26-ият международен София Филм Фест (10–31 март 2022 г.) вече е история, но някои от филмите остават достъпни до края на април в онлайн платформата на фестивала. Това беше първото издание след 2019 г., проведено от край до край, макар и при противоепидемични мерки. И въпреки че беше донякъде далеч от обичайните в миналото многобройни срещи с чуждестранни гости, програмата със сигурност остави ярки спомени. Трудно е, разбира се, да видиш всичко, но за мен това издание на СФФ ще остане свързано с поне три неща: гостуването и личната среща с Лех Майевски (интервюто с него е в априлския брой на сп. „Култура“), безспорната награда за „Соната“ на Бартош Блашке в Международния конкурс, както и присъствието на повече от четиридесет български филми (игрални и документални, включително и копродукции, повечето заснети през последните две години) на фона на нулевата 2021 г. за субсидиране на киното ни. Над всичко това обаче е пиететът към човечността, към която се обръщат повечето от отличените заглавия.
Случаят със „Соната“ (2021, Полша) е специален. Бартош Блашке и продуцентите Силвестер Банашкевич и Марчин Курек бяха отличени с Голямата награда „София – град на киното“ за най-добър филм в Международния конкурс за първи и втори игрални филми, а режисьорът спечели и Наградата на публиката. Международното жури е недвусмислено в мотивацията на своя избор: За детайлно и убедително разказания живот на един реален човек и мъчителния му път в намирането на смисъла да живее.
За елегантния кинематографичен подход при създаването на една реалност от страдание, стоицизъм и доброта. За забележителното актьорско присъствие. За вярата в силата на изкуството и таланта. Всичко изброено е вярно. Защо обаче публиката се влюби в „Соната“? На първо място именно заради човечността, бликаща от всеки кадър. В дните, когато светът изглежда налудно, в залата не ти разказват весела история, но ти припомнят, че човешкото същество, дори в своето несъвършенство, бленува да твори; подсказват ти, че можеш да избираш между това да махнеш с ръка „не ме занимавай“ и това да събереш цялото си търпение, емпатия и професионална амбиция, за да направиш някого по-щастлив…
Ако сте пропуснали, намерете и гледайте „Соната“. Не отвръщайте очи от изкривеното лице, непохватната походка и нечленоразделната реч на главния герой Гжегож (изключително превъплъщение на актьора Михал Шикорски); не се напрягайте от крясъците на отчаяните в преумората си негови родители, а се вдъхновете от тези, които решават да направят нещо за юношата, диагностициран още на ранна възраст като аутист. Колко близо е било до ума, че той просто не чува и затова не отговаря на въпроси, не изпълнява молби и заръки, не общува и, общо взето, трупа омраза отвсякъде. Под вродената му глухота обаче се крие изключителен музикален талант. Гжеж чува само звуци в ниския регистър – напълно достатъчно, за да обича домашното пиано и да мечтае да свири „Лунната соната“. С оркестър! Достатъчна е „само“ една прозорлива млада жена, която да се пребори с клишетата и масово практикуваното удобство да се работи единствено с „надеждните ученици“. Гжегож Плонка не само успява да изсвири сонатата на Бетовен, а и печели музикалния конкурс за хора с увреден слух Ślimakowe rytmy (можете да видите изпълнението му тук. Ето за това, за човещината, си струва да се воюва…
За съжаление, не успях да видя „Смирен“ на Светослав Драганов (2021, България, Румъния), отличен със Специалната награда на журито (за куража да се вгледа в себе си и да превърне собствените си терзания във важен разговор…), но имам доста добри думи за другите три български игрални филма. По-скоро търсене в сферата на сюрреализма и абсурда, отколкото традиционно адаптиране на литературен текст е черно-белият „Януари“ на Андрей Паунов (2021, България/ Португалия/ Люксембург), който получи приза за режисура (за куража да интерпретира и надгражда добре позната и превърнала се в безспорна класика българска драматургия и да я трансформира в нова реалност…).
Паунов спечели вниманието ни като кинодокументалист още с първия си филм „Георги и пеперудите“ (2004), критика и зрители се влюбихме в удивителния му начин да разказва за страданието и човешката неумора през вица и закачката. Сега той прави силен дебют и в игралното кино, играе си с магичния свят на Радичков, сякаш спазвайки неговото мото: „Бъди невероятен“. Свидетели сме на удивителен екранен свят, в който разпознаваме и мистерията около изчезналия в снежната вихрушка Петър Моторов, и чакащите мрачни мъже в бараката, и вълците от Турну Магуреле, и птицата в кафеза, и тенецът, но режисьорският разказ е различен, по-близък е до Бекет. Паунов работи дълго по сценария заедно с англичанина Алекс Барет, което придава на филма далеч по-широкото звучене за един поглъщан от нищото „заспиващ свят“. В ролите са Йосиф Сърчаджиев, Самуел Финци, Малин Кръстев, Захари Бахаров и Леонид Йовчев, оператор е Вашку Виана.
Разбира се, „Януари“ е твърде арт, за да трупа рекорди по зрителски интерес, но пък „В сърцето на машината“ на Мартин Макариев (2022, България) има тъкмо този шанс. Смес от качествено и гледаемо кино, той спечели Наградата за най-добър български игрален филм на 26-ия СФФ, присъдена от жури с трима фестивални селекционери (Стефан Лаудин, директор на МФФ Варшава; Тина Лок, директор на МФФ „Черни нощи“ в Талин, и Роберто Куето, програматор на фестивала в Сан Себастиян). Този филм наистина те оставя без дъх, брутален, кървав и в същото време много, много човешки. Клише би било да го затворим в това как „и в най-големия злодей спи нещо добро“. Майсторството на Макариев и неговия екип е да разказва красиво, искрено и умно за грозотата, тоест така, че не просто да те докосне, а да потъне в мислите ти и да не забравиш филма още на първата пресечка след киносалона.
