когото трябва и пред когото трябва, и трето, самият факт, че за да прекрачат в ненавиждания Запад, на тях им беше необходимо благоразположението и дозволението на Авангарда на работническата класа, превръща вече подобна практика в мракобесие. (Западните им колеги не се нуждаеха от разрешението на изпълнителната власт за задграничните си пътувания – те можеха да ги предприемат и на своя глава.)

Кажете ми след като според Вас обществените процеси в Изтока и в Запада са вървели паралелно, а двата свята са били равнопоставени и еднакви като две капки вода, наистина ли вярвате, че един полковник от британското МИ-6, от американското ЦРУ или от западногерманската Ферфасунгсшутц може да дойде в един университет и да се похвали пред студенти и преподаватели с подвизите, с които тържествено се хвалеше полковник Кюлюмов пред нас? Мислите ли, че университетът ще го позволи, мислите ли, че ще го позволи ведомството на западния полковник, мислите ли, че ще го позволи държавата, мислите ли, че западното общество ще го позволи? Докато нас дори ни задължаваха да присъстваме на подобни маскаради, задължаваха ни да изслушаме и приемем директивата на ДС така, както се слуша и приема гласът Божи – безпрекословно, без да имаме дори право на коментар!  

Така че не набърквайте тук Средновековието – и най-чумерното Средновековие е истинско просветление, сравнено с еднопартийния обскурантизъм. През Средновековието имате един Джон Скот Ериугена, гениалния граматик в двора на Карл ІІІ и, исторически погледнато, първия схоластик. Имате и друг гений – диалектика и логик Беренгарий от Тур. Имате и основоположника на коцептуализма и яростен критик на църковната догма Пиер Абелар, имате и още хиляди еретици и творци като тях, които, макар и осъдени от Светата инквизиция, продължават да творят – я по манастири, я дори, без да напускат дворците, сиреч под опеката и менторството на покровителстващите ги крале, императори и благородници. В дебрите на Средновековието е било достатъчно тези гении на духа само да се откажат, притискани от канона, на думи от тезите си – нищо повече. Не, не от цялостния си светоглед, а само от една конкретна, от една своя теза да се отрекат. Което авторите далеч невинаги са правили. А когато все пак го правят, правят го най-често само формално, след което наложената им от Инквизицията присъда се вдига и те продължават необезпокоявани да си развиват еретичните възгледи, включително и санкционираната теза – най-често доживотно. Докато църковните събори се надпреварват да хулят и съдят в (забележете!) открити публични процеси един след друг средновековните теолози, творци и философи, последните откупуват едни след други личните си граждански права и свободи срещу една или друга пожертвана идея. А това става възможно, защото и най-злокобното Средновековие гледа на съзнанието на автора не глобално, а фрагментарно – като на съвкупност от отделни концепции. А всяка от тези концепции е безценна монета, срещу която еретикът може да се разплати пред Светата инквизиция, да се себеоткупи от нейните зандани и пожарища. Тъкмо затова изгорените на кладата еретици като Бруно и Хус са малцина – и те са изгорени по-скоро заради политическата си дейност, отколкото заради философските си виждания. Докато жертвите на Архипелаг ГУЛаг са милиони – само конгресите на КПСС реабилитираха хиляди пострадали от сталинизма писатели. За разлика от средновековните автори, авторите на реалния (какъв друг да е?!) социализъм нямаха валута, с която да се себеоткупят от палачите си – те заплащаха всяко свободомислие, всяко волнодумство в брой. Заплащаха го с наказателни лагери, със следствени килии, със затвор, със заточение, а нерядко – и с живота си. За лукса на предците си от Средновековието представителите на така наречената художествено-творческа интелигенция на родна земя не можеха и да мечтаят. Сравнена с комисарската нетърпимост на ДС, търпимостта на Светата инквизиция към другомислието е истинско великодушие. Така че не петнете Средновековието, приравнявайки го към комунистическата реакционност – Бог ще се разгневи. Докато при цялата му деспотичност, Средновековието е все пак рицарско, рицарствено общество, комунизмът е общество доктринирано до последната фибра, общество народняшко, почвеническо и тоталитарно ведно. А това е, както би казал Георги Марков, една много сериозна разлика.

