„Обичайните неща“ е първата изложба от кураторския проект „Суперпозиции 2: Заплитане“, който изхожда от интердисциплинарния подход в съвременното изкуство. Миналогодишното издание „Суперпозиции“ – с куратори Красимир Терзиев и Калин Серапионов, постави началото на този съвместен проект, реализиран като годишна програма на галерия ИСИ-София, обединила автори, техните произведения и самите куратори в създаването и представянето на изложби и събития като резултат от специфичната взаимопоставеност на индивидуалните творчески усилия.
Самото заглавие „Суперпозиции“ е термин от квантовата физика, където всяка елементарна частица съществува отчасти във всичките си теоретично възможни състояния едновременно, но когато се измерва или наблюдава, дава резултат, кореспондиращ на само една възможна конфигурация. Второто издание – с куратори на проекта Радостин Седeвчев и Аксиния Пейчева, изглежда прави опит за следваща стъпка в „заплитането“ на съвременното изкуство с политиката, науката и технологиите, популярната култура, пола и социалните движения, екологията и миграциите. Но също и на ролите – на автора, куратора, графичния дизайнер, основните действащи лица зад осъществяването на дадена изложба на съвременно изкуство.
„Обичайните неща“ представя художничката Лидия Делич с три диптиха, поставени на отстояние от стените в галерията на ИСИ, и една по-стара малка работа, която се вижда още при влизането в изложбата. В изпразненото от жилищната си функция пространство плоската повърхност на платната изобразява всекидневни, обичайни сюжети. Например легло с гледка към морето в сиви тонове е представено до осветена в жълта светлина гледка на бюро с настолна лампа върху него, а щепселът ѝ лежи на пода, изключен от електрическата система.
Като цяло в картините липсва драматично действие, вместо това е живописван драматизмът на обикновеното, на всекидневното. В друг диптих виждаме пак бюро с изглед към фасада на сграда, отново в черни и сиви тонове, а до него черен заек е полускрит в тревата на зелена поляна. Отстоянието на картините от стените създава въздушно усещане и изважда платната от плоскостта на повърхността, давайки пространствено измерение на празнотата.
Избраните три диптиха са част от миналогодишната изложба на Лидия Делич „С малко повече късмет няма да има мечти“ в галерия „Ойгстер“, Белград. Там картините са били поставени директно върху стени в по-голямо помещение от това на ИСИ, като обособена временна стена е създавала усещането за подобно празно пространство. Настоящото представяне на трите диптиха ги включва в по-голямата идея на кураторския проект „Суперпозиции 2“. И те влизат в междутекстово отношение с думите на куратора на изложбата Мартина Йорданова и с графичния дизайн на Денислав Големанов, който е ангажиран с целия проект.
Текстът на Мартина Йорданова спекулира с позицията на говорещия и с ролята на куратора. В една обичайна изложба кураторският текст въвежда към представените работи, автор, сюжети, използвани средства. Това текстът на Мартина прави в началото си, но после преминава в личен разказ на куратора, вдъхновен от малката картина срещу входа и от едно платно от всеки диптих, като накрая задава провокативния въпрос към зрителя: „От коя страна на диптиха гледате?“. В отделните разкази се споменават разходка във Венеция и разговор с приятели, първо сексуално преживяване и пътуване в такси, като телефонният номер на шофьора се оказва на близък починал човек… Форматът на краткия разказ позволява плавно преминаване през отделните сюжети. Различното превозно средство във всеки от разказите въвежда темата за движението, което отсъства в живописните платна и привежда в ход обичайността на всекидневното.
Случайността на внезапно изплувалия спомен негласно говори за ефимерността на паметта през семпла на повърхността си илюстрация. Езикът на кураторския текст влиза в жив, но умерен в своя тон диалог с образа на платната. В спекулативния жест към ролята на куратора и кураторския текст, който пренебрегва етическата дистанция от художественото произведение и си позволява да се намеси в собствената му динамика, се поражда междутекстовото отношение.
Важна роля за заплитането на интердисциплинарния подход има и работата на Денислав Големанов в графичното оформление на съпътстващото издание. То съдържа кураторския текст и празни места, където на по-късен етап публиката сама да добави кадри от изложбата, от нейното откриване и съпътстващите събития. Икономията на графичния дизайн, празните овали, оставени за изображенията, сами по себе си се превръщат в допълнително пространство за изложбата „Обичайните неща“. А и за всяка следваща изложба от проекта „Суперпозиции“.
Това пространство е разпръснато във времето, атемпорално е и дава „обем“ на предстоящото да се появи. Отделено като самостоятелно кратко издание, то предполага собственото си разширяване при всяка следваща изложба, където подходът при дизайна да бъде запазен, оставяйки за момент текста настрана от образа. Така отдава и значимото на публиката, от която зависи дали това пространство ще добие завършен или частично довършен вид, когато отделните книжни части бъдат събрани, попълнени и пришити една към друга.
„Обичайните неща“ е първата от общо шест изложби, предвидени в „Суперпозиции 2: Заплитане“. Но това начало вече поставя сериозни въпроси за сложното отношение между отделните елементи, които създават и преживяват осъществяването на дадена изложба. Тя работи с изчистена концептуални визия за художествено произведение, кураторски текст и оформление на съпътстващите материали, както и по отношение на институцията на автора, куратора и дизайнера. И особено важна роля има публиката – тя е извадена от застиналото си съзерцателно положение и е включена като активен участник в процеса по създаването на ефимерното в своята цялост творческо съществуване.
Христо Калоянов
