Декември е празничен месец, но и своеобразен вододел между живота и смъртта. Не знам защо, но именно през този последен месец на годината от белия свят си отиват едни от най-стойностните и непрежалими за културата ни личности. В забързания ден новината за тяхната смърт винаги ни хваща неподготвени. По същия начин се почувствах и аз, когато научих, че е починал литературният критик Иван Карадочев. Въпреки че живееше в Шумен, Иван беше от онзи тип ерудити, за които географиите не бяха мярка за широта. Всеки, имал по един или друг повод контакт с Карадочев, няма как да не е усетил неговото респектиращо присъствие, идващо от богатата му обща култура и пестеливия му безкомпромисен език. Макар и избягващ публичността, Иван беше притегателен център на интелигенцията в града. Той не се боеше да заема и отстоява своите позиции не само по културни, но и по социални и общочовешки теми. В тази негова смелост се криеше един особен магнетизъм, който за съжаление все по-рядко срещам у т.нар. съвременни „интелектуалци”.
Дали ще го наречем литературен критик, краевед или културолог, едва ли има такова значение. Иван Карадочев излизаше от всяка една от изброените категории, според мен ще бъдем най-точни, ако го наречем – свободен дух. „По делата им ще ги познаете” (Мат. 7:20). Неуморността, с която Иван се трудеше на „културната нива”, беше завидна и будеше възхищение. Сред неговите големи мисии бяха – Националният литературен конкурс за лирика „Иван Пейчев“, Националният студентски литературен конкурс „Боян Пенев“, сдружението „Клуб култура за Шумен“. В литературно отношение търсенията му се простираха от Ивайло Петров, през Йордан Радичков и Евгений Кузманов. От друга страна, поезията беше не само негова слабост, но и начин да възприема заобикалящият го свят.
Именно работата по една поетична книга ни срещна преди пет години с Иван, и винаги у мен ще остане съжалението, че сме общували твърде малко. Всъщност общуването с личности, притежаващи такава културна широта като неговата, изглежда недостатъчно, независимо колко физическо време сме прекарали с тях. Книгата, която ни събра е „Отново сме поети” на шуменския поет Богдан Тетовски (издателстово за позия ДА, 2017). Ако беше амбициозен или най-малкото член на СБП, Тетовски без съмнение щеше да се нареди до поетите от т.нар. „априлско поколение” на 60-те и 70-те години на миналия век. Вместо това, завършвайки право в Софийския университет, бунтарят по дух и ненавиждащият всякаква конюнктурност Богдан Тетовски предпочита да се прибере в Шумен, потъвайки десетилетия в своеобразна поетична маргиналност. Тетовски е харизматичен и ерудиран и бързо се превръща в една от главните фигури на културната бохема в града, от която част е и самият Иван Карадочев.
Въпреки че не се познавахме лично, Иван прие много радушно и с ентусиазъм идеята ми да направим поредица от работни разговори, за да осъществим с помощта на издателство ДА издаването на поетична книга на Богдан Тетовски. Срещите ни започнаха по време на Коледните празници, Иван ме посрещаше в своя кабинет, който по-скоро представляваше голяма библиотека. В спокойна среда той беше сладкодумен събеседник, не само на тема поезия. През периода 1985–1989 г. Иван Карадочев е бил редактор на списание „Пламък”, често обичаше надълго да разказва за общуването си с Йордан Радичков, изобщо радичковският дух беше неделима част от неговата природа. Друг път говорехме за прехода и демокрацията в родни условия. С нескрит сантимент се връщаше в спомените си към края на 80-те, когато заедно с други единомишленици са създавали Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и СДС-Шумен.
