Каква е историята на българо-хърватските литературни контакти, как през времето са се развивали по отношение на преводите?

Хърватите традиционно проявяват симпатия към България и тази симпатия безспорно е част от тяхната национална саморефлексия, от начина, по който се вписват в европейското културно пространство. За хърватите българите са не само част от славянската общност, което в определени исторически периоди и при външен стимул се засилва, но те са народ с близък етнически профил и историческа съдба. Макар да са разположени в различни части на Стария континент – едните повече в Средна Европа, отколкото на Балканите, и в постоянно гравитиране между Рим и Виена, а другите в самия център на Балканския полуостров и също в постоянно гравитиране, само че между Втория и Третия Рим, Константинопол и Москва – те се оказват доста близки тъкмо в начините, по които отстояват идентичността си и се съхраняват при различни обстоятелства. Макар на пръв поглед днес литературата да изглежда маргинализирана в сравнение с по-атрактивни социокултурни фактори като масовите шоупродукции, видеоигрите, разнообразните пърформънси, тя продължава и в по-адаптивен и често неузнаваем вид да има водеща роля в социалната интеграция. И да си помага успешно в това с киното, което като останалите сценични изкуства изглежда е една привлекателна алтернативна форма на живот на литературата. Та затова и не е чудно, че както в късното Средновековие и епохата на Ренесанса хърватите откриват близостта си с българите през глаголическата писменост и народното песенно творчество, така и днес благодарение на академичните, литературните и музикалните среди хърватите разпознават българската художествена литература като сродна. А улавянето на тази близост е ценна, защото дава вдъхновение и идеи за самоусъвършенстване. Освен това да се сравняваш с някой близък до теб помага да се предпазиш както от превъзнасяне, така и от самоподценяване.

От гледна точка на културните модели за мен е показателно, че авторът, чрез чието творчество през последните двайсетина години се отприщи интересът към съвременната българска литература, е Георги Господинов. Тук, разбира се, има значение, че благодарение на талантливите преводи на английски и френски език неговият „Естествен роман“ привлече вниманието към себе си в Европа и Америка. Не само това обаче е причината този автор да е така харесван сред нашите съседи от бивша Югославия. Тук е огромна посредническата мисия на даровитите преводачи на българска литература и сред тях най-напред на Мария-Йоанна Стоядинович, която направи първите преводи на Господинов за белградското издателство „Геопоетика“, откъдето името му бързо се прочу из всички бивши югославски държави. В Сърбия сред преводачите му са Велимир Костов, Миле Стоич, Ивана Стоичков, а в Хърватия тъкмо от превода на „Естествен роман“ тръгна впечатляващия преводачески път на Ксения Банович, която после преведе още множество великолепни български художествени произведения, сред които два романа на Вера Мутафчиева, а най-новото ѝ дело е преводът на романа на Господинов „Времеубежище“. В Словения да не пропуснем преводите на Борут Омерзел и на лекторката по словенски език в Софийския университет Ева Шпрагер, които също активно представят българската литература там през последните две десетилетия. Но да се върна на това защо споменах Господинов. Съвсем не за да го изтъквам пред останалите ни автори, а защото за мен е впечатляващо до каква степен в творчеството си този автор излъчва символика, така близка на постюгославския читател. Съзнателно или не, той докосва струна, която за читателя там е близка и от белетристиката на Иво Андрич, и от есеистиката на Мирослав Кърлежа, и от лирическите светове на големи техни модернисти и постмодернисти. Да не говорим за това, че хърватите, които от Ренесанса насам във фолклорнопесенното и литературното си съзнание свързват българското с феномените на песента и на тъгата, очевидно в негово лице виждат още едно проявление на тази мистична символика. А всичко идва оттам, че по някакъв начин в митологичното съзнание песните на Орфей са били възприети от хърватите в миналото като български феномен и оттам се появява особеният епически жанр на „бугарщиците“, който впечатлява някои от ренесансовите дубровнишко-далматински творци, а те пък своите съвременници и потомци. Оттам жанрът на тези „български песни“ се свързва с тъгата, с трагичното, а в епохата на италианския Ренесанс „българският Орфей“ запява на хърватите за османското нашествие и поробването на българите. Извършва се един забележителен превод на културни стойности, в чийто ход хърватите откриват българите като наистина близки. Както чувстват близки и евреите в ония времена, чиято съдба по времето на асирийското нашествие над Израел им се струва изключително сходна с тяхната. По този начин днес една немалка част от хърватите и българите разпознават като близки украинците – тъкмо заради тяхната застрашеност от чужди имперски интереси, заради това, че от равноправен субект на международната сцена те са принизени до обект на агресия.

