Размишленията, които ви предлагаме в рубриката „Мисли, следващи дните“, са повод да се изправим отново пред въпросите за човека и смисъла на живота, за времето, историята, изкуството, за онова, което е било и ще бъде и занапред предизвикателство за нашите съмнения и търсения.

 

 

Това са мисли на философи, на писатели, на всички онези, които неуморно са търсили Истината. Те са пореден повод да се запитаме на свой ред кои сме и накъде отиваме. Мислите, които публикуваме днес, са на Фридрих Дюренмат. Ще ги намерим в четиритомното издание „Разговори“

 

* * *

Днешният свят стана страшно чудовище. Днешният свят стана съмнителен, защото стана достоен за съмнение.

 

* * *

Аз смятам, че всеки човек повече или по-малко влиза в конфликт със света, в който живее, а тъкмо театърът се нуждае от конфликта…Положението на човека винаги е проблематично.

 

* * *

Въпросът е само накъде върви човекът. Естествено, вероятността той да разруши самия себе си е несравнимо по-голяма, отколкото да бъде разрушен отвън. Предсказания за развитието не са възможни. Аз съм антихегелианец, пророкувания не са възможни. Това, което може да се установи, е, че ако всичко продължава да върви така, човечеството само ще се разруши

 

* * *

… човекът е винаги едно двойно същество и твърде болезнено едно двойно същество. Той е отделен човек, индивид, той е центърът на света. Той може да мисли и да вижда нещата само като изхожда от себе си. Всеки човек е преди всичко един център на света сам за себе си, и второ, едно вплетено в обществото същество. Това е първичният конфликт на човека изобщо.

 

* * *

Може би едно от най-големите познания на нашето време е това, че ние трябва да живеем с противоречията, без да си разбиваме главите заради тях.

 

* * *

Трябва да се разкрият объркващите аспекти на нашето време, а не неговият привиден ред. Винаги може да се изгради един привиден ред на нещата.

 

* * *

… положителното, което можем да дадем, са мисли, не върху нашите блянове, а върху нашето действително положение, върху случаите, в които можем да се заплетем, в които сме заплетени.

 

* * *

Не свещеното в света е предмет на дискусия, а безредието, което застрашава да го погуби. Несъвършеното е, което завладява писателя, несъвършеното му дава сюжет за неговото произведение.

 

* * *

… аз смятам, че действителността е твърде мощна, твърде шокираща, твърде жестока и твърде съмнителна и преди всичко твърде много непрозрачна.

 

* * *

За мене човекът е същество, което може да се изобразява само чрез парадоксални, комедиантски средства, форми, защото човекът не се разкрива като сметка, а там, където човекът се разкрива така, сметката сигурно е фалшифицирана.

 

* * *

Изкуството е изблик на човешката съвест.

 

* * *

Изкуството гледа на човека като на наранима величина.

 

* * *

Изкуството е личен, а не общ израз. Вече няма стил, а има само стилове. Вече няма насока на мисленето, а още има само насоки на мисленето.

 

* * *

… изкуството е изобщо излагане на самия себе си. Това, което човекът винаги трябва да се опитва да стори, е да познае самия себе си.

 

* * *

Всяко изкуство е създаване на нещо противостоящо.

 

* * *

Създаването на нещо противостоящо и конфронтацията с него е абсолютното право на художника.

 

* * *

Възникването на едно художествено произведение може да бъде сравнено с възникването на един човек.

 

* * *

„Абсурден“ не е строго философско понятие: абсурден ще рече безсмислен. Кога светът ни изглежда безсмислен? Когато повече не виждаме в него никакъв смисъл или някакво значение, но това е относително… Следователно понятието е относително. За един човек нещо може да бъде абсурдно, за друг то няма защо да е такова.

 

* * *

Аз смятам, че светът не може да бъде представен от една-единствена гледна точка, с един-единствен метод. Това, че светът може да бъде представен, винаги е едно общо положение, съставено от твърде различни постижения, и твърде различни методи.

 

* * *

Светът никога не е бил свещен. Трябва отново и отново да се опитваме да го лекуваме, да го правим свещен. Това е нещо друго, но той никога не е бил свещен.

 

* * *

Мислили са, действително са мислили винаги само малцина, защото да се мисли, това ще рече да се предвидят последствията, да се притежава фантазия да се видят тези последствия. Ето защо се поставя и един по-нататъшен въпрос: дали ние сме изобщо способни да посрещнем времето на катастрофите, които сме предизвикали? Това време вече дойде. Само че ние бързо забравяме времето, в което живеем. Ние забравяме инстинктивно. Ние прикриваме нашите войни като конфликти или дори като административни мерки (за да не звучи така кърваво).

 

* * *

Всяко мислене, било то оптимистично или песимистично, е ограничено от това, че е човешко мислене и не е нещо абсолютно, което би имало произхода си вън от човешката позиция. Също и „действителността“, на която се позовава песимизмът така гордо, е само един човешки образ и затова е субективна.

