„По-студено от тук“ от Лора Уейд, превод Харалампи Аничкин, режисьор Владимир Люцканов, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, музика Милен Кукошаров, в ролите: Стефка Янорова, Веселин Ранков, Гергана Данданова, Елена Нацариду. Театър Българска армия, премиера на 10 юни 2021 г.
Владимир Люцканов се захваща за втори път с този текст – първата му постановка е в Пловдивския театър, с премиера през ноември 2018 г. Основателно упорство, държа да забележа.
Не може да не изненадва, че Лора Уейд създава тази своя четвърта пиеса през 2004 г., още не навършила 28 години. Странно е, защото поглеждането към темата от подобна перспектива и с такава стилистика сякаш предполага повече жизнен опит. Коя тема и каква стилистика?
Темата е смъртта, съвсем не в общотеоретичен смисъл. Още в първата сцена става ясно, че Майра, майка на две поотраснали дъщери, е болна от рак на костите в такава фаза, че ѝ остават между шест и девет месеца живот. Всичко се завърта около нейните действия по подготовка на собственото ѝ погребение.
Тази сама по себе си макабрена история Уейд разработва чрез удивително зрял хумор, чието определяне просто като „английски“ не върши работа. Тя разгръща онази не-скръбна усмихнатост пред лицето на смъртта, която е много далеч и от т.нар. черен хумор. Става дума за ведрата сила, единствено способна да съблече личната смърт от абстрактната ѝ страховитост. Чрез нея именно смъртта може да се види като това, което е: естествено нежеланият финал на екзистенциалния проект, от чийто действителен хоризонт обаче могат да се разпознаят съществените пробойни в него и да се тръгне към тяхното затваряне.
Начинанието на Майда предизвиква обратно движение по изясняване и уплътняване на отношенията със съпруга ѝ Алек в неговия ступор пред ставащото, както и с дъщерите им Хариет и Джена, но и на всеки от тях с останалите – преодоляване на налазилия студ помежду им, сближаване, обикване. Една много човешка и удивително човечна история, каквато съвременната драматургия (само драматургията ли?) разгръща изключително рядко.
При така добре построена партитура, Люцканов хвърля усилия по избягване на възможните сантимент и патетика, концентрира се върху тънкото разработване на нюансите и полутоновете, на които разчита цялата композиция, удържа нормалността на действието, вкарвайки сюрреалистичната ситуация в квазиреалистични рамки. Убедителността на спектакъла дължи себе си тъкмо на това. Прави впечатление и умно наложеното от него и Шурелов (с когото работят и в Пловдив) преодоляване на сценичните дефицити на зала „Миракъл“, разработвайки различни нива в микроскопичното ѝ пространство. Много от решаващите за действието сцени се разгръщат буквално лице в лице с публиката – сериозно изпитание за актьорите, което обаче в този случай се отплаща повече от щедро.
„По студено от тук“ е до голяма степен актьорски спектакъл, той зависи в решаваща мяра от работата на актьорите. И те се справят отлично. Ако биха могли да се направят някакви бележки, те ще са най-вече по отношение на Елена Нацариду, особено в първите ѝ няколко сцени. И по текст, и по режисьорско решение тя е нервната, непоследователна, хиперемоционална по-млада сестра, която трябва да стои в контраст с потъващата все повече в невъзмутимост и спокойствие нейна майка. Отникъде обаче не следва, че това трябва да става със скороговорки, степване на текста и хаотична жестикулация. В хода на действието Нацариду се овладява, така че в решаващите сцени от втората половина на спектакъла постига съвсем прилично ниво.
Гергана Данданова стартира стабилно от самото начало. Нейната задача е сложна затова, защото тя трябва да представи другата сестра, Хариет, носител на едно наглед резоньорско – стереотипно и конформно – поведение. Данданова залага на нюансирано натрупване на дисонанси в поведението на героинята си, тихи имплозии. Резултатът е, че тя изгражда най-добрата си роля, във всеки случай, най-добрата, в която съм я гледал.
Изпълнението на Веселин Ранков заслужава да бъде изучавано. Цялото му поведение внушава илюзията, че работи без подготовка, спонтанно, интуитивно.
Толкова съсипващо естествено е акварелното му, уж дистанцирано стоене. Илюзия, казвам, защото такова внушение изисква не само мощен актьорски опит и добре подготвена психосоматична реактивност, но и много детайлен прочит на нервюрата на образа, точно идентифициране на ключовия камък и майсторско надграждане на целия „свод“. Веселин Ранков прави впечатляваща роля и партнира с часовникарска прецизност. Последният диалог между него и Янорова например е изграден така, щото чак съжалявам, че спектакълът не завършва с него, колкото и да си давам сметка за значимостта на последната сцена.
Няма съмнение, че спектакълът зависи най-съществено от работата на Стефка Янорова – от отличната нейна работа. Тя изрязва всички и всякакви варианти на сълзливост, патос, да не говорим за форми на истеричност. Лежерно говори за скорошната си смърт, избира и рисува ковчега си, отчита съзнателните „занесености“ на съпруга си, изслушва мнимите и действителни драми на децата си, зарежда ги с емпатия.
Подобно движение се постига с концентрирано разработване на всеки детайл, до извеждането на ядрото му, на ударната му сила. Мощният образ, създаден от Янорова, с неговата релефна убедителност и деликатно внушавана непосредственост произвежда в най-голяма степен емоционалния ефект, позволявам си да кажа – високия морал, „преподаван“ от този спектакъл.
Казано накъсо: „По-студено от тук“ е много добре изграден спектакъл и носител на автентична човещина, на същински човешки топлина и милосърдие, от каквито впрочем се нуждаем винаги, но особено настоятелно в днешните времена с множащите се техни античовешки фигури.