Говоря за онзи Георги Марков, когото без капка свян Вие също вкарвате в нечистия си сюжет и чиято памет консумирате за нечистите си конюнктурни цели. Неговото убийство според споменатите дами, макар че навлизайки стъпка по стъпка в материята, аз все по-малко ги разпознавам като дами, е, видите ли, „художествено хиперболизирано, при това с откровено комерсиална цел”. Най-хиперболизирано художествено е убийството на Богочовека, при това често и с комерсиална цел. Но хиперболизацията не прави Христос по-малко свят и по-малко извечен морален норматив! Отнесен обаче към горчивата участ на Георги Марков, манипулативният Ви език прераства в откровен цинизъм, милостиви госпожи! Със същите гнили основания Вие можете да решите, че и убийството на Левски е хиперболизирано. При това за разлика от Левски, Георги воюваше не с пистолет, а с перо в ръка – и това обстоятелство е в моите очи негов несъмнен морален приоритет. Морален крах за сметка на това е ти да проливаш мастило, а противникът ти да пролее кръвта ти. Аз, аз съм един от тези художествени (разбирай: литературни) и нехудожествени (разбирай: документални!) хиперболизатори. И Ви уверявам, че в усилията си да опазя паметта на Георги от злословия нито съм имал комерсиални цели, нито комерсиални цели са ме догонили в нелекия ми път по дъгата на тази земя. Просто съм дирил, проправяйки си с мъчителни усилия достъп до фактите, които стотици Ваши ортаци по лъжовност и морална нечистоплътност замитаха и прикриваха, истината за битието и гибелта на един съчовек и приятел, който ми бе, който и до днес ми е скъп като самия живот. И ще си остане все така безценно скъп чак до смъртта ми. Пък и доколкото се себеразбирам и себеизживявам като православен християнин, и след това. Неслучайно само броени дни след покушението писах аз, че когато през онзи проклет септември на 68-а го убиха на моста „Ватерлоо” над Темза, убиха част и от мен самия – и това бе по-добрата част. Не, не за художествена хипербола става дума – де да беше така! Пък и ум не ми стига как може да се хиперболизира едно толкова зловещо убийство – накъде повече? Става дума за физическо, за анатомическо, за плътско, за чистокръвно убийство! При това убийство, породено само от свободното слово на писателя и гражданина. Свобода, на която Георги не изневери и за която плати най-високата цена – Христовата цена, на кръвта цената. Без дори да подозира, че е загивал за клеветници и циници като Вас! Защото чрез арогантните си приказки Вие, милостиви госпожи, се себепревръщате в негови съубийци – ако ги нямаше моралните апологети на атентата като Вас, нямаше да го има и самия атентат, защото нямаше да ги има и другите, физическите палачи и убийци, атентаторите от плът и кръв! Неслучайно в едно есе по темата нарекох убиеца на един писател мултиплициран, многократен, масов убиец. Както убиецът на една бременна жена убива заедно с нея и плода в утробата ѝ, така и убиецът на един творец убива заедно с него и всички онези необятни и живописни лирически образи, ситуации, фабули, сюжети, които писател с неимоверния талант на Георги щеше да създаде, ако беше останал върху лицето на земята.

Едно мое мемоарно есе, публикувано в есеистичния ми двутомник „Несъгласни думи” (ИК „Хермес”) и посветено на писателя, гражданина и приятеля Георги Марков, е озаглавено „Христос, варварите и фарисеите”. Кои са варварите е ясно като ден – това са всички онези доктринирани палачи, които Вие директно и индиректно защитавате, винейки жертвите им. Ясно е също, че смъртта на Георги е смърт Христова, мъченическа смърт. А фарисеите, фарисеите сте Вие, милостиви дами. При което, както споменах, не бива да забравяме, че всички фарисеи са съпричастни – съучастници и участници, съпалачи и съубийци са.

