Седяхме на една маса в едно прекрасно заведение с колеги от Турция, Сърбия , Македония, Гърция. Оркестърът подхвана една много хубава мелодия и ние всички почти започнахме да я тананикаме и всеки смяташе, че тази песен е от неговата страна. След това се с мен

 

 

Всеки неин филм се превръща в събитие. Адела Пеева е автор на документални ленти, които предизвикват полемика, размисъл, естетическо удоволствие – от хитовете „В името на спорта“ и „Чия е тази песен?“ до известните „Развод по албански“, „Кметът“, „В търсене на Списаревски“, „Излишните“, „Да живее България!“ и други, които с различна проблематика изпълват 50 години творчество.  Първият й „Съединението на България“ е от 1971 година.

 

С „Чия е тази песен?“ (2003) и „Развод па албански“ (2007) Адела Пеева докосва европейския Оскар.

 

„В името на спорта“ (1983) е филмът преди промяната, който превръща името й в марка. Лентата разкри жестоката цена, която плащат „златните момчета“ на Иван Абаджиев. „Арестувана“ за шест години, творбата прави първата си среща с публика паралелно с падането на Берлинската стена, докато германците ликуват в обединяващ се Берлин.

 

„В търсене на Списаревски“ (2014) и „Да живее България!“ (2017) улавят възраждането на националистическите страсти и изследват причините за тяхната поява. „Да живее България!“ - предпоследната творба на Адела Пеева, разказва колко лесно липсата на ценности може да бъде запълнена с ритуали и фалшив патос. Последната - „Мълчание с достойнство“, среща публиката със съдбата на творческия тандем Ирина Акташева и Христо Писков и историята на забранения в продължение на 20 години техен шедьовър „Понеделник сутрин“. Това е и разказ за взаимоотношенията между политическия елит и интелигенцията в България по времето на комунизма.

 

На 23 януари Адела Пеева празнува своя 75-годишен юбилей.

Пред Епицентър.бг тя разказва моменти от творческата си биография – любопитни и емоционални, и признава: „Аз съм един щастлив творец! Успях да направя много филми, без да се налага да правя компромис с възгледите си или да се опитвам да използвам конюнктурата, независимо какви ползи щях да имам от това. Хората харесват филмите ми буквално навсякъде по света.“ (Къде ще има прожекции тези дни на нейни нашумели киноленти – вижте след края на интервюто).

 

 

Отличена е с орден "Св. св. Кирил и Методий" - I степен (2012) и орден "Стара планина" - I степен (2018).

- Г-жо Пеева, последният ви филм „Мълчание с достойнство“ дълго чака срещата си с публика заради пандемията. За щастие, премиерата се състоя, за да запознае зрителите си със съдбата на творческия тандем Ирина Акташева и Христо Писков, чийто филм „Понеделник сутрин“ е „заключен“ 20 години от социалистическата цензура. Това, казвате вие, спира шанса за появата на българско кино, което да се съизмерва с творческия стил и новата вълна по онова време в Чехия, Полша, Унгария.

Какво ви впечатли най-много в механизма на онази цензура и намериха ли забраняваните творци като Ирина Акташева и Христо Писков признание след промяната през 1989 година?

 

- Официално, в България по това време няма цензор така, както например е имало в Полша. По време на реализацията на нашия филм, доста време ни отне да открием и разберем как точно e станало  забраняването („спирането“) на филма.

Според героите на филма ни, всичко започва от заседанието на Художествения съвет, където всички харесват и приветстват филма с изключение на един влиятелен член на съвета, много добър режисьор и оператор. Той смята  че филмът е отрицание на всичко, което се прави в държавата, отрицание на социализма. Документ за спиране на филма няма и това според изказванията на филмовите критици и киноведи, които са били съвременници на Пискови, е най страшното: във всеки един момент по някакви личностни или конюнктурни причини може да бъде казано: не отговаря на изискванията на социализма

 

- Срещате ли в съвременна България хора, които умеят да мълчат с достойнство? Днес, отново официално, цензура няма, медиите са многобройни, социалните мрежи приливат от мнения, статуси, реални и фалшиви новини, в които мнозина потребители са без компас. Може би мнозина предпочитат да мълчат, защото няма кой да ги чуе в тази претоварена публичност?

