Основният проблем на политическите спорове е, че истината често бива нарязвана на дребни парчета и на повърхността изплува само онова, което някому е потребно. Реалната личност, контекстът на времето, връзките между събитията обикновено падат в жертва на политическите попълзновения.
Така е и в случая с Гоце Делчев (1872–1903), от чието раждане на 4 февруари се навършват век и половина. Възвеличаван и обсебван посмъртно от всяка една от фракциите в македонското движение, днес той се превръща едва ли не в основен препъникамък между София и Скопие. Стига се дори дотам паметниците му, издигани и от едната, и от другата страна на границата, да съизмерват сенките си. Да не говорим за костите му, също превърнати в разменна монета в тежкия спор, в който не се прави разлика между история и митология.
Чий е Гоце Делчев? И какъв е бил той? Етнически българин или чист македонец? Каква е била каузата, за която жертва живота си – автономна Македония или обединена България?
Или, както призна преди време македонският президент Стево Пендаровски (преди после да бъде принуден да се отметне), истината е някъде по средата: „Гоце Делчев се е определял като българин, това е безспорен исторически факт, но се е борил за автономна Македония“? Тогава какво? Валидното в този случай, нима не е валидно и за Даме Груев или Гьорче Петров? А и за други съратници на Гоце като чирпанлията Пейо Яворов или войводата Христо Чернопеев, родом от с. Дерманци, Ловешко? Нима това разбиране не е ключ към разбирането за една „обща история“? Стига потомците да имат достатъчно ум и зрялост, за да го проумеят.
И нима всички тези дилеми изчерпват мащабите на личността на Гоце Делчев, която, трябва да признаем, е далеч по-всеобхватна, както личи от архива му? Достатъчно е да прочетем веруюто му от писмото до Никола Малешевски (4 май 1897 г.): „Гони управниците, мрази и въставай против всеки властелин“. Думи, проклинащи „всичко, погребано в грубия интерес, захласнато в материализма“. За да заяви от все сърце накрая: „Не ми требва след смъртта да отивам в огнените пещи на мъки: тук много, много по-тежки, по-грозни са покрили душата ми“. Без да подозира каква тежка посмъртна участ всъщност го чака. И в какви пагубни страсти, свързани с неговото име, ще затънат потомците.
Днес Гоце Делчев се превръща в маркер за идентичността на едни, но в знаме за историческата истина на други. Затова името и делото му са поле на конфронтация между македонци и българи.
Стига се дотам дори останалите от него писма да се четат не просто избирателно, а чисто аритметично: колко пъти той споменава българи и България, а колко пъти – македонци и Македония. Според български историци съотношението е 4:3, според македонски историци – обратното. Всеки, открил ново упоменание в този извечен спор, навярно има шанса да се увенчае с научна титла.
Не знам какво ни дава тази „историческа математика“, затова ще рискувам да приведа два от най-съдържателните цитата в кореспонденцията му, пък нека читателите сами отсъдят какво е имал да каже Гоце Делчев за едните или другите.
За българите: Отцепленията и разцепленията нека не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато сме си българи и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани… (Писмо до Никола Малешевски, 5 януари, 1899 г.).
И за македонците: Требва тоя народ да се събуди от петвековния дълбок сън, който [е] направил македонеца доста дебел в съзнанието си за човешки правдини… Що за мисъл остроумна? Що за идея освободителна? Един човек с 40 души да провъзгласи въстание?… Що за план такъв? Да не би да се е родил някой български Одисей? (писмо до Ефрем Каранов, 17 октомври 1895 г.)
Колкото и „мултиперспективно“ да четем тия редове, замисълът на Гоце Делчев е прозрачен, а критиката му – напълно понятна. Независимо че със задна дата или с оглед на днешните разделения някои негови мисли със сигурност се възприемат по доста по-различен начин. Ала не това е най-главното.
Проектът за „обща история“ не бива да отбягва и някои неудобни въпроси. Отговорим ли на тях, стени, градени с десетилетия, биха могли да отпаднат.
Каква е била народността на Гоце Делчев?
В Кукуш, и то през 1872 г., отговорът идва от само себе си. Кукушани са сред най-ревностните радетели на църковно-народните борби и за „българска независимост“. Дотам, че на два пъти сключват уния с папата, само и само да излязат от „гръцката патриаршия“. Гръцкият владика Мелетий, уморен от битките с тези „твърдоглави българи“ (както сам той ги нарича!), веднъж не издържа (по повод на непрестанните им искания за литургия на български и да се учи на български в училищата), като на свой ред избухва: „Да учат и на български, и на френски, и на дяволски, само да мируват“ (по свидетелството на Райко Жинзифов). Ала кукушаните никога не се кротват.
