Завършила съм българска филология и съм изслушала много лекции по литература, но японската не бе включена. Преди пет-шест години прочетох на един дъх „Моши моши, Япония“ от Юлияна Антонова-Мурата (2016), която остави незабравими спомени у мен. Написана от българка, живяла като дипломат там, книгата описва живота и хората в Япония. Това е сякаш друг свят, сякаш други хора, не като нас. Затова с голямо желание пристъпих към две книги от японски автори: „Цветно“ от Ето Мори и „Приказки от военни времена. Гробът на светулките“ от Акиюки Носака.
Ето Мори е една най-известните и обичани японски писателки. Носителка е на четири награди, сред които и най-престижната награда за литература в Япония – Наоми, както и за най-добра книга за тийнейджъри в Япония. Книгата е преведена на осем езика, българският е деветият. По нея има две адаптации – анимация и пълнометражен филм.
Накратко за съдържанието: проследяват се преживяванията на момче от девети клас, самоубило се поради семейни и емоционални причини, в чието тяло е изпратено от Бог друго умиращо момче, извършило непростима грешка, заради която може да бъде лишено завинаги от прераждане. С други думи, дава му се втори шанс.
И така, няколко минути след като умира, Макото Кобаяши или онзи, който е на неговото място, се събужда за нов живот. Опечалените близки са в неописуема радост, а лекуващите лекари – невероятно учудени. Изследват го основно и макар да е напълно здрав, го изписват чак след седмица. При него се появява ангел с името Прапура, определен за негов съветник и учител, който му дава нужните сведения и му помага да се ориентира в непознатата обстановка. „Прибирането у дома“ е прекрасно, посрещането е великолепно, храната е превъзходна, Макото се чувства като любим син и брат. Но Прапура му разкрива какво е довело Макото Кобаяши до самоубийство в онзи черен ден: видял е любимото момиче да влиза в мотел за сексуална среща с мъж на средна възраст, разбрал е за изневярата на майка си с инструктора по фламенко танци, и още нещо – същия ден във фирмата на бащата е открита някаква измама и директорът и някои от членовете на борда са арестувани, а баща му, който е редови служител, е издигнат три стъпки нагоре по корпоративната стълба.
Започва шестмесечното изпитание на момчето в новото за него тяло, но без спомените и мислите на Макото. Разбрал, че приемното му семейство не е от добрите, че всеки член – бащата, майката, братът – изпълнява роля, момчето се държи грубо с тях, не ги почита. В училище разбира за незавидната съдба на Макото, за неговата самота и липсата на приятели, за липсата на перспектива за бъдещето, тъй като след шест месеца предстоят изпитите за гимназията. Макар и да открива нещо, което му дава известна утеха и основание за гордост – оказва се много добър художник. Следват случки, които показват, че внушените му впечатления за близките не са съвсем оправдани, че постъпките им имат своите мотиви и причини. Настъпва и преломен момент – той се сприятелява с едно момче, с което си обещават да учат заедно, да се подкрепят и подпомагат и да успеят да влязат в държавната гимназия. Липсата на истинско приятелство е била основната причина за нерадостния живот на Макото. Заради новия си приятел момчето отказва всички варианти, някои от които много съблазнителни, които му предлагат родителите, и заявява, че ще се бори да влезе в гимназията. И тогава паметта му се връща, след четири месеца чужд пробен живот той си припомня всичко. И избира да се върне към своя реален свят. „Спомни си какво е да се движиш свободно и да не се препъваш в собствените си очаквания към себе си и към хората. И си спомни хората, които са ти помагали“ – го напътства в края ангелът Прапура, бързайки към следващата душа, на която ще трябва да помага.
На втората книга от японски автор попаднах в изключително подходящо време, доколкото отдавна сме забравили що е война, а младите дори не са научавали, но тя отново е край нас и в нас, вече повече от пет-шест месеца. Книгата, както казах, е „Приказки от военни времена“ на Акиюки Носака, публикувана в Япония за пръв път през 1975 г. Акиюки Носака е японски писател, публицист, музикант и политик, роден през 1930 г., преживял унищожаването с напалмови бомби на родния му град и смъртта на майка, баща и сестричка.
Съдбите на хората по време на война и бомбардировки – това е основната тема на всяка от дванайсетте приказки разкази. Всяка от тях има подзаглавие „Петнадесети август 1945 година“, датата на капитулацията на Япония.
Редуват се случки, събития, описания, които те карат да тръпнеш, да съчувстваш, да се молиш да не се случи най-лошото, но то неизменно се случва. Наред с най-лошото – смъртта, – явно или прикрито тържествува доброто, то винаги побеждава и дава сила на хората. Смъртта на кита, пожертвал се заради хората, води до стопяването на всяко желание у капитана на подводницата да има нещо общо с безчислените убийства.