И ето как преводът се оказва изключително важен, защото особено във време на война съвсем не е все едно как ще бъде преведено нещо – от художественото произведение до посланието на политика. Но винаги, абсолютно винаги има значение да се появят добри преводачи и те да се почувстват в свои води в литературата на чуждия език. И съвсем не е нужно да са професионални преводачи. Както и за писателя често определението „професионален писател“ звучи абсурдно. Особено като имаме предвид автори като Чехов, лекар по професия; или Алеко Константинов, юрист, работил като съдия и адвокат на свободна практика. И така например, първите преводи на Вазов в Хърватия се появяват благодарение на лекар, който показва искрено приятелство към България. Това е д-р Фран Гундрум, който известно време живее и работи в България, пише за българите с голяма симпатия и междувременно представя тяхната литература пред хърватския читател. Той впрочем и се сприятелява с Иван Вазов, с когото имат и кореспонденция. Във втората половина на предния век пък такъв голям поддръжник на българската литература е поетесата Весна Парун, която живее през 60-те години в България, сприятелява се с някои от най-талантливите ни поети, философи, художници, сред най-близките ѝ приятели са Радой Ралин и Блага Димитрова, а попаднала в дисидентските ни кръгове, тя е и първият преводач на книгата „Фашизмът“ на Желю Желев, която по това време и българите, и хърватската поетеса могат да четат само в ръкопис. Сега вероятно би могло да се каже, че преекспонирам дисидентската линия в „българския живот“ на Весна Парун, но едва ли е случайно, че тя е принудена да напусне България точно през 1968 г. Годината, в която българската държава официално подкрепя съветския окупатор в Чехословакия, а неофициално и подмолно променя съдбата на редица българи, сред които немалко интелектуалци, в зависимост от отношението им към тези събития. Така точно във вихъра на събитията Светлозар Игов е буквално свален от самолета малко преди да излети към Прага, след което докторантурата му в Софийския университет е прекъсната, както е прекъсната и на неговия колегата Михаил Неделчев. Сега те и двамата се радват на заслужена известност и признание и у нас, и в чужбина, но тогава никак не им е било лесно. А случайно или не, и двамата са освен блестящи литературоведи и изследователи на българската литература, отлични слависти и специалисти тъкмо в областта на литературите от бившето югославско пространство. А Светлозар Игов е не само един от най-добрите познавачи на творчеството на югославския нобелов лауреат Иво Андрич, но и майстор в преводите му на български език. Какво да кажем за съдбата на друг сърбохърватист като Ганчо Савов например, който под безспорен натиск приема да служи на Държавна сигурност, а после същата тази система го изпраща за десетина години в затвора по обвинения в шпионаж за Югославия. Та никак не е лесно да си преводач, като се замисли човек. Особено между езици и култури, които едновременно толкова си приличат, но и толкова се различават; толкова се обичат, но и толкова се мразят…

Как възникна идеята за „На последния етаж на небето”?

Инициативата за Антологията на съвременната българска поезия, която преди малко повече от месец беше представена в Загреб, е изцяло на хърватския поет Иван Херцег. Когато преди години Ксения Банович ме запозна с него и Ервин Яхич в ресторант „Хепи“ срещу НАТФИЗ, все още не можех да си представя колко много неща ще направят те тримата за връзките между нашите литератури. Те са толкова енергични и с такава упоритост се стремят да представят най-доброто от съвременната ни литература, че няма как да не им се възхищава човек. Херцег и Яхич бяха и все още са сред най-активните личности в Хърватското дружество на писателите, към което създадоха и чудесна поредица за поезия, включваща стихосбирки на десетки утвърдени и млади хърватски автори. Създадоха и фестивала „Стихът в региона“, който вече натрупа доста добра традиция и точно на тазгодишното му издание беше представена антологията „На последния етаж на небето“. А самият Иван Херцег от няколко години често подхвърляше идеята да направим такива антологии в Хърватия и България и понеже е много по-активен и с повече опит от мен, българската антология вече е факт. Да не пропуснем, разбира се, че това е втора подред антология на българската поезия в Хърватия и то в границите само на десет години. Като се има предвид, че след постепенното оттегляне на Весна Парун от литературната сцена и по време на югославските войни в Хърватия няма силен преводачески интерес към българската литература, това, което от началото на новия век се случва там е наистина забележително. Както Ксения Банович казва напоследък, „ако в началото ми се налагаше да чукам от врата на врата и да убеждавам хърватските издатели, че си заслужава да издадат български автор, сега вече те самите ме питат какво ново има от България и ме пришпорват да превеждам“.