Днес този град е изцяло гръцки и се нарича Килкис. Опожарен е през Междусъюзническата война през 1913 г., а населението му бяга в България, за което има сериозни исторически извори. Оттам са родом Христо Смирненски и брат му Тома Измирлиев, известният хирург проф. Александър Станишев и тяхната голяма фамилия. Оттам е и родът на Гоце Делчев (пет сестри и четирима братя). Потомците им живеят и умират в България. Ако този избор казва нещо, той е направен и потвърден в поколенията.
По-малко се знае за „униатството“ на Делчевия род, което е интересна тема. През 1859 г. кукушките първенци – чрез Драган Цанков – се обръщат към папския нунций в Цариград в търсене на апостолическо покровителство. След дълги перипетии, на които няма да се спирам тук (и насрещна дейност на граф Игнатиев), през 1961 г. се създава Български апостолически викариат със специален султански берат. Условието на кукушани е в църквите им да се служи на български и от български свещеници, като те да избират владиката си. След отвличането на епископ Йосиф Соколски от руснаците този проект се проваля, но интересно е наименованието на самата поместна църква от източен обред – „Църква на съединените с Рим българи“ или „Съединена българска църква“. Политонимът „българи“ и „българска“ никак не е случаен. Един френски мисионер лазарист по-късно ще отбележи в спомените си, че до Първата световна война униатите са българи националисти и едва след войната те стават българи католици.
Малкият Гоце, роден в семейство от унията, също учи в униатско училище. Това образование, заедно с доброто преподаване на френски език, го формира. След което фамилията решава той да продължи в екзархийската прогимназия, а оттам и в Солунската мъжка гимназия, която е под егидата на Българската екзархия, където френски и рисуване му преподава Константин Величков, негов любим учител. По онова време – навярно чрез френския – той се запалва по анархистки идеи и става атеист. Впоследствие, пак благодарение на Българската екзархия, става обаче учител в екзархийското училище в Щип, където преподава български език, а и други предмети. Но междувременно учи във Военното училище в Княжево, откъдето е изключен заради неподчинение и разпространение на социалистически идеи.
Езикът, на който говори и пише Гоце Делчев, също не буди съмнение. Мой приятел архивист ми разказваше преди време за стъписването на група македонски туристи, които посетили изложба, посветена на Гоце Делчев, но не повярвали, че изложените документи са истински. „Не е възможно Гоце да е писал на български!“ – спорел един от тях, докато не му извадили още оригинали от хранилището. Накрая човекът си тръгнал съкрушен. А нямало защо.
Целият архив на Гоце Делчев е на литературен български език. На такъв език той води кореспонденцията си, употребявайки неизбежните турцизми, както и диалектни думи от Македония. Почеркът и културата му на писане са образцови. Така е при всички македонски дейци, минали през екзархийските училища до Първата световна война. По това спор няма и не би могло да има.
По-интересно е отношението на Гоце Делчев към новата българска държава. Тук има какво да се каже, има и неща, които не бива да се премълчават. В това отношение биографията на Гоце Делчев, писана от Яворов, негов съмишленик, а и съприказчик, може да е добра отправна точка. Още в предговора си Яворов задава рамката на македонската революция, подета от Гоце Делчев:
Българското движение, оставено да се развива в еднъж усвоената посока, рано или късно би достигнало целта си. Мизия, Тракия и Македония в неразривно единство стъпка по стъпка напред биха получили самоуправление. Народът, изнесъл на плещите си трудната борба, горд в съзнанието на извършения подвиг, би знаел да цени благото на свободата. И нашето племе, свършило предварителната работа по формирането си като политическа единица, би се предало на тихо културно развитие като достоен член от семейството на културните човешки племена.
Обаче Русия, възползувана от смутовете в европейските турски области през нещастната 76 година, поиска да осъществи или поне в краен случай да приближи осъществяването на своите завоевателни намерения спрямо турското наследство. Тя обяви тъй наречената Освободителна война, която свърши с един съдбоносен за нас резултат – отечеството ни беше разкъсано на три части. И големият български въпрос остана да се развива при най-опаки условия, като се раздроби на сума по-малки въпроси, живи рани върху българския обществен организъм в цялост.
Този предговор на Яворов се пропуска в македонските издания, затова се позволих да дам голям цитат от него. А иначе книгата е настолна в днешна Северна Македония и то с основание – едва ли може да се напише по-ярка и по-жива биография на Гоце Делчев, почерпана от извора.
