В този текст искам да обърна внимание, че „народите“ (ако щете – „нациите“) на Европа не винаги в историята са били това, което стават едва в новите времена.
Дори при най-беглото запознаване с цивилизацията на късната (римската) Античност например можем да видим, че тя е подчертано урбанистична – градска. Нейните свободни жители са „граждани“ по един дори още по-подчертан в сравнение с новоевропейските начин, защото върху тях не лежи така тежко бремето на непрестанната борба с натурата – повинността към материалното труженичество. Те не са „работещи“ граждани.
Защо е така?
Освен, разбира се, поради масовото използване на робския труд, още и защото окръжаващата цялото Средиземно море римска Европа има преимуществото да може да държи своите крайбрежни центрове (а те всичките са там – край бреговете на морето) в една относително висока степен на независимост от техните континентални периферии – да разтоварва техните разноетнични населения от необходимостта да имат свои промишлени и земеделски пояси (нещо, както е известно, съществено присъщо за градовете на класическото Ново време). Но това придава определен неповторим облик на живота на античния гражданин. Хвърля се в очи например, че той е доминиран подчертано от сферата на публичното общуване и размяната – т.е. общността на cives (гражданите) има определено не-труженически облик. Връзките в тази общност не са детерминирани икономически.
Оттук подчертаната „свободност“, подчертаната, да се изразя така, не-“фаберичност“ на античното гражданство; неговата неоснована върху икономическите интереси политичност. Забележително е, че политическото „състезание“ в Pax Romana е не тъкмо състезание на визии за стопанския живот и благополучие (каквото най-вече е то в Новото време), а състезание по чар, по красноречие – съревнование на личности в общуването им с общността, с публичната „клиентела“. Откъдето пък и натрапчивото впечатление за онова, което днес бихме нарекли „популизъм“ в политическия стил.
Гражданите (cives) на пансредиземноморската римска урбанистична общност изобщо потребяват, разменят и… общуват. Те практически нямат същински промишлени „повинности“ извън възлаганото на провинциалните жители благоустрояване на градовете им и поддържането на части от пътищата.
Разбира се, че сенчестата страна на описаната система е в неизбежността на една твърде обширна – всеобхватна държавна регулация на икономическия живот; на един неизбежен баласт от администрация (все някой трябва да организира снабдяването на потребяващите и кипящи в страстите на публичното общуване градове), а също – нещо, което е много характерно: липса на икономическа независимост и стопанска инициативност на гражданите – по същество храненици (особено в най-големите центрове) на тази администрация, на този държавен патронат над всички. В тази държава ние неизменно виждаме онова удивително и по своему парадоксално съединение на тежка и всеобхватна администрация и свободност, дори безгрижност на живота в общността – не-повинност на гражданството. Етос, който във високите сфери създава интелектуално изтънчен, артистичен дух на живеенето, а в по-ниските – фестивалност, привидност на някакво почти постоянно празнуване.
Оттук и неповторимият римски хабитус от епохата на империята: съчетание на сух чиновнически дух и хедонизъм; неповторимият, казвам, специфично римски урбанистичен типаж: постоянно обзет от политическа грижа и същевременно играещ – единство на ζὸωνπολὶτικον и homo ludens.
Целият живот на този пансредиземноморски „народ“ от граждани е концентриран край морето, в свързаните през него и чрез пътищата между тях градове, хранещи се от общи за цялата им мрежа „резервоари“, а вътре в градовете този живот тече подчертано публично: по форумите, под портиците на обществените бани, по скамейките на театрите и амфитеатрите, в гимназионите.
Светът на римските средиземноморци следователно е свят изключително на cives, т.е. „цивил“-изация в най-етимологическия смисъл на тази дума. Свят, в който общата цивил-изованост на населяващите го различни етноси е далеч по-определяща в сравнение с различната им племенна принадлежност.
Ето защо също имената, които са определящи в тази цивилизация, до едно са все политоними, а не етноними. „Римлянин“ още през II в. и вече съвсем определено от III в. сл. Хр. е всеки, който живее по описания начин в тази държавно-стопанска система независимо на кое точно място в нея – дали в градовете на Иберия, дали в градовете на Сирия или в градовете на северна Африка и анатолийското Черноморие; независимо от това какъв е – гал или грък, италиец или африканец. Всички и навсякъде са „римляни“, доколкото са изхранвани от една администрация, от едни и същи места; възпитани са и живеят в една и съща още елинска по произхода си „пайдейя“. На „римлянина“ – на тази „политическа народност“, бил той италиец от Рим, сиро-месопотамец от Дура Европос или грък от Атина, противостои „варваринът“, обитаващ континенталните периферии на Средиземноморието, и няма кой знае какво значение дали той обитава тъкмо африканската, отвъдрейнската или балканската негова периферия.
