Тази година предстои третото издание на Националната литературна награда „Йордан Радичков“ за сборник с разкази. Ти си един от начинателите ѝ, наред с Митко Новков. Разкажи повече за първите стъпки около нея, за хората, които окуражиха идеята, за приноса на община „Берковица“. Успя ли тази награда вече пълноценно да се впише в националния пантеон на големите литературни награди – каква е равносметката?
Като всяко начало и началото на литературната награда не беше лесно. Трудно се учредява литературна награда, особено в малък град и малка община с ограничени финансови възможности и грижи, далеч от териториите на духовното. Трудно се организира, а още по-трудно се отстоява. Много е важно хората, които работим върху конкурса, да имаме усещанe за приемственост и памет. Отговорно е да провеждаш национална награда на името на писател от величината на Радичков. Наградата „проходи“, благодарение на усилията на много хора. Трябваше да има фокус, регламент, първо жури. Трябваха ни писатели и интелектуалци, които да прегърнат идеята. Ще започна с Митко Новков, с когото дадохме фокуса на наградата – тя се занимава с жанра на разказа и разглежда само нови сборници, което я поставя в единствена по рода си позиция сред останалите литературни награди у нас. Списъкът с окуражители е дълъг. Семейство Радичкови, особено в лицето на Дани Радичков, с когото сме коментирали различни моменти от живота на конкурса – жури, програма, организационни неща. Георги Господинов, който с вълнение прие да оглави журито на дебютния конкурс, проф. Инна Пелева и покойната проф. Вера Ганчева, царство ѝ небесно. Скулпторът проф. Емил Попов, който изработи безвъзмездно голямата награда на конкурса – бронзова статуетка по мотиви от Радичковото творчество. Проф. Георги Каприев, който застана зад второто издание на конкурса, Румен Леонидов, ти също, Деяне, и като първи кавалер на наградата, и като част от журито във второто издание на конкурса. Важно е да спомена и имената на проф. Иван Добчев и проф. Маргарита Младенова. Националната награда има рамото на Министерството на културата, което всяка година определя член в състава на журито. Каква е равносметката? Над 100 тома нови сборници с разкази, които бяха разгледани и които жителите на община Берковица могат да намерят в градската библиотека. Наградата е част от местния културен афиш, но и от националния календар на литературните конкурси. Тепърва ще усещаме добавената ѝ стойност. Аз мисля, че конкурсът се наложи сред значимите национални литературни награди и дава отлични ориентири за най-добрите нови книги с разкази. Това е чудесно както за издателите, така и за авторите, които работят в областта на разказа – поле за изява, възможност да бъдат забелязани, възможност да бъдат открити. Смятам, че голяма заслуга за налагането на наградата има журито. Каним безспорни авторитети, работата им е независима и безпристрастна. Само така се отсява добрата литература. Иначе, приносът на Община Берковица е безспорен – тя финансира и организира конкурса. И е любезен домакин.
Няма как да не попитам и за подводните камъни. Имаше ли такива, срещахте ли някакъв вид противодействие?
О, подводни камъни винаги има. Винаги ще се намират хора, които да оказват съпротива. Едни по политически причини, други по лични. Макар че аз винаги съм смятал, че когато става дума за културен продукт на национално ниво, няма място за лични и политически страсти – последната дума е на професионализма. Дали те бива, или не. В крайна сметка работата ни е видима. Ще ми се това противодействие да е градивно, повишаващо нивото на конкурса, каращо ни да бъдем по-добри във всяко следващо издание. Не обръщам никакво внимание на хейт заради самия хейт. Дори не искам да говоря с конкретика, защото споменавайки примери, даваме трибуна на хора, които не разбират, но много говорят. Ала хората, които не разбират, много обичат да говорят. Както знаем.
Наистина, всяка литературна награда от такъв калибър отключва буря от страсти, къде по-видими, къде не толкова. Би ли споделил за подобни особено фрапантни примери при двете досегашни издания на наградата?
Така е. Мога да изброя доста примери – от лъженовини в някои издания, пак няма да ги спомена, до това да се нацупиш буквално като малко дете, защото книгата ти не е сред номинираните или спечелилите. Ти по-добре от мен знаеш, че писателите са хора с его. Разбира се, че всеки намира своята книга за най-добра, но тъкмо затова има компетентно жури. Петчленно при това, което да тушира страстите, да заземи и да даде призовите места наистина на най-стойностните сборници и на най-талантливите пера. Въпреки че ние винаги сме поощрявали авторите. Нашият списък с номинации е с десет заглавия, винаги даваме и съпътстващи награди. Във всеки конкурс има победители и победени. Тъй или иначе, авторът решава дали да изпрати книгата си за участие, или не. Но когато я изпрати, трябва да бъде готов, че има вероятност, колкото и да е малка, да се появи по-добра книга от неговата. Гледам на страстите като нещо хубаво. Те са част от живота на един конкурс.
