„Другото Средновековие“, най-новата книга на проф. Цочо Бояджиев (изд. Фондация „Комунитас“, 2021), включва лекциите му по културна антропология на Западноевропейското средновековие. Самият Цочо Бояджиев споделя: „Специализираният курс „Културна антропология на Западноевропейското средновековие“ беше преподаван повече от две десетилетия като свободноизбираема дисциплина в специалност „Философия“ на Софийския университет.

Подобен курс намира оправданието си в убеждението, че философията е форма на животоразбирането, че тя израства от и се надгражда над онова, което бихме могли да наречем универсалии или интуиции на културата. Разбира се, това, което може да се прочете тук, е силно литературно стилизирано – то не предава живата атмосфера на курса, дискусиите, конкретните позовавания на източниците, едновременно сериозното и игрово тълкуване на документите от епохата на Средновековието, отнасянето към нашето съвремие. Но тази книга така или иначе може да бъде свидетелство най-малко за тематичния обхват на философската медиевистика у нас в началото на новото хилядолетие. А може би и подтик за бъдещи изследвания върху философията и културата на средновековна Европа.“

Книгата бе представена в края на декември в Културния център на Софийския университет. Заедно с автора в разговора, посветен на новото издание, се включиха проф. Георги Каприев, проф. Олег Георгиев и Тони Николов (редактор на книгата). 

* * *

Олег Георгиев: Трудно е да бъдеш Цочо Бояджиев в писането

Тази книга наистина е събитие, както и всички негови книги. Аз имам особено отношение към това, което той пише. Не защото сме приятели, а защото още от първата му книга, която излезе в средата на 80-те години („Неписаното учение на Платон“, бел. ред.), разбрах, че това, което Цочо Бояджиев пише, има наистина особена стойност. Първата му книга ми направи огромно впечатление, защото беше нещо много по-различно от онова, което пишеха хората тогава. Това беше един текст, който и сега ако отворите, ще звучи абсолютно актуално и съвременно. Казано с други думи, този текст е сякаш извън времето, мисля, че и след 50 години ще бъде също толкова актуален и добър. Същото се случи и със следващите му книги и аз някак си ги приех като еталон за писане, съзнавайки, разбира се, че е много трудно да бъдеш Цочо Бояджиев в писането, изключително трудно. Не само защото, както много пъти съм казвал, той е пастир на словото, но и защото той е брилянтен изследовател. И това го показаха следващите му текстове, включително книгата за нощта през Средновековието, която за мен е може бе един от върховете на изследванията в областта на средновековната култура.

Същото наблюдаваме и тук. Някой на пръв поглед ще каже, че този текст всъщност не е изследване, че това е един лековат текст, който е като че ли изсмукан от пръстите. Но веднага трябва да си дадем сметка, че зад него стои огромна изследователска работа и тези примери, които сякаш ей така са му хрумнали, са всъщност плод на огромна и задълбочена работа. С годините се научихме, че да се пише за Средновековието е сложна работа. Не само защото в началото липсваха изворови текстове, намираше се тук-там по нещо, някои чопнал отнякъде къде цитат, къде през друг автор. Но сега вече ситуацията е много по-различна и може наистина да се каже, че сериозното изследване в областта на медиевистиката е важно, защото най-сетне тази епоха като че ли започна да става нормална…

Когато споменавам за важността на тази книга, имам предвид, че това е един опит да се намери автентичния образ на Средновековието, но не чрез интуициите и универсалиите, както казва самият Цочо Бояджиев в началото, тоест чрез най-важните елементи в тази култура, а именно с нещото, с което и аз се занимавам, с фоновата култура, с това, което запълва пъзела на Средновековието, неговия образ. И ако тази книга е ценна, тя е ценна именно с това, защото е опит за автентичен прочит на Средновековието… Аз мисля, че тя е полезна не само за тези, които изследват Средновековието, но и за всички онези, които се интересуват от него и които биха намерили отговор на много въпроси. Самото съдържание разкрива богатството на текста, богатството от теми: Думите и нещата; Бог и творението; Вторичните причини; Сътвореният свят. Символизъм, натурализъм, мистика; Злото и неговите лица; Времето и вечността; Идеята за историята и т.н.

Георги Каприев: Свободата е демонстрирана по най-различни начини в този текст

Действително става дума за един лекционен курс, който се роди преди повече от 20 години. В предговора си Цочо Бояджиев някак скромно казва, че този курс си поставя за цел описанието на светогледния контекст на наскоро въведената преди това дисциплина Философия на Средновековието и Ренесанса. Действително тази дисциплина беше въведена, ако не бъркам, през 1991 г. Цочо Бояджиев беше титуляр на дисциплината, аз му бях асистент.

