„Глухарчета срещу вятъра“, Петър Велчев, издателство „Виджи“, 2020 г.

Отдавна не бях посягал към рецензията. Но този път обстоятелствата така се стекоха, че тя посегна към мен.

И аз съм от ония автори, които са петимни не да им се продадат книгите, а някой да ги прочете. И затова ги подарявам. Бяхме задържани (или замразени) близо две десетилетия в графата „млади поети“ и после изведнъж станахме престари. Но такива поврати в историята на България и литературата ѝ са ставали и друг път. По-важно е да изпълниш собствената си програма, а не на поредното ново време и модите, които то налага; да не напишеш „Врабчетата на стрина Дойна“, а да си допишеш започнатото.

Докато новото ново стане забравеното старо.

Когато ми подари последната си стихосбирка, Петър Велчев добави: това е не само моята равносметка, но и сбогуването ми с поезията.

А в нея той има дълъг стаж и постижения не само като автор, но и като преводач и оценител. Например най-добрата характеристика на поетиката на Борис Христов е на Велчев, литературно-критическата му статия „Как ще живея с тоя скитник – сърцето“. Поетическото творчество на Б. Христов“, сп. „Септември“, 1979, № 4, цитирана и от други.

Новото в поезията му този път е изобретението му – петостишие, формата, дошла от десетилетния му опит на стихотворец, най-удобна на този етап от развитието му; тя е и вид обобщение не само на възможността да се изрази най-добре, но и на изразеното, резултат е и на общуването му с много литератури, не само с нашата. Минимализиране не само на формата, но и на средствата: изобразителност, чувство, сюжетиране, докато остане сухата мисъл на опита. Идеята, която може да се развие в традиционното стихотворение от четири-пет, шест или седем-осем куплета, сега отхвърля този обем, разточителен ѝ е и се е самопресовала в пет реда. Сега стихотворението е сведено до опорните си точки, вградени в голата мисъл, зад която едва-едва надничат чувствата. От аналитично стихотворението е станало синтетично, свит обем за оптималното ѝ изразяване. Умението му да е пластичен се показва тук-там, а то и няма нужда от него, защото целта на поета е битийният размисъл и размисълът върху изкуството и човека в универсален план. Такъв тип поезия обикновено наричат философска, а и мнозина са се пробвали в нея: от неуправляемия, неспокоен и търсещ разум на Александър Геров, най-непосредствения, по детски наивистичен философ („Прашинки“), неспазващ никакви стихотворни правила, през октавите на Дамян Дамянов, четиристишията (рубаѝ) на Андрей Германов, кратките стихотворения на Янаки Петров („Урокът на цветята“), тристишията на Борис Христов (антиподи на епично-лиричния му по-раншен стил), четиристишията на Т. Клисуров. В тази парадигма слагам голяма част от самородната поезия на Николай Кънчев, своеобразна по форма също като Геровата. А ако се взра в логиката на структурата ѝ – то тя е същата като на сонета: съвършена математическа пропорционалност между завръзката, развитието и разрешението на мотива – задължително е да прибавя и сонетите на Димитър Стефанов, Кирил Кадийски, Георги Миланов и Маргарит Жеков, последните двама уж по-млади, но и те вече стари. Всичките влизат в един и същ „жанр“: разсъдъчния.

Опрян на опита и размисъла, на какво ли не се е спрял Петър Велчев:

а). на поетическото изкуство

Метафората е алхимия,
защото в миг съединява 
предмет и смисъл, звук и образ
в едничка сплав, необяснима.

С метафори не може да се спори.

б). на природата и състоянията ѝ – всъщност състояние и на света, и на всичко наоколо ни:

Зад булото на маранята
разтапят се от зной предметите
контурите им се люлеят,
ту се явяват, ту потъват.

Светът за миг престава да е същият.

Бих добавил: съществуващо-несъществуващ, ражда се или умира? Това наблюдение на Велчев е много точно и вярно, пропуснато от мнозина.

в). на природата на изкуството:

В НАЧАЛОТО са смътни образи
на съзерцавани предмети,
но словото разлиства прилики
и отлики, и аналогии…

Виж! Думите са повече от вещите.

г). безсмислието на живота:

Въртят се дните и сезоните,
търкалят се без цел, безкрайно
и чак ти се завива свят
от кръговрата безнадежден…

Но всяка сутрин те подлъгва слънцето.

Синтезът е пестелив на думи, зареден с наблюдение и самообладание, текстът е гъст, с недомлъвки и недоизказаност, които допълва-дописва-допрочита читателят със сходен опит: тенденция, непресекнала у нас от 60-те, 70-те години на миналия век до днес. Все едно дали разлага на съставки темата или мотива преди да обобщи, накрая той завършва със смисъла на това, върху което е съсредоточен.

Понякога стихът, избраната форма се разминават със синтетичното мислене: при повечето от хайкуправачите, доста от тристишията на Борис Христов и краткостишията на П. Чухов, предпоставеността да си мъдрец, афористичен на всяка цена, се трансформира в преднамерено, а често и анекдотично (както е при Чухов) остроумие, или просто авторът гони да изпълни формата.

Като отчитам плюсовете на тези търсения и стремления към сонета, рубаите, тристишията или хайку-стихотворението, за мен те поставят един немаловажен въпрос: дали избраната форма не ограничава смисъла, подходяща ли е за всеки мотив, не бива ли той да я определя, а не тя него, а понякога даже и да му е смисълът? Дали липсата на идея, мисъл, не е резултат и на вътрешна драма?

За мен, въпреки богатата тематична и идейна разнопосочност на книгата, заглавието не ѝ съответства напълно, обеднява я. Образът на глухарчето като символ и метафора на мимолетността и крехкостта на живота е използван многократно, родоначалник му е Н. Кънчев (Опасно е да се въздиша./ Глухарчето въздъхна / и го няма). По-късно той мигрира у много поети, включително и при мен, с все същия смисъл, поддал му се е и Велчев. Това заглавие не е оптимално съответното ѝ, колкото и да е примамливо.

В заключение: не, това не е книга на сбогуването, а на среща с поезията, в която благородният скепсис, смирената мъдрост и изграденият професионализъм се срещат с читателя и не го оставят равнодушен. Откриват му нови изразни възможности, тънки наблюдения и мъдри заключения. Както е при всеки врял и кипял с многостранни изяви писател. Но като казвам „всеки“, знам, че са малцина.

Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.