 

- Не мога да кажа, че съм срещала такива хора. Но съвсем е сигурно, че ги има, защото все пак в съвременна България, в културното и политическо пространство не всичко е черно. Наистина е трудно на честен и непредубеден човек да се ориентира и оцелява в пренаситената информационна среда. Така е не само у нас. Но все пак има няколко изключения, един вид убежища за здравомислещи и компетентни хора, където могат да изкажат и представят, макар и пред ограничена аудитория, своите виждания и анализи на случващото се в обществото ни. Имам предвид, преди всичко някои електронни издания и сайтове.

 

- Да припомним на нашите читатели един интерес факт – един от най-известните ви филми - „В името на спорта“, също е забранен за шест години и „освободен“ малко преди промените. Премиерата му е в рамките на фестивала за късометражно кино „Интерфилм“ в Западен Берлин и точно по време на прожекцията пада Берлинската стена! Какво ви развълнува повече – историческото събитие или първата среща с публика на тази изстрадана лента? Или и двете?

 

- Да, аз присъствах на едно най големите исторически събития. Всъщност прожекцията не се състоя. Малко преди да тръгне първия кадър, някой извика „Спрете прожекцията, всички излезте навън!“ Тогава си помислих, че пак спират  филма, че от българското посолство в Берлин е дошла инструкция. На улицата хората се целуваха и прегръщаха, прегръщаха трабантчетата, които бяха дошли от Източен Берлин. Беше невероятно преживяване. На другия ден прожектираха моя филм.

 

- Мнозина виждат скандал във филма „В името на спорта“. Защо? Развенчавате един мит, който прослави България?

 

- Често си мисля, че ние живеем от митове, създаваме си митове и явно не можем без тях. Истината е, че аз почнах да правя филм за младите спортисти. Но по време на работата се натъкнах на съдбите на моите герои щангисти, както млади, така и стари, използвани само като „месо“ за вдигане на тежести и постигане на рекорди. А след време, когато вече не са полезни, изхвърляни безмилостно от системата.

Това се случи и с Валентин Христов, с Кръстьо Семерджиев и с много други младежи. Пред очите ми почина младият шампион Белослав Манолов от цироза на черния дроб, получена вследствие на вземане на анаболи. И всичко това се случваше по времето на треньора Иван Абаджиев, чиито методи на тренировка включваха нечовешко отношение към спортистите и използването на анаболи.  Нямаше как да направя филм - апотеоз за Иван Абаджиев. Не, не можех да направя друг филм освен този.

 

- Освен познания, една документална лента следва да предизвиква полемика. Вашите филми до един провокират сблъсък на мнения, много често вдигат адреналина на засегнатите. Има ли филм, който държи първенството по този показател?

 

- Определено това е филмът „В името на спорта“. Правиха се събрания, искаха да ме дават на съд

 

- В интервю споделяте, че треньорът Иван Абаджиев е направил опит да ви подкупи, тоест предлагали са ви пари, за да унищожите филма. Това ли е най-бруталният опит за въздействие върху вас?

 

- Не, не е точно така. Иван Абаджиев прати човек да ме попита колко пари са ми дали за да направя такъв филм. Той смяташе, че филмът е направен така нарочно, по поръчка от негови врагове. През ум не му минаваше, че той е направен за щангистите и тяхната съдба.

- „Чия е тази песен?“ - сещате ли се за тази ваша известна творба днес, когато оживено спорим със съседите си от Северна Македония? Откъде дойде импулсът за филма?

 

- Не само се сещам, но се чудя защо нашите и македонски  политици не си вземат поука от този филм? Филмът за една песен, която ние, всички народи от Балканите я припознаваме като своя и естествено се караме за собствеността над нея.

Инспирацията за този филм дойде по време на един фестивал в Турция, където бях с друг мой филм. Седяхме на една маса в едно прекрасно заведение с колеги от Турция, Сърбия , Македония, Гърция. Оркестърът подхвана една много хубава мелодия и ние всички почти едновременно започнахме да я тананикаме и всеки смяташе, че тази песен е от неговата страна. След това се скарахме. Тогава реших , че трябва да направя филм и да видя „Чия е тази песен?“ Така започна. От тази среща до премиерата на филма минаха четири години.