За щастие към Ксения се присъединиха със заниманията си върху българската литература и колежките ѝ Ана Васунг и Марияна Белич, които са и великолепни преводачки, и преподавателки по български език и литература в Загребския университет. Те заедно са сред най-добрите ученички от школата на Константин Оруш, който беше български лектор в катедрата по южна славистика в университета в Загреб и остави след себе си трайна следа там. Както и в България впрочем, където и аз имах късмета да съм сред студентите му. А към тези талантливи преводачки сега се присъедини и младата поетеса Паола Чачич, която заедно с Ксения Банович и Ана Васунг се включи в превода на антологията „На последния етаж на небето“. Марияна Белич пък беше преводач на първата антология: „Преглед на българската поезия от ХІХ и ХХ век“.

А заглавието на новата антология го избра Иван Херцег и всички се съгласихме с него, че този стих на Борис Христов от стихотворението му „Нощем“ е чудесно встъпление към избора ни от така разнообразни и богати поетически гласове.

Позната ли е съвременната българската поезия на хърватските читатели? Очакваш ли антологията да има добра рецепция?

Благодарение на списание „Поезия“, което издава Хърватското дружество на писателите и отново е резултат от големия творчески ентусиазъм на Иван Херцег и екипа му, казвам смело – да, през последните години в Хърватия българската поезия се вижда все по-добре. Често на страниците на това уникално списание се публикуват български автори и на няколко пъти имаше тематични блокове, посветени на съвременната българска поезия. На фестивала „Стихът в региона“, както и на други хърватски фестивали като „Горанова пролет“ са гостували редица добри български творци. А по същото време, когато представихме българската антология в Загреб, беше и представянето на Антология на съвременната европейска поезия „Има ли поети в Монте Карло“, чийто съставител е поетът и преводач Дамир Шодан. Тя е доста солидно издание и ми стана много приятно, когато видях, че България там е представена от Кристин Димитрова – за мен една от най-добрите ни съвременни поетеси, талантлива, проницателна, игрива, сладкодумна, забавна.

Та по втория въпрос пак повтарям – това, което през последните години се случва в Хърватия, е чудо. И трябва да сме благодарни както на добрите български автори за книгите им (да не пропуснем и издателите, без които всичко това е немислимо), така и на преводачите в чужбина за тяхната упоритост в представянето на една посттоталитарна литература, която далеч няма харизмата на руската или френската и съвсем не гарантира големи пазарни успехи… Но пък се оказва не по-малко интересна, интригуваща и заслужаваща внимание.

Заедно със Силвия Чолева и Марин Бодаков сте съставители, в кои моменти срещнахте най-големи трудности?

За самата мен най-тежкото нещо в тази антология беше смъртта на Марин. Дори не смея сега да говоря за тази загуба, защото тя е най-страшна за близките му и все още каквото и да кажа, ми се струва тромаво, грубо и безсърдечно.

Иначе, както при всяка антология, трудностите са най-вече свързани с подбора. Затова и поканих Марин и Силвия, защото си давах сметка, че поканата на Иван Херцег е шанс да се направи добро и впечатляващо представяне на съвременната ни поетическа сцена. Марин с неговите проницателни прочити на български и чуждестранни поети, които познавахме от колонките му в „Култура“. Силвия с богатия ѝ опит от „Артефир“ в БНР, списание „Сезон“, Литературен вестник, а особено с „ДА“, издателството, което направи преди няколко години и което също като загребското списание „Поезия“ заслужава искрени адмирации затова, че се е посветило на популяризирането на поезията точно във времена, които сякаш всичко се стреми да я унищожи заедно с цялата свобода на словото и мисълта. Не исках да правя антологията сама, макар да харесвам немалко индивидуални антологични избори. Ако зависеше само от мен, щях да включа поне още десетина поети. Та затова ми се иска да вярвам, че скоро ще се появи и нова антология. Защо не на най-младата българската лирика. И впрочем вече си разменихме такива идеи с хърватските ни приятели.