Като настоящ титуляр на тази дисциплина имам основание да се усъмня в това скромно изказване, че това е някакъв суплемент към собствено философската дисциплина. И основанието ми е дадено в същия този предговор, даже на същата страница, където се заявява убеждението, че „философията е форма на животоразбирането, че тя израства от и се надгражда над онова, което бихме могли да наречем универсалии или интуиции на културата. Разбирането на философските системи от миналото следователно до голяма степен зависи от проясняването на светогледния фон на философското построение, оня набор от предрефлексивни положения и поведенчески реакции, който характеризира спецификата на историческата епоха“. Тук много кратко, много стегнато е формулирана основата на онова, което и по света бива определяно като културологичен метод за изследване на историята на философията, който метод се асоциира с името на Цочо Бояджиев. Ние сме убедени, тези хора, които практикуват този метод, че философията е фрагмент от културата, че тя не е нещо висящо над тази култура, а е тъкмо вкоренена в тази култура и работи в тази култура, работи за тази култура.

Разбира се, всяко сериозно философстване постига трансценденталните основания на битието, във всеки случай на човешкото битие, и бива задаван и е бил задаван въпросът има ли въобще смисъл да се пита за историческата локализация на едно или друго философстване. На пръв поглед не мисля, ама само на пръв поглед. Защото при един малко по-сериозен поглед ще стане ясно, че основната работа на философията е да намира думи за онова, за което няма думи, тоест за същите тези трансцендентални основания. А съответната философия няма откъде да вземе думите, освен от езика, в който живее. Защото иначе просто няма да бъде разбирана. Не че не е имало такива опити, имало ги е, не че не са печални, печални са. А сериозното философстване, разбира се, ще има почвата си точно в този език, в тази култура. Разбира се, почвата не е дървото, не е даже и коренът, който се е пуснал в тази почва, но без нея няма накъде. Та затова културологическият историко-философски метод е именно историко-философски.

На няколко пъти ми се налага вече да обяснявам каква е разликата между него и историческите методи, с които се изследва да речем средновековното всекидневие. Ами това е разликата, че вниманието, акцентът, център е тъкмо философията в нейния контекст, с нейния контекст. Така че в тази книга има доста философски имена, има доста философски твърдения, но те не са привилегировани по отношение на други имена, на други твърдения и на други теми, които са по-скоро контекстуални.

За да разберем в какъв смисъл не са привилегировани, по отношение на какво не са привилегировани, сигурно трябва да си отговорим на въпроса какво му е другото на това Друго средновековие. Друго по отношение на какво? Първо, то е друго по отношение на всички вече от 500 години натрапвани предразсъдъци за интелектуалната дефицитност на това време, за идентизма и кретенизма не просто на неговите текстове, но и на неговия жизнен стил. Това са, разбира се, пропагандни клишета, които идват от времената на Ренесанса и Просвещението и са много удобни за ползване, за да се покаже къде-къде по-извисената позиция на нашето време и колко ние сме по-умни и мъдри от онези хора. Тази книга показва, че това не е вярно. Просто тези клишета тук са си намерили майстора и на когото му е любопитно, може да проследи как падат едно по едно.

Заедно с това обаче книгата не препоръчва Средновековието като по-добър модел и като по-добро време за живеене. И още нещо не прави, не показва липсата на преход, липсата на различие между средновековния жизнен модел и съвременния жизнен модел. Напротив, точно обратното, всички негови усилия и всички наши усилия са, изследвайки Средновековието, ние наистина да имаме едно друго, което да се превърне в позиция за привилегирована гледна точка към съвремието. Тази необходима дистанция, която провокира и извежда критичността към съвремието, а не приемането му като нещо природно безвъпросно и растящо под дърветата. Още едно друго има в това Друго средновековие в сравнение с други изследвания на Средновековието. Тук го няма Средновековието, просто го няма Средновековието, а има синхронни пластове, ментални пластове, които присъстват едновременно, отчита се и темпоралната, и локалната разлика, да не говорим за социалните срезове, които се правят. Така че едното Средновековие, ако някой иска от тук да го научи, няма да го научи. Това, с което книгата може да притесни неподготвения читател, е нейният наистина невероятен обем, пълнотата…

Възможни ли са възражения срещу тази книга, възможни ли са други търсения? Да, възможни са, аз самият имам възражения. Например в някои от главите се прокрадва един аисторизъм, някакво общо говорене, да не говорим за това как са прокарани някои от моделите на историческо мислене, как са заявени, или да речем това, че отношението душа-тяло се свежда само до схващането на Тома… Но това си е моя работа. Тоест аз, като искам, съм свободен да направя своето собствено изследване в пълна свобода. И свобода е една трета дума, която ще обсъдя след думите преподаване и изследване, много важните две от трите думи за Хумболтовия университетски модел, който надявам се ние продължаваме. Много е ясно видима връзката между преподаване и изследване.

