Взаимоотношенията между тези най-светли имена в българската национална история – Левски, Ботев, Гоце Делчев, Яворов, в никакъв случай не са само предоставяне на възможност да търсим и намираме просто съответствия, следване на поведенчески модели, поемане на сходни социални роли, става въпрос за една от най-важните, може би и най-важната националреволюционна българска система от биографии, говорим за стабилен историографски конструкт, който трябва да бъде осмислян отново и отново, да бъде представян непрестанно пред общобългарската и международната общност, да бъде разяснявана неговата свръхзначимост за укрепването и консолидиращото въздействие на българската национална идеология.
Писал съм многократно за тази сакрална система от биографии; идеите за нея са намирали по-цялостен израз например в студиите ми от сборника „Илинденско-Преображенското въстание и българската литература“ (1985 г.) и от книжката ми „Три студии“ (1992 г.), както и в по-големите ми книги за Яворов, в предговори и послеслови към някои нови издания на съчиненията на автора на „Подир сенките на облаците“. Развивал съм тези идеи и в множество радио- и телевизионни предавания. Последният израз е в голямата ми студия „Литературният персонализъм“, въведение към току-що излезлия том втори от тритомника ми „Как работи литературната история“, в подглава 12-а „Персоналистическото мислене в системи от биографии“. Тук нашата толкова значима българска система от биографии е дадена в контекста на множество и разнотипни системи, наши и чуждонационални и трансрегионални.
Ето как определям тук това социокултурно явление: „Чрез системи от биографии означавам такъв тип сплитане на личностни истории, при което тези биографически разкази взаимно се обогатяват, стават по-разбираеми и логични именно чрез това случило се свързване. Личностите си въздействат една на друга, обединени са от някакви общи теми, доминиращи тяхната деятелност, много често създават общ бит и съвместни социални стилове. Те подкрепят взаимно процеса на опубличностяване на жестовете си. Най-често съответната система от биографии обхваща само сегменти от цялостната лична история – годините на съвместността. При това системата от биографии „чете“ от реалната многопластова биография само „интересуващото я“, само това, което я сплита с останалите“. И още: „Извънредно сложни случаи са тези, при които системата се конструира „от/през разстояние“, без преки биографически взаимодействия, с дистанции в историческото време, на базата на проекции при изпълняването на сходни социални роли“. Именно от такъв тип е великата българска система от биографии: Левски и Ботев, Гоце и Яворов.
Тук апостолическото революционно действие се сплита с екстаза на художественото слово, имаме затвърждаването на потенциите на идейни и художествени релации на първата двойка при втората, предизвикана е като взрив мощната ритмика в националната история тридесет години по-късно. Самото съществуване на тази система от биографии конструира за националната революция един могъщ стабилизиращ и поддържащ гръбнак. Гоце Делчев е гениално въплъщение на апостолическото поведение на Васил Левски, а Яворов повтаря с нова сила и в друга форма Ботевото и ботевското. И още един последен цитат от студията ми „Литературният персонализъм“: „Четворната система от биографии очевидно трябва да бъде четена през двете двойки като благородна конвергенция на дейностите на персонификациите на революционното действие за изграждане на самостойна революционна държава в държавата още в оковите на чуждоимперския гнет и на (също) гениалните въплъщения на носителите на екстатичното поетическо слово“.
Сложих в началото на моето слово този акцент за свръхзначимостта на тази система от биографии, защото тя облъчва – дори и когато няма ясно съзнание за това – цялото българско литературно поле от първото десетилетие в началото на ХХ век. Именно с окончателното привличане на трагическия поет на България за каузата на националната революция от тази нейна фаза, извършено от Гоце Делчев така последователно и след внимателен, но и спонтанен избор, и особено след създаването на мита Яворов, се случва истинското сключване на харизмата (нека използваме термина на Макс Вебер) на тази велика Четворка. Интуициите на толкова публицисти, мемоаристи, поети, романисти засилват усещането, а и направо знанието, че Гоце Делчев – това е новият Левски, че Яворов – това е новият Ботев, и че четиримата великани са свързани в неразчленима ярко-пламтяща социална сплав.
Облъчен от обаянието на жертвената апостолска фигура на Гоце Делчев (очевидно и през призмата на четворната система от биографии) е и народният поет, Патриарха Иван Вазов. Във втория дял на „Песни за Македония“ имаме един малък цикъл от стихотворни фрагменти с название „Радостта на сенките“, където редом с втория Апостол на свободата са възкресени сенките на полковник Янков, Борис Сарафов, братя Миладинови, на хилядите македонски мъченици, на отец Паисий, на царствените фигури на Самуил и Михаил Шишман. Ето как звучи писаният през февруари 1916 г. фрагмент за Гоце Делчев:
За тебе, Македоньо мила,
живях, борих се и умрях,
отдадох младост, дух и сила,
но теб свободна не видях.
Свободна си сега? Ликувам,
макар и в земните недра,
защото твойта песен чувам
и чувам нашето „ура“.
А в едно стихотворение за събрата на Гоце Делчев Даме Груев четем двустишието: „О, Македонио, ти губиш своя Левски, / най-верния си син, най-силния си меч“. И тази братска сдвоеност се превръща в една традиция за литературната ни култура.
Съвсем естествено бе големият бъдещ мемоарист и историк на националноосвободителното движение на българите от Македония и Одринско да посвети на Апостола свои стихотворни строфи. Наред с другите му цял цикъл творби, най-голяма известност добива даденото Г. Делчеву „Бързай, млад войводо…“:
Бързай, млад войводо, вярната дружина,
и прехвърляй тези планини!
Всички дял премежди ти премина
и позорът нивга теб не опетни.
Бдеща, като тебе, чака те раята
жадна за разтуха, за гореща реч.