Животните също преживяват тежко войната, те не разбират каква е вината им, с какво са допринесли да се отнасят към тях по този жесток и ужасен начин. Те са верни приятели на хората, помагат им в работата и в живота и промяната в отношението към тях във военно време им е необяснима. Защо хората престават да се грижат за тях, както по-рано, каква грешка или престъпление са извършили, за да заслужат това. Не, мили коне, кучета, папагали, вълци, слонове и други, вие нямате вина, вината е на управниците, военните, политиците, които, издигнали се горе, забравят какво е долу, как се живее в несгода и недоимък, в бункери и обикновени дупки, без мъжка сила до теб и с малки деца на ръце. Това не разбира и старата вълчица, видяла как хората изоставят болно дете, опитвайки се да го спаси, като в края на краищата жертва себе си.
Втората група герои в разказите са децата. И децата са напълно невинни, не са извършили нищо лошо, не са допуснали никаква грешка, за да заслужат тази съдба, това положение, в което си намират сега. Без да са изживели своя щастлив период, пълен с игри и забави, наситен с домашни и купени сладки и вкусно приготвен ориз, те трябва да се лишат от любимия папагал, да се задоволяват с намален порцион от пшеница и нахут, да работят в заводите и да произвеждат необходимите за войната неща, а най-малките – да правят балони, които ще прелетят океана и ще запалят мястото, където паднат. Каква по-безсмислена и жестока мисъл може да се появи в главите на генералите? От 2000 балона, направени с изнурителен детски труд, само десет достигат Америка, но падат в заснежената планина или на пусто място и почти не нанасят никаква вреда на неприятеля – жестоката проклета Америка, както обясняват на децата. В инстинкта си да получат това, което им се полага, нещастните деца откриват в една разрушена богаташка къща „дърво-торта“ и не казват на родителите си, стремейки се сами да се насладят на находката.
Следващата група герои са самите японци – млади и възрастни, убеждавани от правителството и от военните, че Япония е най-силната държава, че японската армия е непобедима, а те няма да допуснат нито един самолет да премине границата и да ги бомбардира. И когато започват да падат бомбите, при това не обикновени, а напалмови, които унищожават всичко за миг и превръщат градовете и селата в пустиня, те заповядват всички да започнат да копаят и да правят бункери скривалища.
Ужасът от напалмовата бомба е разкрит в разказа „Майката, която се превърна в хвърчило“. Заклещена от огъня на малката площадка с пясъчник в парка, майката се опитва да спаси сина си със своите сълзи и собственото си мляко, което отдавна е престанало да тече. Докато накрая тя просто изчезва, изпарява се, а на петнадесети август, малко преди да бъде обявена капитулацията на Япония, пристига, за да пресрещне сина си и двамата се понасят в танц като хвърчила нагоре, нагоре, все по-далече от изгорялата под тях земя. Писателят Акиюки Носака, видял много смърт при унищожаването с напалмови бомби на родния му град, никъде не употребява думата „смърт“, макар че разказите му винаги завършват със смърт. Той изразява по различен начин нейното присъствие. За папагала например пише, че паднал от клона и никога вече не станал, детето, намерено в прегръдките на вълчицата, е вече студено, майката и синът се превръщат в летящи хвърчила…
Не е пропуснат и образът на врага – Америка и американците. Виждаме американския военнопленник като приятел на японско момиченце, останало само след бомбардировката. Двамата се крият в една пещера в планината и мечтаят да заминат за Америка, но невинността на детето става причина за пропадането на техния план.
Всеки разказ разкрива случка от живота, тъжна история, завършила нещастно или фатално на петнадесети август, която разтърсва читателя до дъното на душата. Дори и издържаният в оптимистичен тон разказ, в който сякаш смъртта не властва, макар и да присъства – в домашното скривалище, построено от загиналия баща, синът се среща и разговаря с него редовно, – навява неописуема мъка. В края на войната момчето разбира, че повече никога няма да види баща си и да говори с него. „То си помисли с тъга колко много му се искаше войната да не бе свършвала. Искаше да има още бомбардировки, за да може да влиза в скривалището. Беше толкова нещастно“ (с. 155).
Редят се една след друга тъжни, сърцераздирателни истории, които разкриват лицето на войната. Съдбите на героите „са най-искрената борба за мир, но и укор, разочарование от политиците, които тръгват на война и жертват милиони невинни животи, уловени в хаоса на събитията“, както пише преводачката Гергана Дечева. Трябва да благодарим на Дечева за представянето на български на разказите на Носака, по които е създаден един от най-силните анимирани филми за всички времена – „Гробът на светулките“, земащ десето място сред петдесетте най-велики филма за войната в класацията на „Тайм аут“.
Проф. дфн Стефка Петрова е родена през 1938 г. в с. Радювене, обл. Ловеч. Дългогодишен преподавател в катедра „Български език“ на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Автор на научните трудове: Българският език като чужд (1997), Испански език. Фразеологизми, идиоми. Умалителни имена (2005), Испански език. Овладяване на лексиката (2009), Сложно изречение и езикови равнища (2008), Асиметрията в езика (2008), Морфологични ситнежи, глагол (2009) и др.
