Тровят Наполен с малки дози арсеник
Съдбата на известните личности, мистериозните престъпления, необяснимите природни явления винаги са предизвиквали бурни полемики сред широката общественост. Пиер Белмар и Жан-Франсоа Намиа, историци по призвание, потърсиха отговорите на най-известнитие загадки на миналото и съвремието. Какво в действителност се е случило с брата на Луи ХІV, с дъщерята на руския император княгиня Анастасия, с Наполеон Бонапарт или с убиеца на френския крал Анри? Оцеляла ли е от болшевишкия разстрел великата княгиня Анастасия – дъщерята на руския император Николай ІІ? Наистина ли се самоубива Мерилин Монро, или е била убита? Какво в действителност се случва в Бермудския триъгълник?
Кой е мистериозният затворник, скрит зад Желязната маска?
Какво е отмъщението на Тутанкамон, което сполита осквернителите на гробницата му?
Съществува ли чудовището от Лох Нес?
Освен че дава отговор на тези интригуващи въпроси, „26 големи загадки…” разбулва и други не толкова известни, но все така загадъчни истории: за убийството на Агнес Сорел, фаворитката на френския крал Шарл VІІ, разкрито 554 години след смъртта й, за аферата „Пейтел“, разследвана лично от Оноре дьо Балзак, за мистерията около съдбата на Наполеоновия маршал Ней и още, и още...
Около два месеца след като вдигат котва, Наполеон и придружаващите го пристигат на последното си местоназначение. В неделя, 15 октомври 1815 г., „Нортъмбърленд“ хвърля котва на Света Елена. В замъка си в Джеймстаун, единствения град на острова, английският губернатор отбелязва лаконично с леден тон пристигането на кораба, „на чийто борд се намират генерал Наполеон Бонапарт и някои други личности в качеството си на държавни затворници“.
Първите им впечатления от острова са ужасни. Очаквали са приятна тропическа гледка с обилна зеленина, а се озовават пред нерадостната картина на гола скала насред морето. Резиденцията, която са им приготвили, представлява „куп бараки, предназначени за подслон на животни“. Самият император разполага с четири тесни стаички, незабавно задръстени с книжа и книги, а свитата му трябва ден подир ден да се блъска в неприятна близост, все по-трудна за понасяне. Към това се прибавят и мерките за изключително строго наблюдение. На острова има петстотин офицери, колкото е командният състав на трийсетхилядна армия, плюс още две хиляди и петстотин войници! Два военни кораба обикалят непрекъснато наоколо, а цяла мрежа от оптични сигнали предава и най-малката новина за затворниците...
Идва и краят на мъките. Наполеон умира на 5 май 1821 г. Англичаните му правят аутопсия на следващия ден. „Почти цялата вътрешна повърхност на стомаха е покрита с ракови образувания. Това се вижда най-вече при пилора. С изключение на срастванията, причинени от стомашната болест, в черния дроб не се виждат никакви лоши изменения.“
От своя страна Монтолон пише на Албин: „Отварянето на тялото му доказа, че е умрял от същата болест като баща си – ракова язва на стомаха, близо до пилора. Възможно е язвата да се е появила преди четири или пет години...“
Такива са обстоятелствата около смъртта на Наполеон или поне така се смята до началото на 60-те години на ХХ век. През 1961 г. настъпва неочакван обрат: двама канадски журналисти, Бен Уейдър и Дейвид Хапгуд, публикуват интервю с шведския зъболекар Стен Форшуфвуд, който твърди, че Наполеон е отровен с арсеник. Доказателството е експертиза, направена на кичур от косата на императора по съвсем новия метод на бомбардиране на ядрата.
Можем да си представим какъв отзвук има този нов факт и каква полемика започва между историците. За какво точно става дума? За да изложим тезата, най-добре е да се позовем на пресконференцията, дадена през 1997 г. от Бен Уейдър, където той резюмира доводите си. Трябва да признаем, че са убедителни.
Всичко тръгва от Маршан, главния камериер на императора, началник на прислугата на Света Елена. Той си е водил дневник, но е заръчал на близките си никога да не го публикуват. През 1950 г. имуществото на Маршан е разпродадено, той е открит заедно с кичур от косата на Наполеон, за който пише, че е отрязан на другия ден след смъртта му. Кичурът, отрязан до самия череп, е дълъг 7,5 сантиметра. Тъй като косъмът расте с 1,5 сантиметра на месец, косата дава сведения за последните три месеца от живота на императора.
Този последен кичур, анализиран от шведския зъболекар, съдържа следи от арсеник, но в твърде различни дози според сектора на косъма. Вариращите резултати показват, че Наполеон е поглъщал арсеник на периоди. Ако сравним количествата арсеник с разказите на свидетелите, ще констатираме, че симптомите за отравяне съвпадат с голямо наличие на това химическо съединение.