И ако „римлянин“ е политонимът на всички членове на този над-етничен „народ“, като членове на общ политико-икономически организъм, разпрострял се по цялото Средиземноморие, то „елин“ пък е политонимът за члена на същата тази съвкупност от хора вече като културно-обществен „народ“. „Елинистични“ като „пайдейя“ отдавна са и сирийците, и египтяните от крайбрежната Александрия, и североафриканците от Картаген, и гало-римляните от Нарбона на северозападния бряг на морето. Пътищата през континента, които свързват военноохраняващите крайбрежието фортове и от тях водят до градовете на брега, свързват един „елинистичен“ център в Сирия с друг „елинистичен“ център в Италия или с трети такъв „елинистичен“ център в Испания. Защото и семитите в Антиохия, и латинците в Равена, и иберийците в Кадис живеят все „елинистично“. И илирите по далматинския бряг, и галите по брега на Рона, и гърците по Егея се изхранват все като „римляни“ (римски граждани) – от една и съща администрация, от едни и същи (римски имперски) презморски „житници“ и бази, и се формират все „елинистично“ – в една и съща култура.
„Римляните“ са, следователно, широко – макар и основно по бреговете на морето – разпростряна политическа нация. Тя не е етническа нация, тя е нация на всички приморски „граждани“ независимо от техния етнос.
Съвършено различна е картината през Средновековието, класически представена на запад в Европа. На първо място, чисто икономически – поради необходимостта от обръщане към местни ресурси – налице е тенденцията към свеждане на стопанския живот до почти съвършено самозадоволяване. Практически всичко необходимо се произвежда и изготвя в една затворена област и даже – както е чак до XII в. – в самите предели на замъка (castrum-а, castellum-а). Търгува се, както ни свидетелства френският историк Жак льо Гоф, крайно малко, предимно на локално, местно тържище (пазарище). Огромната част от вещите се изработват в собствения дом-крепост на сеньора и за собствения му дом или най-много за собствените му селяни („вилани“) в работилниците, разположени в замъка-убежище, който затова именно често става първоначалният център на бъдещия, собствено средновековен град (burg, town).
Но затова в Средновековието центърът на общността (почти винаги вътрешноконтинентален) е център на затворен „регион“, който има структурата на „гнездо“. От този, в началото просто център-крепост, център – военен лагер на разселилите се по територията на Европа „варварски“ вождове, охраняващ кръгообразно района наоколо, този район се обглежда и контролира като от гнездо на орел, като от орлово гнездо върху скала (чисто топографски castrum-ът, castellum-ът, най-емблематичната за Средните векове постройка, се разполага именно върху скално или друго възвишение над прилежащото поле). В него, обратно, в същия този център-крепост районът се и събира и прибира като в гнездо при нужда.
Доколкото е центро-очертана и центро-устремена, тази обществена система е отчетливо регионалистична.
Тя не се разгръща в широчина и дължина, не комуникира никъде другаде освен само вътре в себе си.
Така описаната (и, разбира се, идеално-типизирана тук) кастеланска обществена структура на Средновековието води до дълбока регионализация и парцелиране на социалното пространство в Европа. Ако при късноантичната структура дори естествено (географски) обособените региони се „отварят” и даже „разтварят” в едно общо, транс- и околосредиземноморско пространство, то тук, при описаната „гнездова” структура на организацията на жизнения свят, дори регионалните племенни, етнични цялости имат тенденцията да се обособяват по-нататък на отделни, субетнични „землячества” – „землячества” около отделни, господстващи над тях цитадели.
Тенденцията е например обособилата се от пансредиземноморската нация на „римляните” народност на гало-франките да се разделя от своя страна на локални общности около определени замъци; да поражда съществено обособени едни от други, нека ги наречем – кастелански народности, т.е. микронародности – разделящи се едни от други не дори от кръвта (от племето, от произхода), а от принадлежността им към различни castellae.
В класическото Средновековие поради това изчезва, дисперсира се дори едната регионална, племенна народност. Изворите ясно ни свидетелстват, че истински наличните „народи” през Средните векове са „хората на този и този сеньор”, обособени от „хората на онзи сеньор”, обособени един от друг, затворени, автономни в себе си. Оттук произтича и същинската неуловимост на етническите nationes за дълги периоди от Средновековието. За голямо съжаление на националистично настроените историци документите ни показват, че за дълго, дълго време в Галия например няма „французи” (така както в Испания –„испанци”, а в Италия – „италианци”), а има изключително „анжуйци”, „туренци”, „брабантци”, „поатусци”, „фландърци” и т.н., и т.н. Самата многобройност и настойчивост на тези самоназовавания и самоидентифицирания говори, че тяхната, общо взето, еднаква племенна, етнична субстанция в онова време не ги свързва същностно.
Свързва ги – всяка една от тези групи поотделно – причастността им към едно синьориално имение, към един господар, към едно господарско, аристократично-родово „гнездо”. Тази причастност към определен централен замък ги и обособява едни от други.
Ако значи в епохата на средиземноморската римска Античност различните етноси се „разтварят” в един общ, средиземноморски политико-културен „народ” – „римляни”, „елини”, то в епохата на континентално-регионалистичното Средновековие, обратно – дори единните етноси се разделят на отделни кастелански субетнични „народи”.
И всичко това още веднъж решително се променя в настъпилото Ново време, когато именно се раждат етничните народи, „национализмът“ на които, значи, е не по-стар от, примерно, ХVІІ и ХVІІІ век.