И така, какво изпитва Гоце Делчев, озовавайки се в свободна България:
На идване в Българив, както сам после изповядваше, Гоце си представлява свободните българи едва ли не като хора, почти единствената работа на които е заговора против Турция. А бедният с мъка намира между четирите стени на военното училище група момци, кадърни да го разберат, когато бие ръка о ръка: „Защо не стоях в Солун, защо не довърших гимназия, защо не станах учител!“.
Нещо повече, той става свидетел на първите големи крамоли и бързо разбира, че за свободата на поробена Македония трябва да се работи отвътре, че не може да се чака наготово. Оттук и идеята за автономна Македония постепенно набира сила, което е напълно обяснимо:
През това време македонската вътрешна интелигенция беше разбрала, че трябва да взема народното дело върху плещите си – и като следствие на това избухва паметната борба между Екзархията, зад която стоеше официална България, и общините, зад които стоеше цялата маса народ. Екзархията искаше да съсредоточи в ръцете си всяка църковно-училищна власт, а общините отстояваха своите права за намеса в народното църковно-училищно дело – и борбата се водеше по всички направления, често пъти и с твърде крайни средства.
Така започва съзаклятието на посветените „луди глави“ – Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров и други техни другари. Идеалът, както виждаме от писмата на Гоце Делчев, обаче е бил Левски:
Подканвам те (пише той до Никола Зографов, 12 март 1896 г.) по-скоро да проводиш камите и още, ако са останали в твоята къща 8 екземпляра от „Биографията на Левски“ при моето заминаване, проводи и тях.
Отношенията с българската държава са сложни и понякога дори обтегнати, както личи от кореспонденцията между македонските революционери и българския министър-председател д-р Константин Стоилов. Те искат оръжие и открита подкрепа, а властта в София трябва да поддържа статуквото на дипломатическите отношения с Цариград, включително, за да може да подкрепя Екзархията или да се намесва в конкретни случаи.
Ето един пример от личната кореспонденция.
Гоце Делчев до министър-председателя д-р К. Стоилов, 2 януари 1897 г.:
Почитаемий г-н Министре,
На 21 м. м. имах честта да Ви предам чрез домашния Ви слуга едно писмо, проводено от Г. Петров, учител в Солун, по повод на което и поисках да говоря лично с Вас. По слугата бяхте поръчали да ида още в същия час в зданието на Министерский съвет, където при все че дълго чаках, не ми се удаде възможност да се явя при Вас, тъй като ни една минута не останахте сами…
Понеже не мога дълго време да седя тук, а личната ми с Вас среща е от най-голяма важност, което ѝ придава освен писмото друго едно обстоятелство, което не търпи посредници, Ви моля, ако обичате, за няколко минути още сега или же назначете за най-скоро време и място за среща.
С почитание:
Г. Делчев
В дневника на д-р К. Стоилов откриваме следната бележка по случая.
Сряда. Приех Делчев, пратеник на Петрова от Македония. Искат пушки и пари. Гърците се движат за пролет. Подозират братя Иванови, че експлоатират с користна цел пушките, които им се дават за Македония. И тоя приятел ми се вижда спекулантин. Все пари искат!
Явно комуникацията е вървяла трудно, а Македония си е оставала парещия проблем на българската външна политика – и тогава, както и днес.
Събратът на Гоце – Гьорче Петров – го обобщава най-добре в брошурата си „Македонското освободително дело на българска почва“ (София, юли, 1902 г.):
Българските държавници, които в партизанските си борби са отишли дотам, че не могат да се споразумеят по нито един въпрос, касателно македонското дело всички са на един ум, между тях владее пълно единодушие. Когато опозицията няма обичай да одобри никакво мероприятие на правителството, по Македонския въпрос тя одобрява всичките му мероприятия.
И веднага следва отрезвяването: Когато широкото общество се възхищаваше от громките фрази на „дейците“, политиканите се готвеха да събират за себе си парсата от това възхищение; когато „дейците“ си мислеха, че вършат велика работа, техните приятели политикани се смееха на тяхната наивност и се готвеха да я оползотворят. Българските големци разбраха, че македонското дело, каквото го виждаха, беше една вадичка, която се вливаше в българското държавно море и те се подготвиха да я оползотворят тая вадичка. Действителността ни показа, че те наистина я използуваха, а обществото и нашите дейци си останаха с громките фрази и празните възхищения.
Така е било някога не само във външните, но и във вътрешнобългарските спорове по „македонското дело“. А как е днес?