Една от темите, които дълбоко вълнуваха Иван, беше религията. Тук, за да се докоснете до някои аспекти от мирогледа му, ще цитирам едно негово изказване от интервю, дадено през 2018 г. за Радио Шумен: „Църквата трябва да бъде строго канонична, ако иска да е църква, тя трябва да отстоява каноните си. В повечето случаи, когато нашата църква е проявявала социална активност, дори политическа активност, тя е била от гледна точка на нейната каноничност. Всъщност ритуалите на каноничната църква би трябвало да ни подсетят, да ни помогнат, да ни стимулират ние да преживеем нашите автентични представи за своята религиозност. Църквата е единият път да стигнем до християнството, другият път е културата. Минеш ли през европейската култура, неминуемо ще стигнеш до идеите на големите философи, че всъщност нуждата от Бог е нуждата от едно рационално съвършенство. Бог е институция в европейската култура, която задава всички ценности. Европейската култура е на такава висота именно защото е християнска култура”.
Но нека се върна към моето общуване с Иван. В края на една от последните ни срещи, след като бяхме уточнили всички подробности около поетичната книгата на Богдан Тетовски, Иван, който беше не само страстен колекционер, но и майстор на ножове, ми подари нож, изработен от самия него: „Това е ловен нож, дръжката му е от чемширово дърво. Ти не си ловец, а поет, най-много да се порежеш на него”, каза ми Карадочев с приятелска усмивка. После добави: „Но пък с ножа можеш да разрежеш страниците на някоя книга, с това предполагам ще се справиш по-добре”. Благодарих и прибрах този скъп подарък, казвайки си скептично наум: „Коя ли пък книга ще тръгна да разрязвам с този нож”. Времето минаваше, с Иван общувахме все по-рядко, главно онлайн или по телефона. Аз в София, той в Шумен. Ножът си стоеше неизползван в едно чекмедже, където прибирам приборите, които рядко влизат в употреба. Ето че в края на ноември тази година успях да си купя дълго мечтана книга – поезията на Блез Сандрар, издание на „Нов Златорог”. Отварям пратката и що да видя – това е първата книга от години, която ми попада в ръцете, с напълно неразрязани страници. В този момент се сетих за ножа на Иван Карадочев, извадих го и педантично започнах да разрязвам страница след страница. През съзнанието ми мина мисълта: „Трябва да се обадя на Иван и да му кажа, че ножът все пак е влязъл в работа”. Дали защото вече се бяхме отчуждили, или защото ежедневието ме беше погълнало, така и не му се обадих. След няколко дни дойде скръбната вест за кончината му. Иване, да са светли небесата ти и прощавай! Надявам се да има още книги, които да разрязвам с твоя нож. Като послеслов оставям на читателите мисли на Иван Карадочев, които съм събирал и записвал през последните години от житейския му път:
Да се убедим в европейската си идентичност, означава едновременно или поотделно две неща: че сме поели в целостта им основните цивилизационни ценности на европейската култура и че сме интегрирали националната си специфика в тяхната система. Имаме нужда да вярваме, че това се случва. И че случването е необратимо. Имаме нужда от ритуалите и реториката на потвърждаването на новото си самочувствие в публичността. И когато ги изразяват хора с очевиден ориенталски манталитет, проевропейската ни устременост се разколебава, заедно с достижимостта на целта.
***
Справедливостта не е задължителна, задължителна е надеждата, че тя е постижима.
***
Само Бог може да ни убеди да приемем смъртта, но е човешко да се съпротивляваме.
***
Хубаво е, че на днешния ден толкова се говори за Левски. Думите са важна част от ритуала на пречистването. Потапяме се в най-светлия от митовете на идентичността си. И най-често чувам думата – водач. Не че е неуместна, но е неизчерпателна. Конотациите ѝ са насочени повече към действието и към успеха, по-малко към саможертвата и моралните основания. Водач е Бенковски, Левски е и пример. Водачът е ситуационно неповторим, примерът е винаги актуален. Днес си спомняме рождеството на един българин, чийто живот може да ни помогне да преодолеем отчаянието си.
***
Колкото повече се блъскам над въпроса за смисъла на живота, толкова повече разбирам, че отговорът му е свързан с въпроса за смисъла на смъртта.