За да внеса още лъч яснота в разказа, ще добавя, че само броени години преди атентата в задочен наказателен процес в София Георги беше осъден на дългогодишна затворническа присъда. По същото време в друг задочен наказателен процес Силистренският окръжен съд осъжда мен като програмен редактор в българската емисия на РСЕ, излъчвал репортажите на Георги, на десет години затвор с указание присъдата да бъде излежана в Белене. За разочарование на съдниците си аз излежах присъдата не в Белене, а по плажовете на големите международни курорти, но знаете ли какви са мотивите на съдия Неделчев от Окръжния съд в Силистра? Той ме осъжда като „враг на народа и предател на родината, поставил перото си в услуга на чужди и враждебни на НР България сили”. При това тогава, както и днес, мое единствено оръжие бе оръжието на Георги – словото. И всичко това, милостиви дами, във времена, когато според Вас е протичал свободен обмен на информация, времена, които Вие оценявате като духовно възраждане! Че и тогава имаше свобода на информацията, не ще и дума, но само в Свободния свят. Където мои западни познати и колеги, които работеха за чуждоезичните програми на Радио Москва, шетаха необезпокоявани между Мюнхен и Москва или между Лондон и Москва, излъчваха си лъжовните репортажи, заработваха завидни хонорари, без и косъм да падне от главата им – дори пенсионните им, медицинските им и социалните им осигуровки течаха плавно! Докато нас, шепата български журналисти в Кьолн, в Мюнхен и Лондон, ни тероризираха, заплашваха ни анонимно и поименно, преследваха и убиваха, тероризираха и  нашите останали в родината близки, моите безочливи като Вас, дами, западни колеги се възползваха от предоставените им безмерни човешки права и граждански свободи, за да клеветят и хулят родния си свят и да хвалят имперски Кремъл. Преследвани със същата комисарска ожесточеност бяха и нашите радиоемисии. Да сте чували, скъпи дами, че западните българоезични радиопрограми се заглушаваха ден и нощ? Не виждахте ли поне с колко страх слушаха родителите Ви РСЕ, Би Би Си, „Гласът на Америка” и „Дойче Веле”? И мама и тате не Ви ли предупреждаваха, както правеха загрижените родители на всички мои съкварталници, да не споменавате пред съучениците си какво се слуша вкъщи, че става лошо (ама много лошо!) за цялото семейство? И не познавате ли хора, изключени от университета, уволнени от работа, изселени от града и въдворени на местожителство само защото са слушали прокълнатите радиостанции на класовия враг? Аз съм готов да Ви запозная с такива жертви на възхвалявания от Вас комунизъм, но обяснете ми преди това, защо ли нито една западна страна не е заглушавала източноевропейските чуждоезични предавания, включително и предаванията на Радио София – колкото и измамни да бяха те? Нали обществените процеси на целия европейски континент са се развивали паралелно – особено в журналистиката?!

Ето Ви, благородни госпожи, още един пример за свобода на словото в комунистическите дебри – пример съвсем битов и банален, сиво социалистическо ежедневие: нейде в края на 1963 г., сиреч в разцвета на размразяването на обществено-политическия климат, т.е. по пътя към десталинизацията и възвръщането на Партията-ръководителка към чистите и свети ленински морални норми, в Пловдив е арестуван арх. Боян Чинков с единственото обвинение, че е разказвал политически вицове. Арестуваният лежи повече от месец в следствените килии на ДС, а в началото на 1964 г. е осъден за „уронване престижа на българския народ и на Съветския съюз” на пет години, които да излежи в Старозагорския затвор. При произнасяне на присъдата архитектът казва на съдията: „Благодаря Ви, че ме пращате на единственото място, където няма опашки”. Но народната власт така се гордее с произнесената присъда, че местният печат излиза със статия, озаглавена „Клеветникът е наказан!”. Поради което обаче случаят добива гласност и в чужбина и френският президент Де Гол се застъпва лично пред Тодор Живков за Чинков. Благодарение на парижката интервенция осъденият е освободен предсрочно, а аз се питам, колко ли са онези мои знайни и незнайни сънародници, за които Де Гол не е успял да научи и които са си излежали суровите присъди до последния ден и час?! Вие това свобода на словото ли го наричате? Аз го наричам отново мракобесие. При това мракобесие, което е и Ваше съавторство, и Ваше дело – препоръчвайки и днес неговото царство, Вие, милостиви госпожи, ставате физически част от него.