 

- Антибългаризъмът в Северна Македония е реалност от години, култивиран е от десетилетия. Коя е по-голяма сила, която да ни сближи със съседите – икономиката или културата, изкуството?

 

- Лично аз нямам впечатление от антибългаризма. Когато преди 20 години правих филма и снимах в Македония, не видях и не усетих такова нещо. Даже македонците бяха единствените, които не предявяваха претенции към собственост над песента. Един от моите герои, Злате, млад човек, ми каза пред камерата, че всички ние много се връщаме към историята и че това ни е голяма слабост. „Какво ме интересува мен, дали Александър Македонски е бил македонец, грък или българин. Той е воювал, изгубил и толкова. Поне да беше  оставил нещо след себе си. Мен ме интересува днес да имам работа, да мога да отида поне 10 дена на почивка на море и това е …“ Но явно за тези 20 години, откакто снимах филма, нещата вместо да се подобрят се влошават. Жалко, че политиците не си вземат поука от филма. Между другото, и в България и в Македония той е много популярен.

 

- Различно ли бе приеман филмът „Чия е тази песен?“ в различните страни?

 

- Когато направих филма аз много  се притеснявах как хората от различните страни ще го приемат. За мое най голямо учудване, те всички го приеха добре. Но, разбира се, не отстъпваха от своето мнение. На една прожекция на филма на фестивала в Карлови Вари имаше и албанци - предимно косовари, които живееха и работеха в този град. След прожекцията те дойдоха при мен и ми казаха: „Виждате ли колко много сме толерантни ние албанци, не сме като сърбите!“ Е, те това бяха видели и разбрали от филма.

 

- Какво ви впечатлява в поведението на нашите сънародници сега, по време на глобалната пандемия?

 

- Оказа се, че сме най-скептичната към науката нация, с недоверие към властта и авторитети, с липсата на солидарност. Видях за пореден път, че като че ли всеки отделен българин е държава за себе си, със свои собствени закони и правила, по които се ръководи.

 

- Ако бяхте с камера на площада по време на протестите през 2020 година, върху какво бихте фокусирали вашето внимание?

 

- Обикновено не се хвърлям да снимам само така, събитийно, без да съм решила, какво точно ме интересува, без да намеря героя, който ще осмисли това и чиято съдба ще свържа с този материал.

 

- Юбилеят вероятно ви предизвиква към равносметка, към размисли за творческия ви път, за личните успехи или неуспехи. Какво от тези спомени и емоции бихте искали да споделите в навечерието на вашия празник?

 

- Както се казва „когато погледна назад“, не мога а да не споделя, че аз съм един щастлив творец. Успях да направя много филми, без да се налага да правя компромис с възгледите си или да се опитвам да използвам конюнктурата, независимо какви ползи щях да имам от това. Хората харесват филмите ми буквално навсякъде по света. Имах щастие да доживея аплодисменти на станалите на крака зрители след прожекции на филмите ми и преди и след демократичните промени.

Най напред след прожекция на филма „В името на спорта“ на фестивала в Пловдив през 1988 година, а след това и след премиерата на „Чия е тази песен?“ в зала „Люмиер“ през 2003 година.

 

Филмите ми „Чия е тази песен?“ и „Развод по албански“ са първите български и балкански документални филми номинирани от Европейската филмова академия за наградата Prix Arte, за най-добър европейски документален филм. Това е така наречения Европейски Оскар. След толкова години, продължавам да правя филми за живота и проблемите на хората около мен. Надявам се да продължа така.

 

- Пожелавам Ви го от сърце!

Евро Синема и културният център Г-8 ще отбележат юбилея с поредица от прожекции на някои от най известни и многократно награждавани у нас и в чужбина филми. Почитателите на творчеството й ще могат да посрещнат празника със самата режисьорка в Културен център Г-8 Синема в деня на юбилея, 23 януари. Тя ще присъства на прожекциите на филмите си „Мълчание с достойнство“ от 13:15 часа и „Да живее България“ от 14.30 часа. Рожденикът ще почерпи с чаша вино. На същата дата - 23 януари, в Евро Синема ще бъдат показани филмите „Чия е тази песен?“ от 12:15 часа и „В търсене на Списаревски“ от 13:30 часа. Всички прожекции ще бъдат с вход свободен.