***
Поезията е доказателство, че светът е по-значим отвъд видимостта си. Че дълбочината му е постижима през езика и че езикът е безкрайна възможност. Възможност да постигнем света в себе си и себе си с него. Поезията е постигане на себе си ведно със света като езиково битие.
***
Когато, както си го представя Фокнър, прозвучи тътенът на страшния съд, или земята бъде обгърната от изпепеляващата мощ на радиацията, както си го представя Фуко, последният българин ще седи съкрушен на ръба на огряна от последните лъчи на слънцето скала и ще се ядосва, че съседът му е платил повече на чиновниците и се е отървал от мъките преди него.
***
Фикцията е подреждането на фактите на природата по правилата на културата. Колкото по-напреднала е културата обаче, толкова по-удобно си подбира и манипулира фактите. Идеалната култура ще си е създала фиктивна природа.
***
Не можеш да спреш, защото си изморен или обезверен. Писането не е щастие, става неизбежност като дишането. Става все по-спонтанно, но остава в контекста на написаното. Не можеш да забравиш, че някой преди теб е написал „Вълшебната планина” и „Сто години самота”. Че ги има „Безплодната земя”, „Джонатан Ливингстън – чайката” и „Свирепо настроение”. Самото писане е потапяне в свят, който подканва да създаваш светове. И това е валидно както за света на образите, така и за света на идеите. Езикът е концентрирал енергията на предходниците ни, за да подхранва нашата собствена до смъртта ни.
***
Не е страшно, че сме вечно недоволни от политическия си елит, страшно е, че те са доволни от себе си.
***
Преди 141 години интелигенцията поведе българите на бунт. В нейната реторика свободата беше с ясно съдържание, а алтернатива ѝ беше смъртта. В по-късните разломни моменти от новата ни история смъртта беше в изобилие, а алтернативата – нови форми на несвобода. Априлското въстание, неговата подготовка и финалът му с Ботевата чета е първото събитие, в което българската общност е обезглавена духовно. Ако Левски, Ботев, Каблешков, Волов, Бенковски и още бяха сред строителите на новата българска държава, съдбата ни щеше да е различна. Без да изпадам в ресантимент, мисля, че въстанието е раната в нашата идентичност, която никога няма да се затвори напълно.
***
И Исус, и Юда умират от насилствена смърт. Това не е достатъчно, за да ги изравни. Целувката се оказа по-силна.
***
От Адам до днес конструираме свят с имената, за да се убедим в значимостта си. Колкото повече назоваваме, толкова повече затъваме в творението си и живи не можем да се измъкнем. Колкото повече знаем, толкова по-обречени сме. Единствената надежда е траенето в паметта. Утехата, че обречените след нас ще ни помнят. А, да, и вярата, че има свят, в който нещата са невинно неназовани и ще се върнем в целостта му. Лишеният от думи свят на отвъдното, който не се нуждае от поети, за да бъде съвършен. Поезията е крехък опит да добавим красив смисъл на своята обреченост.
***
През Кант, през Фройд, през екзистенциалистите, през Маркузе изводът е един – щастието не е културна ценност. И спрете да мрънкате!
Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Бил е редактор в Радио „Бинар” (БНР), пише публицистика, кратки прози, поезия и хайку. Сред основателите е на социокултурната платформа provo.bg. Живее в Пловдив, работи като журналист и фотограф. Носител е на множество отличия в национални и международни литературни конкурси, сред които и голямата награда „Basho-an” (2020) на Музея Башо, Токио. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на Световната хайку асоциация и на „The Haiku Foundation“. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“ и др. През 2016 г. хайку на Владислав Христов влиза в обучителната програма на Университета Кумамото, Япония. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку”. Текстовете му са превеждани на 18 езика. Издадени книги: „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012), „Фи“ (поезия, 2013), „Германии“ (поезия, 2014), „Обратно броене“ (поезия, 2016), „Продължаваме напред“ (публицистика, 2017), „Germanii“ (поезия, немско издание, 2018), „Комореби” (поезия, 2019), „Писма до Лазар” (поезия, 2019), „Мопсът на Вазов” (кратки прози, 2021).