Моите опонентки са възмутени от легендите, че милиционерите са режели тесните панталони и дългите коси. Легенди ли? Започнахме с проза, защо да не продължим с поезия. При това поезия не на класовия враг, на предателя на родината, на антибългарина и античовека Димитър Бочев, а на Вашия съмишленик, на комуниста Любомир Левчев. Стихотворението му се казва „Плач за разрязаните панталони” и звучи така:

Капеха
звезди и кестени
в скучния край на неделята,
когато
излизаше на движение
момчето с най-тесните панталони…
… Извикаха го в уличката…
Два удара
и…
на земята.
И като прилепи,
като вампири
огромни черни ножици подскачаха.
И хукна момчето
с разрязани крачоли
като с разрязани вени.
И само плачът му огласяше
скучния край на неделята.

Скучно ли Ви стана? Плачът на това дете е Вашият триумф, милостиви госпожи! Един триумф, който аз с чиста съвест бих окачествил като морален и граждански позор. Държа отново и отново да припомня: тези стихове пише не антикомунистът Димитър Бочев – пише ги, при това отново в разцвета на десталинизацията, комунистът и номенклатурчик от първата фаланга Любомир Левчев. Чието лакейничене пред олтара на правата вяра не знае граници. Както впрочем и литературният му талант. Но това е друга тема. По която в есето си „Талант и характер” разсъждавам с много горчивина.

Режеха ни тесните панталони и дългите коси и бради, безценни мои дами, ежедневно ги режеха – честна комсомолска! Макар че и в Комсомола съм пребъдвал само от ден до пладне – изключиха ме още в първа младост като идейно нездрав и поклонник на буржоазната идеологическа диверсия. Която не посегна да ме защити – не ме регистрира дори! След което със същите мотиви ме изключиха и от университета, въпреки отличния ми успех и димитровската ми стипендия. След което аз пък реших да се самоизключа от нацията – избягах по един невероятен, по един колкото драматичен, толкова и авантюристичен начин: от най-добрия от световете право в бърлогата на класовия враг, в леговището на хищните капиталистически акули се загнездих. От чиито микрофони започнах да клеветя Народната власт – десетилетия наред. Та чак, както виждате, и до ден днешен…

Режеха ни, режеха ни ден след ден и панталоните, и косите, и брадите, биеха лилави елипсовидни печати по бедрата на късополите ни гаджета, както се бият шамари, арестуваха ни за неприличен външен вид, защото сме слушали чужди радиостанции, защото сме влизали в контакт със западняци, защото сме си купили на черно (а как иначе?) пет корекомски долара или защото не сме упражнявали общественополезен труд (наричаха го паразитизъм). И знаете ли как ставаше това? Ловяха ни с ласо по градските улици и площади. Към Народната милиция оперираха, макар и невъоръжени, малки милитаризирани групички спретнати неуниформени доброволни отрядници, които бяха като днешните мутри нискочели, но яки, дебеловрати момчета. Те дебнеха с четири очи нас, брадатите и дългокоси хипари, по столичните улици и площади, а ние, разбира се, нямаше как да ги разпознаем в цивилните им дрехи. Щом ни зърнеха, приближаваха ни тихичко и тайничко изотзад и изотзад (като истински чекисти, те подхождаха винаги с тиха стъпка и изотзад) се нахвърляха върху ни – също като в средновековната традиция на плаща и кинжала, само че без плащ и кинжал. След което ни натикваха в най-близката квартална бръснарница, където ни бръснеха и стрижеха до кожа. След което ние си плащахме масрафа, а те ни снемаха личните данни, включително и факултетния ни номер. После се разделяхме по живо, по здраво и всеки тръгваше по пътя си: те – към нови подобни подвизи, ние – с просълзения от ярост, ненавист и безсилие плач на момчето с разрязаните панталони. Нашите палачи вървяха към нови постижения, ние към падение вървяхме. Защото само след седмица ФБ (Факултетното бюро на Комсомола) получаваше уведомително писмо от Народната милиция с нашето име в грифа „Секретно!”. След което идваше съюзно мъмрене. А при втори подобен инцидент идваше предупреждение за изключване от Комсомола. Продължавахме ли да не се придържаме към обществената хигиена, следваше изключване от Комсомола, а ако все така си крачехме окосмени – изключване и от университета, последвано, както му е редът, от арест и изпращане по етапен ред в родната провинция. Всичко това превърна наши евентуални връзки в киноцентъра „Бояна” в безценни – ще призная чистосърдечно, че и аз съм се възползвал епизодично от тях. Целта беше да получиш удостоверение, че играеш като статист в някой исторически филм, а затова трябва да си с четническа брада и коса. Подобни удостоверения дори се търгуваха срещу солидни суми под масата. Ще се наложи все пак да призная, че съществуваха и друг вид удостоверения, които ни позволяваха брада и дълга коса – става дума за служебните бележки, издавани от СБХ в София и по места. Покрай художниците, добрали се до този безценен документ, се добираха от време на време и не-художници като мен. Но в коя нормална, в коя правова държава биха били допустими подобни милиционерски практики, дами ненагледни?!