Кое ти е любимото произведение на Радичков? Ти си учител по литература, имаш ли впечатления от рецепцията на произведенията му от страна на младите?
Позволи ми да изброя повече от едно. Нека кажа първо – разказите „Хляб“, „Камъни“ и „Милойко“, които препрочитам от едно старо издание на „Профиздат“, 1980 г., на сборника „Педя земя“. Чувствам тези текстове много близки, тъй като разказват за Берковица от времето на Радичков с циганите, кестените, работещите каменни кариери над града. Цялата чувствителност и светоусещане на земляците е в тях, пейзажът на нашия очарователен край е там. Новелата „Спомени за коне“ поради същите причини, но и защото в нея авторът споделя лични моменти от живота си, своите лични травми и чудеса, които отново са свързани с нашия край и хората тук. За тях Радичков говори с почитание и емпатия. Много харесвам и големия пътепис „Неосветените дворове“. От всички тях имам любими пасажи, които често си припомням. Що се отнася до възприемането на Радичковите текстове от учениците, авторът се изучава с „Нежната спирала“ и „Ноев ковчег“. Учениците казват „странен е“, което на техния език е комплимент. Радичков има неподражаем стил, едно неповторимо изобретение в писането, което не се побира съвсем в жанрова дефиниция. Мисля, че учениците си дават сметка, че срещу тях седи един мъдър и умел разказвач, който ни води през мистиката и чудото на живота с удивление. Не е нужно всичко да разбират, важното е да се удивляват. Млад човек, способен да се смайва, расте чувствителен, а това аз намирам за съдържателно.
С радост научавам, че на пазара вече е новото, самостоятелно издание на новелата на Радичков „Бомбето“ (изд. „Нике“). Все още стои открит въпросът как толкова остро критичен към основите на соца текст е успял да мине преди шейсет и пет години през иглените уши на цензурата. Вътре Радичков например открито заявява, че КАСКЕТИТЕ вкараха в затвора много БОМБЕТА и че ги изтребват като хлебарки. На всичкото отгоре, този текст сякаш хвърля мостове и към днешната действителност. С какво Радичков успява да е свръхактуален 18 години след смъртта му?
Обраното поведение, елегантността, добрите обноски отстъпиха пред арогантността и самонадеяността. Нахалството се превърна днес в морална норма. Намирам това за тежка форма на глупост. И Радичков го казва в „Бомбето“: „… глупакът не съобразява, отива през девет планини в десета, право в устата на чудовищата, измъква царската дъщеря и се жени за нея, без да му мигне окото… Затуй си мисля, че той е вреден, че няма способността да се възхити… колкото и голямо да е едно чудо, той само ще възкликне: „Голямо чудо!…“
Страхотно е, че изд. „Нике” преиздават книгите на Радичков не само в събрани съчинения, но и в самостоятелни издания. Така се появи през 2019 г. и първото самостоятелно издание от 40 години насам на „Неосветените дворове“, а миналата година и „Малка северна сага“, важни произведения за Радичковото творчество.
Мисля, че Йордан Радичков ще е свръхактуален и след 1000 години. В неговите текстове, почерпани по думите му от малката Берковска околия, има всичко, което човек трябва да знае за живота – от Сътворението, та чак до края на света. Но краят на света е далеч, той ще свърши, не когато изчезне човекът или Бомбето, а свраката. А тя, както добре знаем, няма такива намерения – гнезди на хубаво място и е хитра. Това отлага края на света.
Ти издаде през 2020 г. сборник с разкази, „Махалата на совите“, който беше посрещнат изключително добре. Вътре има ли „наноси“ от Радичков и в какво се изразяват те? Изобщо на какво те научи Радичков в областта на писането?
Благодаря за тази оценка. Ако ти кажа, че няма „наноси”, ще те излъжа. Всеки писател е част от всички писатели, които са оставяли следи в душата му. Радичков е оставил доста у мен. Той е сред първите ми учители в писането. Научи ме на възхищение, състрадание и вяра в чудото на живота. Чудо не е само да срещнеш верблюд или самодива, чудо е да срещнеш и нечии очи.
Все още сме в началото на Новата година и пожеланията според мен още важат. Какво би пожелал на събратята си писатели?
ЧНГ! Живеем в сложно и непредвидимо време. Писателският труд е самотен и честно неблагодарен. Пожелавам публика, защото авторите трябва да срещат читателите. Това дава първите глътки живот на книгите.
Горан Атанасов е роден на 21 януари 1982 г. в Берковица. Завършва славянска филология. Работил е като екскурзовод и журналист. Понастоящем е учител по литература. Автор е на два сборника с разкази („Ще се върна в седем“, „Махалата на совите“). През 2019 г. по негова инициатива Община Берковица учредява Национална литературна награда „Йордан Радичков“.