Кой беше определящият фактор, който ви ръководеше при подбора на авторите?

Различни са факторите, но ми се струва, че за всички ни целта главно беше българската поезия да се представи в разнообразен, жив и въздействащ вид. И ако съдя по работата на преводачите и редактора на изданието Иван Херцег, както и по реакциите при представянето в Загреб, струва ми се, че това се получи. И нека го кажа – моята заслуга за този успех е минимална. Марин Бодаков и Силвия Чолева наистина поеха огромната работа по организацията, подбора и координацията с поетите. Аз по-скоро само помагах и на тях, и на хърватските ни приятели, когато изобщо се налагаше. Надявам се след всички тези усилия нещата да не заглъхнат набързо, но вярвам, че това зависи и от самите нас. Да говорим и напомняме за тази антология, защото в нея са представени великолепни стихотворения в не по-малко великолепен превод и не на последно място, защото посветихме самата антология на Марин, който направи толкова много за редица книги и техните автори, колкото малцина за толкова кратко време успяват.

Тази антология беше едно от последните начинания на Марин, с какво ще запомниш вашата комуникация?

Марин беше истински приятел и съм му благодарна за много неща. Беше всеотдаен и внимателен към приятелите си, силен дух, но същевременно и раним. Бях поразена, когато малко преди да си отиде, започнах все по-ясно да виждам колко бърза и проницателна мисъл има и как вече всичко, което казва, е поезия. При Марин всяка дума тежеше на мястото си. Може би тази тежест ставаше още по-силна и от преумората, но и от огорчението му заради всичко, което през последните години се случваше в културата и обществото ни. Включително и в „Култура“. Както знаем от древните хора, празните приказки са голям грях. При Марин – скъп приятел, от когото научих много и за поезията, но и за живота, – тази боязън от празнословието беше особено силна. Поезията и без друго ни учи на уважение и повече внимание към думите и живота. И затова когато Марин си отиде, въздействието на стиховете му изведнъж стана още по-голямо. Така ясно и честно беше говорил. А в същото време съвсем метафорично и метафизично.

В социалните мрежи сподели, че покрай войната в Украйна често си мислиш с болка за Йосип Ости и Марин Бодаков. Какво в чувствителността им към света ги свързваше? Защо точно в тези времена ни липсват още повече?

Мисля, че ги свързваше добротата и честността им. А и с двамата впрочем ме запозна Силвия Чолева, която по една шега на Йосип Ости бих нарекла „четвъртата страна на приятелския триъгълник“. (Йосип наричаше себе си „четвъртата страна на босненския триъгълник“.) Като се обърна назад, виждам, че на книгите дължа много прекрасни приятелства. Не бих се изненадала, ако се окаже, че всичко добро и хубаво в живота си дължа именно на тях.

Колкото до близостта между Йосип и Марин, тази близост се изразяваше и в това, че и двамата – колкото и деликатни и благородни души – не се страхуваха да защитават принципите си. В крайна сметка Йосип Ости има едно знаменито стихотворение, в което казва, че нито войната в Югославия, нито която и да било друга война е негова и ще продължи да го твърди, „дори с цената да го връхлети дърво и камък“. Защото той няма как да подкрепи войната и омразата. Точно тази упоритост в съхранението на човечността, тази жизненоважна за обществото миролюбивост за мен е най-големият урок, който можем да научим и да преподаваме. Да проповядваш мир по време на война е най-трудното нещо. И то не като граждански протест, което е лесно, защото зад гърба ти стои множество. Да го правиш сам в личната си човешка уязвимост от всевъзможни удари отвсякъде и в пълна неизвестност за това къде е домът ти и къде са близките ти. Да си смирен и кротък въпреки всичко. Това го умеят малцина.

Ще ми се да поговорим за твоите преводи, какъв беше основният мотив преди години да се захванеш с преводачеството?