Ето, така функционираше народната демокрация, мили мои дами, така се каляваше на практика стоманата, а не чрез показния революционен героизъм, който дефилираше по страниците на Островски, а още по-малко – чрез съществуващите само в болните Ви фантазии и непознати в социалистическото социо дребнобуржоазни предразсъдъци и лъжедобродетели като човешки права, граждански свободи и светски салтанати.  

А сега, в заключение, ще стана много личен – време ми е. Впрочем личен ме направи г-жа Методиева, цитирайки ме, при това, без да ми споменава името. А аз не обичам анонимките и анонимниците – след като съм си поставил собственоръчно името под цитирания текст, тази нейна анонимност е обидна и неподобаваща, но нека я проследим дума по дума според авторския ми текст: „Кръв, пролята и проливана кажи-речи пет десетилетия наред от нашите бащи и деди по героичните горянски чети, по изтребителните концлагери на реалния социализъм, по следствените килии на ДС, чрез разстрелите на граничната полоса, по народните (разбирай: антинародни) съдилища”. Аз и днес бих се разписал под тези си думи и с двете си ръце. Както виждате, в приведения цитат аз съм недвусмислен и еднозначен – многосмислена и многозначна е моята интерпретаторка. Според нея, видите ли, и доц. Ангелова е права, прав съм и аз. Две правоти, кротко и дружелюбно сместени в един общ обществен организъм! Просто според многоуважаемата г-жа Методиева става дума за отделни периоди от комунистическото ни минало – периоди, в които и правата, и свободите ни са били в различна степен съответно както зачитани, така и незачитани. На пръв поглед загадката е разгадана – на втори поглед обаче тя е само задълбочена, станала е още по-неразгадаема. Какво да се прави: от извечни времена този сват все от интерпретатори си пати – не от автори.