 

* * *

Ние винаги смесваме нашите блянове с това, което в действителност става. Ние винаги смятаме човека за разумно същество, но при това той е вероятно много по-близко до неразумното животно, отколкото до разумния човек.

 

* * *

Моята задача е да мисля, не да управлявам. А и кой е придвижил света напред: все пак не политиците, а мислителите! Винаги, когато един мислител е пожелавал да стане политик, е имало катастрофа.

 

* * *

Какво е човекът? Една грабеща маймуна, още от раждането си той е агресивен.

 

* * *

Ние все повече си създаваме един свят на злополуките, на чудовищните катастрофи.

 

* * *

… не може да се изисква едно нравствено общество. На това противоречи фактът, че човекът е егоистичен, агресивен. Могат да се предложат само основни правила като това, че в движението по пътищата трябва да се кара отдясно.

 

* * *

В момента, когато една идея става идеология, тя вече е осъдена на провал, защото действително ние не можем да обобщаваме себе си. В последна сметка можем да кажем нещо само относно самите себе си.

 

* * *

Един революционер вярва, че може да промени обществото чрез политика, и смята, че познава политиката, която поправя обществото. Бунтарят, напротив, смята човека сам по себе си за едно колосално погрешно развитие, което може да бъде поправено само чрез вникване в това погрешно развитие. Моето изкуство е израз на този бунт.

 

* * *

Но това, което е от решаващо значение, се развива не в тънкия слой на нашата интелектуална дейност, а в необикновено големия слой на нашите инстинкти.

 

* * *

Ние живеем в един свят на катастрофите, на чудовищните злополуки и на непредвидимото. Днес аз съм по-загрижен, по обезпокоен за действителността, отколкото бях някога.

 

* * *

За мене човечеството преживява изобщо една биологическа криза, просто има твърде много неща, които повече не могат да се обяснят в класическия рационален смисъл. Има твърде много табута.

 

* * *

… бил ли е човекът някога в ред? Съвсем сигурно така наречените примитивни народи, които могат да се развиват само съвсем бавно, са били в ред повече, отколкото така наречените цивилизовани народи – но сега естествено, те също вече не са в ред. Всяко по-висша култура таи в себе си едно безредие. А тъй като е креативна, тя се доближава до хаоса.

 

* * *

Дилемата на човека се състои в това, че той наистина знае, че е смъртен, но живее така, като че ли е безсмъртен. Той живее целеустремено. В него е предварително програмирана еволюционната криза, в която той живее днес, една криза, за която той не знае как да излезе от нея.

 

* * *

Неразрешимият проблем е един парадокс, в своето явление той е една гротеска. За мене капитализмът е израз на човешката природа. Тя е ужасна. Марксизмът е една интелектуална идея, която винаги претърпява провал поради природата на човека. Тя също е ужасна, но не е по-ужасна.

 

* * *

Но аз не съм нихилист. Аз не съм без вяра. Ние знаем за света не истината, а само доближавания до истината. Аз съм отново и отново принуден да се осмеля да извърша скока в това, което просветва пред мене.

 

* * *

Аз не вярвам в една държава, която може да стане абсолютно справедлива. Аз не вярвам в едно общество, което може да стане абсолютно справедливо, тъй като не вярвам в човека, който е съвършен. Аз също не рисувам съвършени хора; те съвсем не ме интересуват. Аз смятам, че няма съвършени хора.

 

* * *

Човек трябва да живее с чувството за несигурност. Тук човекът трябва достатъчно да бъде мъж. Това не е трагедия.

 

* * *

От нашето познание, което е така голямо, както никога досега, би трябвало да възникне една нова хуманност. И угнетяващото е, че тя не възниква.

* * *

 

С всяко познание идваме в една нова джунгла, където дебнат диви животни. Това е така при всеки прогрес. Човекът сам си изгражда опасностите.

 

* * *

Надявам се, че някога човечеството ще умре с една усмивка на мъдростта. Ясно е, че то ще умре. Нашата Земя няма да съществува вечно.

 

* * *

Най-големият стремеж на човека е да се оправдае. Това е един първичен стремеж, едно първично влечение, бих казал дори, така елементарно, както половото влечение.

 

* * *

Като Чърчил аз казвам, че демокрацията е най-добрият от лошите обществени строеве, но трудно мога да си представя един по-добър обществен строй.

 

* * *

Човекът не се променя, той се променя вероятно само в резултат от нуждата. Или човекът по някакъв начин ще овладее проблемите, които го връхлитат, идеално той никога не може да ги овладее, или ще загине. Идеологическата политика ще отстъпи на заден план в сравнение с една политика, която е изправена пред принуди.

 

* * *

Какво беше метафизиката? Метафизиката беше само фактът, че човекът не устояваше на смъртта и че той най-напред одушеви за самия себе си природата, видя всичко изпълнено с духове. Човекът е едно метафизическо същество. И трудността на нашето време е, че човекът всъщност отвиква да прибягва до метафизиката. Човекът се нуждае от ирационалното, от фантазията.

