Европейският ХVІІІ в. обичайно се [само]назовава „Векът на Просвещението“, поради обхваналото широки среди от неговия интелектуален елит убеждение, че всяко (и цялото) зло, присъщо на човешката природа, може да бъде победено – минимизирано, сведено до нула от „образоването“, култивирането на тази човешка природа, която сама по себе си е „дива“, стихийна, животинска. Чисто природният човек е „варварин“, и „варваринът“ това е чисто природният, първичният, недокоснатият от културата човек.
Това базисно убеждение на „Века на Просвещението“ е било подлагано на философска критика многократно в последващите времена. Самите последващи времена драматично са разсеяли илюзията, че злото може да бъде победено единствено чрез „окултуряването“ на „варварската“, сама по себе си „чиста природа“.
Не бива да забравяме обаче, че същият ХVІІІ в. ражда и точно противоположната на „просветителите“ идея – тази на Жан-Жак Русо; ражда „русоизма“, чието базисно убеждение пък е, че напротив – напълно естественият човек е и (естествено) добър – той е „благородният дивак“ и цялото зло в него се поражда именно от инвазиите в първичната му природа. С две думи – от усложняващите, первертизиращите тази природа процедури на „културата“.
Трябва да си дадем сметка, че макар при първи поглед подобна визия за човека да изглежда наивна и незащитима, много от най-популярните учения на ХХ в. имат в основата си именно „русоистки“ нагласи. От русоистката схема „естествено=добро”, „изкуствено=зло“ (като „културата“ е „изкуственост“), дълбинно е обладан например и фройдизмът, според който моралът, моралната „цензура“ и най-общо „културата“, пресирайки (естествения) нагон, либидо и т.н., буквално онтологически разболява човека, превръща неговия „аз“ в място на болест, на страдание, гънещо се под напора на „либидото“ (т.е. природата) отдолу и чука на „цензурата“ на „свръх-аза“ (т.е. на културата) отгоре.
Ще кажа сега, че както русоистката визия „естествено=добро“, „изкуствено=зло“, така и просветителската „естествено=зло, варварско“, „изкуствено=добро, никога не са били споделяни по едностранчив начин от далеч по-суровата и по-трезва християнска визия за „природата” и „природното” у човека.
Всъщност според християнското виждане „природата“ на човека само е създадена „твърде добра“ (но дори и тогава не съвършена, а само можеща да стане такава). В света обаче тя носи последиците от грехопадението и следователно именно тя, природата на човека, „естествеността“ му е по-скоро болна, отколкото „здрава“.
Една много важна насока за християнското осмисляне на отношението „природа-култура“ би могла да ни даде известната „притча за сеяча“ от Евангелието от Матей. „Излезе сеяч да сее; и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха. Други паднаха на каменисто място, дето нямаше много пръст; и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока. А когато изгря слънце, бидоха попарени и, понеже нямаха корен, изсъхнаха. Други паднаха в тръни, и израснаха тръните и ги заглушиха. Други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод: едно сто, друго шейсет, а друго трийсет. Който има уши да слуша, нека слуша!“ (Мат. 13: 3-9).
Както се вижда, според притчата безусловно благ е единствено Богът – „сеячът“, който хвърля семената на своя дар (т.е. онова, което трябва да из-живее, да „произрасте“ от себе си и за себе си „природата“) навсякъде, без разлика. Но онова, в което падат тия „семена“ („почвата“, т.е. природата, природата на човека) е отчасти „камениста“ (плитка, недълбока, непозволяваща вкореняване на семето, за да произрасте плод), отчасти „крайпътна“ (т.е. несамообладаваща се, страстна – връхлитана от „птици“), отчасти „раждаща бурени“, т.е. порочни „девиации“ на „естественото“ живеене (задушаващи дара) и отчасти – само отчасти „добра“.
Очевиден е в такъв случай апелът на Христос към човека: той не е просто „произрастѝ вложеното в теб от Мен; ти можеш, ти си добра“, както би казал всеки „русоист“, а обработи почвата (природата си), за да произрастеш вложеното в нея от Мен. Тя може да произраства „добър плод“ от Мен, Създателя ѝ, тя има какво да произраства от Мен – Благодетеля ѝ, но тя ще произрасте, както и може, дареното ѝ, ако се подобри – от теб, обладателя ѝ. Впрочем известно е, че произходът на думата cultura (от глагола colo – обработвам земята) я свързва с този вид дейност, показан ни в притчата. „Културата“ за християнската антропология не е равна на „изкуственото“, а по-скоро има дълбинен аскетичен смисъл. Който пък я отличава от „културата“ на просветителите.