Не е, съвсем не е така, драгоценна госпожо! Както споменах, и лекцията на полковник Кюлюмов, и присъдата на арх. Чинков, и цитираното стихотворение на Любомир Левчев са произнесени не в дебрите на сталинизма, а в зенита на социалистическата демокрация – преди нашествието на Варшавския договор срещу Пражката пролет. След разгрома на която общественият климат в цялата Съветска империя се смрази отново, времето потече обратно и сталинизмът се завърна и в Москва, и на родна земя с пълна сила. А всичко това подсказва онова, което Вие не искате и да чуете: че за разлика от демокрацията, мракобесието не еволюира, а окаменява, застива неподвижно; че тоталитаризмът не допуска разцветки и нюанси, че, отново за разлика от демократичните, тоталитарните общества не обичат алтернативите – те обичат безалтернативността, че свобода и робство не могат да крачат в рамките на една нация, на една земя и на една епоха рамо до рамо. Коренът на злото е заровен в член първи от конституцията на любимата Ви НР България, драги ми госпожи – членът, обезпечаващ ръководната роля на Комунистическата партия. А тази ѝ присвоена с брутално насилие и с брутално насилие поддържана и упражнявана ръководна роля не търпи редом със себе си други, по-малко ръководни роли и персонажи – БКП не искаше нито да споделя, нито да бъде споделена, нейното властолюбие беше ненаситно, ненаситен бе съответно и терорът, с който Партията-ръководителка отстояваше заграбената власт. Една зловеща власт, която Вие и свитата Ви дума по дума възстановявате с нова дата. За Ваша радост и за моя нерадост. Ако мислите, че преувеличавам, галантни дами, след толкова духовен разцвет, след толкова безбрежна демократичност, посочете ми един-единствен пример на един-единствен творец, на един-единствен гражданин, който в усоите на комунизма да е направил кариера в НР България, поставяйки под съмнение ръководната роля на БКП. В наистина демократичните държави подобно оспорване е ежедневие – там държавната власт непрекъснато се оспорва от кого ли не. Посочите ли ми едничък подобен пример, начаса ще си взема думите обратно – всички до една! Честна пионерска! Но чак тогава – не и преди това! 

А сега: две думи за хелзинкското Ви минало, милостива госпожо – като обществен фактор то също подлежи на публично обсъждане. Аз се чувствам омерзен, че съм Ви сътрудничил някога, но какво да се прави – лековерието не ми е чуждо. Хелзинкският комитет беше лъч упование за нас, белите негри, съвременните роби зад непроницаемата Желязна завеса, искрица надежда сред океана безнадеждност беше Хелзинкският комитет. Океан, в който всички ние тънехме, таейки до последен дъх шанс за спасение от едно тоталитарно мракобесие, което Вашият неокомунизъм възстановява днес дума по дума. След като комунизмът Ви е природно близък, Хелзинкският комитет би трябвало да Ви е природно чужд – едното предполага другото: две дини под една мишница не се носят, на две сватби едновременно не може да танцува и най-похватният сватбар.

А бананите, които Вие също споменавате, да оставим настрана – на мирогледната маймуна на Енгелс да ги предоставим. Бананите никога не са били наш импулс за демокрация, не апетитът за банани ни е водил през бронята на Желязната завеса и по барикадите на Студената война. Но пък, позамисли ли се човек, защо да ги няма, защо ги нямаше в развитото социалистическо общество пустите му банани? Защо сред декларираното от Моралния кодекс на строителя на комунизма изобилие от духовни и материални блага бананите бяха така дефицитни, както и човешките права и гражданските свободи? Права и свободи, громени от Вашето слово и бранени от Хелзинкския комитет. 

Накрая държа да спомена три имена, с които Вие, безценни мои дами, също се гаврите – както директно, така и индиректно. Едното име е на проф. Евелина Келбечева. Която Вие обругавате като лъжкиня. Ева е мой приятел, а когато хулят приятеля ми, хулят и мен самия. На Вас Ви боде очите тъкмо онова, което аз ценя най-високо у нея – честната ѝ академична и гражданска позиция, моралната ѝ безкомпромисност и антикомунизма ѝ. Втората личност, на която дължа защита, е безценният ми приятел Асен Игнатов – колкото и индиректно да е засегнат той от Вашето злословие. Ще Ви разкажа драмата около единствената му издадена под слънцето на мира и социализма книга – есеистичния сборник „Тъга и порив на епохата”. Книгата на Асен не е антикомунистическа по съдържание – под суровата сянка на Кремъл и в единственото робство, в което ние, българите, сме робували – съветското, – тя не би могла и да бъде антикомунистическа. Така че „Тъга и порив на епохата” не е антикомунистическа по съдържание – напротив, в творбата си Асен защитава комунистическия идеал. Но комунистически по съдържание, сборникът е антикомунистически по форма и дух, по език и маниер. Драмата на Асен е драмата на Жулиен Сорел. Сорел е блестящ студент в католическия лицей, при това убеден християнин. Той вярва душевно в християнската кауза и защитава с юношеска възторженост католицизма. Но го прави не със сухия и бездушен речитатив на църковния канон, а със собствения си богат, колоритен и артистичен език. Тъкмо затова обаче Сорел си навлича не овациите, а враждебната подозрителност и на клира, и на преподавателите, и на състудентите си. Така е и с Асен – в „Тъга и порив на епохата” няма и една антикомунистическа приказка – има, за сметка на това, много прокомунистически възторзи. Но възторзи, изказани не на убогия ведомствен език на „Работническо дело”, а на високо художествения, на живописния, образен език, който авторът владееше виртуозно. И това му изяде главата – партийната догматика може да бъде пресъздавана само на каноничния, доктринерски език на партийната догма. Който пък Асен не владееше. Ето защо само седмица след като издателство „Български писател” пусна сборника, той бе иззет от всички книжарници и обществени библиотеки, а Асен бе уволнен от Софийския университет. Всичко това се случи по времето, в което в пещите на полиграфическия комбинат „Димитър Благоев” пламна сборникът епиграми на нашия общ приятел Радой Ралин „Люти чушки”. Вие и на това аутодафе ли му викате свобода на словото и духовен подем, любезни дами? Аз му викам отново мракобесие – простете нетактичността. След като общоевропейските обществени процеси са протичали във всички континентални страни успоредно, ще ми посочите ли една западноевропейска държава, в която забраняват и горят книги?