Не съм имала мотив. Започнах да превеждам, защото ми харесваше да чета книгите по този начин. Сега продължавам да го правя по същите причини, но по-рядко. Така или иначе преводът продължава да ми е интересен и когато усетя, че някое произведение прозвучава в мислите ми добре на български, неусетно се залавям да го преведа. Много често първо започвам да превеждам, а после търся издател. Защото всеки предварителен договор ми създава притеснения. Обичам да имам свобода в превода и писането.

На какво те научи превода? В каква посока преводите промениха авторските ти художествени текстове?

Преводът наистина е голям учител. Макар да съм в състояние да чета много бързо, предпочитам да чета бавно. Често си правя записки, чета по няколко книги едновременно, връщам се назад, препрочитам. Мисля дълго над някое изречение или дори само дума. Да не говоря колко е забавно това съприкосновение между езиците, нюансите в значенията, междуезиковата омонимия. А близки езици като южнославянските са съкровищница за такива езикови наслади. Преводите много често са ми вдъхновение, но в това няма нищо необичайно. В крайна сметка пишещите хора започват да пишат тъкмо защото обичат да четат. А преводът е просто вид четене с доказателствен материал. Което понякога е доста забавно, защото рано или късно всеки стига до момента, в който се пита: „А, ама това чел ли съм го наистина?“

Застъпваш ли мнението, че за да направи качествен превод на поезия, преводачът също трябва да е поет?

Много често най-добрите преводи на поезия са тъкмо от поети. Но не е задължително този поет да е публикувал поезията си.

Ти си един от преводчите на Данило Киш на български, ако вземем за отправна точка неговия знаков текст „Съвети към младия писател”, и го обърнем към преводачите, какви ще бъдат твоите най-важни съвети към тях?

Ех, тези съвети на Данило Киш са наистина блестящи, но да не анализирам сега тяхната забележителност в контекста на световната литература и на голямото майсторство на еврейските мислители и творци в областта на парадокса и остроумието. Киш, който има страхотно тънко чувство за ирония, дава съветите си по двойки, изградени в привидно отрицание. Та и аз сега, ако направя една бърза комбинация между неговите остроумия и една шега на Йосип Ости за писането, бих казала следното:

„Превеждай, ако нищо друго не ти е останало.
Не превеждай, ако имаш сили да не превеждаш.“

Пред какво преводаческо предизвикателство би искала да се изправиш? С кой автор през годините все си се разминавала, а вече усещаш, че е дошло времето да се срещнеш?

Избягвам да говоря предварително за плановете си, но знам, че ако на нещо му е дошло времето, то със сигурност ще стане и ще намери точния си човек за това. За мен нито преводът, нито писането е предизвикателство или улов. Чак след време, и то отстрани, по-добре се разбира какво предизвикателство е успял да преодолее човек в живота или в книгите си. Обикновено преди да се захвана с някой превод го оставям да отлежи, да го преживея в мислите си и после всичко тръгва от само себе си. И понякога става така бързо, че се налага да изоставя временно цял куп други начинания, докато не приключа превода, който поглъща почти цялото ми внимание. Но пак казвам, и с превода е като с всички други книги в живота ми. Някои автори ги харесвам от първи прочит. За други ми трябват години на приключения и патила. Като например „Сто години самота“ и „Любов по време на холера“ на Маркес – книги, които при първа среща не успях да възприема достатъчно добре, а сега при всеки следващ прочит ме удивляват и вдъхновяват все повече и повече. До степен понякога да се чудя къде свършва литературата и откъде започва животът. Изумително нещо. „Приятнострашно“ като пиесата на Яна Борисова.

Людмила Миндова

Людмила Миндова (1974, Русе) е завършила специалност „Славянска филология“ в Софийския университет (1998), където по-късно защитава дисертация върху хърватския литературен барок (2006). Автор е на поетическите книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014), „Животът без музика“ (2016) и „Дървото на спомена“ (2020), която е номинирана за наградите на „Перото“ и „Иван Николов“. През 2017 г. е публикуван романът ѝ за времената на тоталитарния опит след Втората световна война и за възродителния процес – „Роман за името“. Миндова е автор и на две литературоведски книги: „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и „Другата Итака. За дома на литературата“ (2016). В неин превод са публикувани редица книги на автори от бившето югославско пространство, сред които са Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун, Иван Херцег и др. Доцент е в Института за балканистика с Център по тракология „Александър Фол“ (БАН) и хоноруван преподавател към Факултета по славянски филологии на Софийския университет.