Една археология на изграждането на курса във времето би могла да покаже как темите, които Цочо Бояджиев разработва като изследовател, намират място в курса и начина, по който намират място в него. Точно затова аз съм в състояние да разшифровам няколко сгърнати монографии вътре, конспектирани монографии, както и такива места, поне три, на които той казва: ето това не е изследвано от мен, заповядайте, имате думата, имате свободата. И свободата е третата дума, важна за Хумболт и важна за нас. Свободата е демонстрирана по най-различни начини в този текст, споменах вече за свободата на изследването, но и по един особен стилистичен начин, начин, свързан със стила, с академичния стил на писане. Какво имам предвид? Имам предвид това, че в днешното време академичният автор е под перманентна презумпция за виновност. Той непрекъснато трябва да показва своите източници, да цитира, пък много да внимава какво цитира, и не дай Боже, някъде три думи, навързани една след друга, да са били навързани при някой друг автор преди него по същия начин, става страшно. В този дух и в този патос изведнъж справочният дял, там, където са бележките под черта и библиографията, започва да става по-важен от иновацията, от автентичността, от действителния изследователски принос на текста. При него не е така. Тук почти няма бележки под черта.

Има там, където той съобщава, че ползва части от предни свои публикации. В същото време тук се срещат стотици имена на автори и на произведения. Ако се направи техният списък, той сигурно ще е една четвърт от тома. Така че бъдещият критик или самостоятелен изследовател има наистина свободно отворено поле да издири тези текстове, да види дали те са адекватно и коректно ползвани, свободен е да намери алтернативни източници и да ги интерпретира от своя гледна точка. Тази книга дава пълна свобода. Цочо Бояджиев е сложил своя майсторски печат върху това, което е тук, и е казал: заповядайте, майстори, действайте. И наистина така би трябвало да бъде. Само бих искал да предупредя лековерно подхождащите към подобно начинание, да не вземе да им се случи това, което е казано с последните думи в тази книга, да не чуят как дяволът им казва шах, а при рецидив мат.

Тони Николов: Този текст се пишеше неусетно във времето

Когато преди 22 години Цочо Бояджиев ми каза, че трябва да започнем този курс, той също така ми каза: имаме пълната свобода. И това много ми хареса. Вече имаше преведени някакви текстове, те се допълваха с времето. А когато той ми нахвърли схемата на курса, аз му казах: ама половината работи не ги знам. Той каза: ще говориш за тези, които знаеш, а междувременно ще допълваме. И стана така, че курсът имаше голям успех.

Междувременно знаех, че той пише лекции, тъй че този текст се пишеше неусетно във времето. Когато стигнахме към края на курса, му казах, че задължително трябва да го издадем, макар да не си представях как ще го съберем. В крайна сметка се получиха едни прекрасни есета. Когато трябваше да сложим заглавие, се сетих за книгата на Льо Гоф За едно друго Средновековие. В тази книга самият Жак льо Гоф, чийто студент също съм имал шанса да бъда, казваше, че има определени теми, които той разгръща. Всеки, който е отварял тази книга, разбира, че тя е резултат от 50-годишни проучвания, при които се прояснява проблемът за земята, за църквата, за търговията, за войната и т.н.

Докато правехме този курс, винаги казвахме на студентите, че ще им представим един модел на Средновековие, който е важен, за да разберат хоризонта на собственото си време. Защото за да се вгледаш в себе си, ти е необходимо огледало, или някаква възможност за дистанцираност. И така per speculum et in aenigmate, смътно, като през огледало, ние вървяхме напред. Резултатът е наистина впечатляващ. Тук има и теми, които Цочо Боядижев още не е извел и написал, например темата за зимата, или темата за шаха, от която само той разбира, или темата за куртоазната любов, теми, които е проучвал специално. За мен беше голямо удоволствие да правя този курс. И чак с появата на тази книга той по някакъв начин завърши, материализира се.

Цочо Бояджиев: Не просто да преподаваме на студентите, а самите ние да съграждаме себе си като изследователи

Много интересно ми беше, когато двамата с Тони Николов водехме курса, защото Тони реагираше така на знаменити имена, както го направи и сега. Споменава се Жак льо Гоф, Тони казва: аз като го срещнах в коридора, и питах еди какво си. Споменава се Умберто Еко: Умберто Еко като гостува в Париж, говорихме за еди какво си.

Той наливаше с плът тези абстрактни авторитети. Вижте, когато започнах този курс, един от скритите мотиви беше да се освободя от досадата на задължителните курсове. Преподавах години наред антична философия. Но в историята на античната философия и в историята на средновековната философия има неща, които са си така. Аз не мога да измисля нещо повече от това, че Талес смята за начало водата. И ми се случваше така, започвам лекция, поглеждам заглавието, Парменид си спомням, и си казвам: леле, пак ли. Тогава реших да започна един курс, който има практически безграничен потенциал за разширяване. Тоест не просто да преподаваме на студентите, а самите ние да изследваме и да съграждаме себе си като изследователи. И си спомням някои от темите, за които имах струпан огромен материал, и същевременно все не можех да напиша, да развия тази тема, докато не попаднех на някоя книжка.

Спомням си темата за сексуалността, имах много събран материал, но не можех да го организирам, а малко и се плашех, докато не попаднах на една книга на автор, който се е ровил из архивите на Венеция от XIV и XV век и разказва истории от там. И тези истории всъщност направиха възможно разгръщането на темата. Курсът имаше успех действително, самохвално звучи, но има свидетели, които могат да потвърдят, че винаги сме имали студенти, понякога даже прекалено много.