С няколко думи, героите са затворници с тежки присъди и надзиратели в края на 70-те години на ХХ век; всеки със своята си история, жестокост, разкаяние и житейска мъдрост, но до един увлечени от най-големия злодей в битка за спасението на едно живо същество. Филмът е вдъхновен от действителен случай, който Борислав Захариев превръща във вълнуващ сценарий. В ролите са Александър Сано, Ивайло Христов, Юлиан Вергов, Игор Ангелов, Христо Петков, Христо Шопов и др., оператор е Андрей Андреев.
И „Рибена кост“ на Драгомир Шолев (2021, България/ Румъния) не остана незабелязан от специалистите. Филмът спечели Наградата на Гилдията на българските кинокритици за филм от Балканския конкурс на „София Филм фест 2022“ (за най-добър балкански филм бе определен хърватският „Мурена“ на Антоанета Аламат Кусиянович).
Шолев не изневерява на доброто кино, на вкуса си към нестандартни персонажи и на умението да провокира колоритно, с които ни впечатли още с първия си игрален филм „Подслон“ (2011) и последвалия го „Прасето“ (2019). Едва ли може да се забрави окото на изхвърления от морето умиращ делфин от първите кадри на „Рибена кост“ – бездна от чувства, които предстои да съпреживеем с деветте сюжета, обединени в общ сценарий (съавтори на Шолев са Емануела Димитрова и Георги Мерджанов). Над въпроса „какво да направим с трупа“ се упражняват собственик на черноморски къмпинг, къмпингари, нудисти, екозащитници, обикновени зяпачи, пратеници на (без)отговорни служби, мъже и жени, залисани в собствените си тъги и неволи, от които ги откъсва мигът на неочакваното. А един изкривен гръбнак, но не от морско животно, а от масажиращ колан, остава дълго в мислите на зрителите с въпроси „кои сме, къде сме, какво правим“. Ролите изпълняват Деян Донков, Сузи Радичкова, Валентин Андреев – Рафе, Мариана Антонова и др. Оператор е Ненад Бороевич.
Впрочем отговор „кои сме, къде сме и какво правим“ ни дава само за осем минути „Игра“ на Орлин Менкаджиев (2021, България). Той спечели Наградата за български късометражен филм (премия от 1500 евро и още 8000 евро за постпродукционни услуги от „Доли медия студио“) за кинематографично убедителния и запомнящ се подход, по който в реално време разказва историята на две момчета; за умелото фокусиране върху психологията и механизма на насилието, с което всъщност започва всяка „една война“. Всички като че ли сме пораснали от тези две деца в осемте минути на истината: една хармоника, властно момче и друго, унижавано от него, животът на които зависи от спонтанно направен избор. Менкаджиев все още е студент в НАТФИЗ, но подобна награда вече е добър трамплин.
Сред заглавията, които съвсем интуитивно избрах да видя по време на фестивала, е и „Zo Reken (Кост от акула)“ на Еманюел Лиша (2021, Канада). Той спечели Наградата за най-добър документален филм за изненадващия и минималистичен начин на разказване на голяма история за една уязвима страна… Първата изненада е скрита в заглавието – оказва се, че само в буквален превод то означава „кост от акула“, а в реалния живот така наричат мощните джипове, с които се придвижват представителите на хуманитарни организации, дошли в Хаити от цял свят. Земетресението, което ни потресе с гледките на тотална разруха през 2010 г., не е в центъра на документалния разказ. То се използва по-скоро като понятие за „преди“ и „след“.
По улиците на страната продължава да има разруха, но и социално напрежение, протести, барикади. Един мъж се опитва да управлява своя zo reken и да стига до места, където е необходим, качвайки по пътя си местни хора. Един е успял да намери лекарство за високо кръвно на свой близък, друг е ранен в окото и трябва да бъде преместен в различна болница; жена и мъж разговарят за уличен инцидент с много убити… Хаити е толкова далеч от нас, а думите на един от героите ще чуете и тук: „Живеем в страна, където всичко е преобърнато“.
Още един документален филм ще остане в добрите ми спомени от 26-ия „София Филм Фест“ – „Нашето тихо местенце“ на Елица Георгиева (2021, Франция/ България), отличен с Почетен диплом от документалното жури. Животът среща две млади жени, чужденки, в Париж. Альона е от Беларус, Елица е от България, но и двете са изоставили родните си езици, за да започнат да изразяват себе си на френски. Когато пристигат във Франция, Альона знае едва 200 думи, но иска да ги използва, за да напише роман за своя изчезнал баща. Била е само на 11, когато той – известен някога физик, засякъл радиацията от Чернобилската атомна централа – потъва в морето на път за Истанбул. Спомените ѝ са откъслечни, но благодарение на разговор с френски журналист започва да възстановява миналото и да си представя „какво би било, ако“. „Когато започнах да пиша, всичко в мен се изпъна, сякаш се приготвях да скоча във водата или сякаш вече плувах. Открих тихо местенце в недрата на друг език, местенце, където мога да размишявам“, споделя пред камерата Альона. И едва ли допуска, че в днешния свят мнозина ще търсят точно това – тихото местенце, където да могат да размишляват. За човещината.