Третото име, на което дължа почит, е Желю Желев, чието изследване „Фашизмът” също бе санкционирано от партийната цензура – вече през 80-те. Навремето ДС го изключи от аспирантура, арестува го пред очите ми и го изпрати по етапен ред в родното му с. Веселиново само заради аспирантската му дисертация „Определението на материята и съвременното естествознание”. Мен пък ДС ме изключи от университета, арестува ме и ме изпрати по етапен ред в родната Силистра само защото като студент по философия съм разпространявал сред състудентите си проклетата творба. Видите ли, милостиви госпожи – една нищо и никаква, при това апокрифно отпечатана дисертация, довела до толкова беди! При това авторът ѝ не оспорва принципно ленинизма като политология и идеология – още по-малко болшевишката кауза оспорва. Оспорва само едно частнонаучно определение на Ленин. Ако всичко това се беше случило през Тъмните векове на ненавижданото от Вас, любезни дами, Средновековие, до изключвания, до арести, до етапен ред и въдворяване на местожителство изобщо нямаше да се стигне. Тогава цялата неразбория щеше да приключи със сделка със Светата инквизиция. Сделка, при която философът щеше да си вземе защитаваната аспирантска концепция обратно, а Светата инквизиция великодушно щеше да вдигне ръце от него и да го остави да си доразвие на спокойствие еретична теза. Защото в академичната сфера Средновековието по правило не значи изгаряне на клада – Средновековието е преди всичко надлъгване с автора-еретик, търговия и надхитряване на католическата догма чрез абдикиране от една или друга авторова концепция. Само с една-две изтеглени от оборот концепции всеки философ и схоластик е можел да откупи собствената си безопасност. Това, невъзможно под патронажа на свирепата нетърпимост на партийността в науката и изкуството чудо се е случвало хиляди пъти в средновековните дебри. Мъка ми става само като си помисля колко много би могла Партията-ръководителка да се поучи на толерантност и хуманизъм от проклетото Средновековие! И колко малко е научила от него!…

А колко закучени бяха на родна земя проблемите около свободата на словото, проличава от следния случай: изпаднал в пълна безизходица, Желю отива при приятелски настроения към него поет Ламар да търси подкрепа и закрила. Като му разказва, че е преследван и низвергнат, защото оспорва определението на Ленин за материята, Ламар се хваща за главата: „На Ленин?! Леле-мале-е-е!… Та ти си тръгнал от жива мечка ремък на дереш!”    