Бързай салт че близко вече е зората
и селото още много е далеч!
И афористичното двустишие:
Бурите борецу са покой-наслади,
а със крепка вяра – той е вечно млад!
А още през 1897 г. Михаил Герджиков бе отправил на своя съратник, „на другаря Г. Д-еву“, едно приятелско стихотворно послание, в което стои четиристишието:
Недей тъй лесно се отчайва
в борбата трудна на светът
духът ти лек се не омайва
нек мисли винаги умът.
Яворов му поднесе своите прекрасни „Хайдушки песни“, които получиха и своите мелодии:
Ден денувам – кътища потайни,
нощ нощувам – пътища незнайни.
Нима можем да забравим:
Леле моя,
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.
Оттук дойде и формулата за названието на гениалния филм на Георги Дюлгеров и Руси Чанев „Мера според мера“.
При безвременната гибел на Гоце поетът Кирил Христов сътвори през 1903 г. своето траурно стихотворение:
Той всъде помина – и всяка минута
творец бе на подвиг, или на герой,
години кръстосва със смелост нечута
надлъж и нашир Македония той.
Наред с десетките народни песни, които са му изпяти, е и записаната от Христофор Тзавела:
Янка низ гора вървеше,
крушево лисче свиреше
и на гората думаше:
– Горо ле, горо зелена,
кадифе све облечена –
сос ладни сенки ладена
и студна вода вадена,
да не ми виде комита –
млад Гоце Делчев войвода?
Гора на Янка отдума:
– Янке ле, моме убаво,
ти що ми носиш здраецо,
по тия пазви везани –
ка да ти тебе не кажа,
шо ту помина комита –
млад Гоце Делчев войвода,
сос нейна верна дружина –
на сива койна вяваше,
цървено знаме държеше
и на знамето писеше:
„Напред, братя, за свобода!“
Ще открием силни формули в мемоаристиката на ВМОРО: ЕвтимСпространов: „Великан от най-голяма величина. Великан, равен на когото няма. Може да се сравнява само с Левски по организаторски духа и с Хр. Ботев по безстрашие, самоотверженост, юначество и себеотрицание“; Климент Шапкарев: „О, Гоце, Гоце, не знам дали историкът ще намери друго чедо на Македония, което да се сравни с тебе. /…/ Гоце бе и велика, благородна, всеопрощаваща душа“; Кирил Пърличев: „Аз и сега го виждам, винаги усмихнат и сияещ, в Солун, в стаята на Даме, дето ту единият, ту другият подлагаха на революционната клетва грижливо и почти безпогрешно избираните синове на Македония, които според тях трябваше да се посветят в революционната тайна“; Васил Пасков: „Бърз като вихрушка, той успяваше в късо време да кръстоса цялата страна. Той имаше голямата човешка сила – вярата, която разклаща планини“. И, разбира се, разпръснати из гениално съответстващите на своя обект страници за Гоце в Яворовите „Хайдушки копнения“: „Той стои пред очите ми все такъв /…/ – приличен на някое хайдушко божество“; „Гоце не учеше, а разсъждаваше, и не проповядваше на другите, а изповядваше сам себе си“; „Изправен на границата и обладан от предчувствия, Гоце сочеше България: „Няма да я видя!“ С нещо тъмно и далечно в поглед и глас, той пророчествуваше и сега. / И това бе последната ни среща“.
Но наред с публицистично-есеистичните къси текстове на автора на „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари“, не е възможно да не посоча знаменитото персоналистично есе на Симеон Радев от 1921 г. Великите сенки. Тук е съградена синтетично една друга система от биографии на националреволюционери: Гоце Делчев, Даме Груев, Борис Сарафов, Пере Тошев. Ето: „Делчев бе един праведник – с кама в кръста. Легендата го представя като една бясна хала – и наистина никой не бе равен нему по смелост, – но в неговата природа преобладаваше мечтателността“. И в две щрихи паралелът с Даме Груев: „Делчев и Груев бяха близки сътрудници, но нямаха прилика помежду си. Груев бе жив и ясен ум, с остър усет за действителността, чевръст в своето слово, с много гъвкав похват за практическа работа“. Освен споменатата Гоцева биография на Яворов, ние имаме в началото на века и писателската биографическа книга на Антон Страшимиров (тук писателят настоява за своя герой: „Гоце не чувстваше болката на своето тяло като нещо отделно от народното дело, не мислеше, че притежава свой живот, че има минало и бъдеще. Той не знаеше себе си“).
Имаме и мемоарната трилогия с вградения тук образ на Апостола от Христо Силянов, а доста по-късно – през 1941 г. и още една биография, на Димитър Талев. В нея големият писател на българщината в Македония стабилно се основава на трупания точно в първото десетилетие на века словесен масив. Някъде в същата година се появява в популярната библиотека „Велики българи. Животописни романи“ малката книжка на Теодоси Анастасов за събрата Дамян Груев – с драматическо описание на геройската му смърт през 1906 г. А занапред, през социалистическите десетилетия, нека си припомним и излезлите тогава още две значими книги: романът „Литургия за Илинден“ на Свобода Бъчварова, послужил като основа за сценария на „Мера според мера“, и енциклопедичната по обхват „За Гоце Делчев войвода“ на Нина Андонова – праплеменничка на героя.
Още приживе, а и веднага след геройската му гибел българската литературна култура направи своя достоен принос за увековечаването на паметта за втория велик Апостол на българската национална революция. Чрез включването си в сакралната четворна система от биографии той е завинаги вграден в националната героическа свещена мартирология!
Доклад за Национална кръгла маса по повод на 150-годишнината от рождението на ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ, организирана от Македонския научен институт, 4 февруари 2022 г.
