След толкова много ежеседмични колонки през тази година: политически, религиозни, исторически и философски, и в навечерието на идващите празници, когато на душите ни се полага определена почивка от всички страсти, ще се одързостя този път (и обещавам само този път) да споделя с читателите нещо, което правя много, много рядко.

Правил съм го в далечното си юношество, когато и страданието, и радостта еднакво са можели да раждат думи. Сега, на прага на старостта, поетическо вдъхновение ме спохожда само в много редки моменти на съзерцателност. Мисля обаче, че и няколко капки словесна тишина бих могъл да споделя в края на тази достатъчно шумна година.

Добре дошъл

Добре дошъл в тогава, в толкова отдавна,
завърнал се в градината, върху паважа
ударен от дълбоко басовото лятно слънце,
под фонтаните.

Седни на пейката, завърнал се след всичко,
което преживя, което стана, съгреши,
разнищи и загуби.

Върни се и седни.

Вдигни очи към старата мазилка, към прозореца.
Като разпънат паяк
там ще видиш себе си
прострял ръце в щастливо отчаяние,
не искащ никога страданието му да свърши –
невинен…

Добре дошъл, добре дошъл.

Ала на входа на градината стои
огромен Ангел, който пази тебе
останал там от толкова отдавна.

И меча му те пази
за да не се пробудиш днес,
след толкова години
спокоен, поумнял, престанал повече да страда,
но можещ
да забравя, да забравя…

Добре дошъл, добре дошъл ти кима той
и Бог да ти прости, че не остана.

Вечерня

Ехтежът на събралия се в дланите си ден

отпуснал плѐтеницата на всичките си пътища

полягащ благо в равнините си

прибиращ се към долината на следобеда

с гъргòленето на каруците

и със затварянето

на ароматите в незримите им сферички;

когато дните – многото и много дни

си идват от гурбет

и в сводовете на високите прозорци

пробуждат

думите на началата –

ръцете спират

ударите се прибират в брадвите,

а всички вещи в имената си…

Утреня

Лицата капят като восък
върху иконата
и тялото се скланя –
висока свещ поставена пред псалмопевеца.
На утренята думите се сътворяват
и Ангелът
ги изсветлява в тъмното.
Жените се изправят като Еви
чиято девственост се връща
и чуват в тишината
че отвън
животните и птиците
отново идват.

Адам стои новороден във притвора
и пак им връща имената,
с които всички се познават.

Краят на познанието

… И да се спусна –
със утихнал ум от прага на очите си
в онази древна долина, в която се изгубват
в галопа си
конете на познанието,
навеждащи се пътьом да отпиват
от миналите дни и залезите на годините
и продължаващи –
през тръпката на утринта, в Откритото,
додето стигнат светлите, неназовими с име брегове на океана,
в който са се влели всичките движения
и в който
като волни и безсмъртни китове
безспир се къпят незапомнените сънища.

Апокалипсис

И видях как възкликна небесният въздух
                       и не престана да възклицава ве­че.
И твърдта под небето стана на много води,
                       които се изливаха и влива­ха в себе си
и приличаха на море от слънца…
Видях как играят облаците и не спират
и се удрят в прибоя на безграничния си въртоп,
                       и се пръскат и се съби­рат отново

и се въртят в светлината на дима си,
и плуват между тях ненужните вече мисли на земята
като щастливи риби с ликуващи очи.
Нямаше вече „кога” когато това беше и когато
винаги-вече-е

А душите бяха станали невидими деца,
които се къпят в пръските на синьото
непомнещи, че са били родени…

Калин Янакиев