За да разчистя евентуални недоразумения и за да се предпазя от дебнещи ме мечи заплахи, накрая ще вкарам в четивото си и агентурен елемент. Среща ме, значи, случайно или не, преди някоя и друга година на улицата един дългогодишен научен представител на НР България във Виена, проф. Гюзелев. Знаехме се още от студентските години, а в току-що излезлите тогава в печата списъци на агенти на ДС блесна и неговото доблестно име – като тиган на месечина неугасимо блесна. „Здравей, колега!” – приветства ме той. „Колега?” – чудом се чудя аз. „Моето име го няма до твоето в списъка” – казвам. „Колега, колега си ми ти! Остави ги списъците – твоето име е в друг един списък, който още не е стигнал до очите ни. Колеги сме си ние с теб – аз съм работил за ДС, ти пък си работил за ЦРУ, така че сме от един дол дренки. И двамата сме слугували на тайните служби – всеки на своята.” „Не, не сме” – туша възторга му аз. И обяснявам като Вапцаров – полека, без злоба, човешки: „Дори да бях работил за ЦРУ, пак нямаше да сме колеги. Разликата между ЦРУ и ДС е като между здравето и болестта. За ЦРУ аз бих работил на драго сърце и с чиста съвест и без да ми плащат, но ЦРУ не прояви и капка интерес към мен – за разлика от ДС, от литератори-ветрогони ЦРУ не се интересува. А колкото до слугуването, единствената институция, на която аз съм слугувал, е собствената ми съвест. И съм ѝ слугувал цял един немалък вече живот предано като куче. Толкова предано, че съм бил честен дори в заблудите си – честен съм бил и в болезнената си саморазправа с тях. И всичките ми медийни изяви на родна и международна земя са ми свидетели”. Въпреки многобройните свидетели обаче, той повярва в заблудите ми, но не повярва в саморазправата ми с тях. Аз пък не седнах да пия вино с него – колкото и да не ми се пиеше сам.  

Прав е, прав е в „Невчесани мисли” Лец: всеки век си има свое Средновековие. А миналият ни век си имаше цели две: едно националсоциалистическо и едно социалистическо. Не по своя воля Лец вкуси и меда, и жилото и на двете – еднакво недолюбван и от нацизма, и от комунизма. Които, както пише д-р Желев, са си кръвни родственици, едноутробни близнаци. Все ми се струва обаче, че въпреки общата им органика, по степен на тоталитарност комунизмът бие нацизма – едно сравнително проучване в новообединена Германия сочи, че съпоставено с КГБ и с Щази, Гестапо е една жалка сбирщина на аматьори. За Светата инквизиция пък да не говорим изобщо – сравнени с погубилите десетки милиони животи болшевишки и хитлеристки хищници, нейните инквизитори са хрисими тревопасни! Така че, словоохотливи дами, не петнете, не клеветете, не злепоставяйте Средновековието, сравнявайки го с масовите убийци на КГБ и на ДС, на Щази и Гестапо – и през най-тъмните векове плащът и кинжалът са по-скоро метафора, отколкото обществена практика. За разлика от изтребителните концлагери на реалния социализъм и на реалния националсоциализъм, които пък са по-малко метафора и повече – обществена практика.          

През дългите нощни часове, в които редях думите на този гневен (а гневът е лош, макар и в случая неизбежен пътеводител) текст, не ме напускаше чувството на погнуса. (Има творба с такова заглавие на любимия ми литературно и нелюбим граждански Сартр. Попрочетете романа и го препоръчайте на студентите си – да научат от него онова, което Вие практикувате неуморно педагогически: как се лишава от автентична, от собствена екзистенциална, морална и творческа биография човек!)

И така, след толкова напорист неокомунизъм, след толкова мазохистични сантименти към добрите стари времена, се питам, как сега да Ви наричам, уважаеми госпожи? Като съзнавам, че да оневиняваш историческото мракобесие, значи да го превръщаш от минало в настояще и в бъдеще, значи да станеш негов физически носител, продължител и съавтор във времето, като че ли най-добре, най-подобаващо, морално най-заслужено ще е да Ви нарека по античен образец хранители и пазители на злото. На онова извечно и безсмъртно зло, което пронизва и разполовява не множества, националности, колективи, раси, класи, лагери, съсловия и системи, а всяко индивидуално човешко сърце. Също като доброто…

Димитър Бочев