 

* * *

Но днес светът стана гротескен, стана гротескно също отношението на човека към това, което той знае – към неговото познание – а и към това, което той върши. Тази бездна между деяние и знания става все по-голяма; и например затова аз се оттеглих от театъра: аз смятам, че това вече не може да се покаже в театъра.

 

* * *

Човекът може да даде някакъв смисъл само на самия себе си и това е величавото в него. Човекът е една необикновена милост във вселената, която действително е необикновено голяма и студена; животът е нещо твърде рядко, в Слънчевата система твърде вероятно единственият живот, а за други слънчеви системи не знаем нищо, те са на твърде голямо разстояние от нас. На този шанс, който е бил необходим, за да се създаде изобщо живот, противостои това, че същият човек, който е едно чудо, е същевременно нещо застрашаващо – това е обратната страна, гротескното: човекът застрашава самия себе си. Ние не знаем дали можем изобщо да устоим на едно човечество от десет милиарда, което ни застрашава. Ние се увеличаваме, ние експлодираме. Нещо странно е и това, че имаме вселена, която експлодира и същевременно човечество, което експлодира, тоест, колко много зад нашето познание и зад нашето съществуване стои една и съща представа за света. И въпреки това ние сме безпомощни. Светът действително е една долина на бъркотиите.

 

* * *

Ние се сриваме в бездните, тъй като не вършим това, което би трябвало да вършим. Днешният проблем действително е този. Хората жадуват за други възможности. Но това, което те всъщност би трябвало да правят и което е всъщност техният проблем, това, на което те трябва да устоят, са съвсем простите неща, това е мирът – а тъкмо това се прави трудно. Човекът сам си създава своите катастрофи, също своите духовни катастрофи.

 

* * *

Човекът е творческо същество и единствената надежда, която имам – това е една отчаяна надежда – тази, че човекът ще бъде принуден от бедата, просто от фактите да приеме, че самият той е в опасност като човечество, като цялост. Аз смятам, че с човека изчезва и всичко, което е мислил той. Когато човекът изчезне, тогава музиката и всичко, което е създал той, е станало една безсмислена развалина. Но човекът вероятно още не е в състояние да види в каква опасност се намира.

 

* * *

Но фактът, че Земята като такава и че човешкият живот е нещо скъпоценно, това е, смятам, най-важната мисъл, която изобщо съществува. Ако аз бих смятал човешкия живот за нещо второстепенно, аз не бих имал и силата да бъда скептик. Човешкият живот е това, което притежаваме със сигурност, но той е също това, което сигурно не е в ред.

 

„Разговори“, Фридрих Дюренмат, превод Генчо Дончев, издателство „Европа“, 2002 г.

 

Фридрих Дюренмат (1921–1990) е швейцарски драматург, белетрист, поет и художник. Завършва теология и философия в университетите на Цюрих и Берн. Отначало работи като график и театрален критик. След „Старецът” (проза, 1945) и пиесата „Писано е” (1946) излизат „Слепият” (пиеса, 1948), „Ромул Велики” (пиеса, 1949), сборникът с разкази „Градът” (1950), „Съдията и неговият палач” (роман, 1952), „Бракът на господин Мисисипи” (комедия, 1952), „Подозрението” (роман, 1953), „Ангел идва във Вавилон” (пиеса, 1953), „Проблеми на театъра” (сборник статии, 1955), „Един грък търси гъркиня” (повест, 1955), „Посещението на старата дама” (драма, 1957), „Франк V” (драма, 1959), „Авария” (повест, 1956), „Обещанието” (роман, 1958), „Физиците” (комедия, 1962), „Тунелът” (повест, 1964), „Метеор” (пиеса, 1964–1965), „Портрет на планетата” (пиеса), „Titus Andronicus” (пиеса, 1970), „Да свирим Стриндберг” (1970), „Сгромолясването” (повест, 1971), „Съответствия” (публицистика, 1976), „Лунно затъмнение” (повест, 1981), „Зимната война в Тибет” (повест, 1981), „Правосъдието” (роман, 1985). Автор на есета, доклади, речи. Посещава САЩ (1969), Израел (1974), Полша и Освенцим (1990) – пише „Записки от Америка” (есета, 1970), „Аз поддържам Израел” (1973) и „Поставям себе си след Израел” (1973). В края на живота си издава сборник стихове, а посмъртно е публикувана книгата „Възможното е страшно. Избрани стихотворения” (1993). Речите му, адресирани към В. Хавел и М. Горбачов, са поместени в „Надеждата на Кант” (1990). Носител на много литературни награди – „Шилер”, „Жан Паул”, „Георг Бюхнер” и др. Стиховете му на български са издадени в книгата „Събуждане в лабиринт” (2005) в превод на Кръстьо Станишев.

 

 

Фидрих Дюренмат