Например от датата 26 февруари 1821 година намираме следното описание на доктор Антомарчи, корсиканския лекар на видния пациент: „Състоянието на императора, който след 21-ви се чувстваше доста добре, се влоши внезапно: суха кашлица, повръщане, горещина във вътрешностите, обща възбуда, страхова невроза, придружена от остра жажда.“ Точно такива са симптомите на отравяне с арсеник. На следващия ден той отбелязва: „Императорът е още по-зле от вчера. Кашлицата се засили, мъчителните позиви за повръщане не престанаха до 7 часа заранта.“ Всички тези симптоми съвпадат с един пик на арсеника в съответната част на косъма.
Все пак Наполеон не е бил отровен отведнъж, а на два пъти – според обичая на отровителите през онази епоха. Арсеникът бил използван така, че здравето му да се влошава постепенно, за да се приеме смъртта за естествена. Смъртоносното отравяне се дължи на комбинацията от три вещества: антимон, циановодородна киселина и каломел.Антимонът се е съдържал в лек за повръщане, предписван от доктор Антомарчи. Наполеон не искал да го пие, но Маршан отбелязва в дневника си: „Императорът най-сетне прие лекарството по настояване на граф Дьо Монтолон. Изпи лека за повръщане на две дози през известно време. В резултат напъните за повръщане бяха много жестоки.“
Лечението е повторено през следващите дни. В наши дни вече не го прилагат поради токсичността на антимона. Но тогавашните лекари смятали, че като повръща, болният „изхвърля“ болестта. Очевидно не е така. Повръщането само отслабва организма и приближава фаталния изход.
На 22 април на Наполеон е поднесено ново питие за утоляване на жаждата – бадемов сироп с вкус на портокал, често съдържащ масло от горчиви бадеми, богато на циановодородна киселина. В сиропа, поднесен на Наполеон, не е имало горчиви бадеми, но на 21 април Лъчънс, офицер на губернатора на острова Хъдсън Лоу, пише: „Граф Дьо Монтолон иска да го снабдим с горчиви бадеми, защото не можел да намери.“ Същия ден Бертран отбелязва: „Хъдсън Лоу ни изпрати сандъче с горчиви бадеми.“
Следователно Наполеон наистина е погълнал две от веществата, които ще го повалят. Да преминем към последното действие. Няколко дни преди смъртта си, на 3 май 1821 г., тъй като е запечен, Антомарчи му предписва десет хапчета каломел, разтворени в подсладена вода. Нормалната доза е четвърт хапче.
Резултатът е поразяващ. Бертран пише: „Малко след това Наполеон изпадна в несвяст. Обхвана го пълна парализа.“ Болният умира след два дена, без да дойде напълно в съзнание.
Остава аутопсията, която не открива арсеник, но констатира рак. Това все пак не може да бъде аргумент против тезата за отравянето. Наистина наличието на арсеник не може да бъде установено със средствата, с които са разполагали тогава. От друга страна, живачният цианид наранява стомашната стена и предизвиква оток на мускула на пилора, който прилича на тумор. Впрочем много лекари от онази епоха, сред които и Лари, хирургът на Голямата армия, са изразили съмнение в заключенията на тази аутопсия. Такова е мнението и на доктор Гуч, известен английски лекар, който пише на Хъдсън Лоу: „Каломелът е виновен за смъртта на Наполеон, а не ракът.“
И накрая да прибавим, че когато деветнайсет години по-късно ексхумират тялото на Наполеон, за да го върнат във Франция и положат в Дома на инвалидите, то е било прекрасно запазено – още един от ефектите на арсеника, употребяван в онази епоха и за консервиране на телата.
И така, щом приемаме, че е имало отравяне, остава да открием името на виновника... На острова е имало отровител, но кой е той?
За да го открием, нека се върнем към едно събитие две години преди смъртта на императора.
На 24 февруари 1818 г. началникът на прислугата му Киприани се разболява, макар че винаги е имал желязно здраве, и за два дена умира. Получил е страхотни стомашни болки, придружени с ледени тръпки – класически симптоми за отравяне с арсеник. Този корсиканец е на служба у рода Бонапарт още от детството си, много преди издигането на Наполеон, и бил силно привързан към него, което не се нравело на антуража на императора на Света Елена. Особено Монтолон не криел отвращението си към него: „Императорът предпочита Киприани пред всички нас. Той има качества на министър на полицията.“
Но за убийството на Киприани има по-конкретна причина от антипатията. Във функциите му влизало поднасянето на вино на императора от неговата персонална бутилка. Тъй че ако някой искал да отрови Наполеон, трябвало първо да премахне Киприани... Следователно ако разберем кой го е заместил, имаме всички шансове да открием убиеца. Това не е някой слуга, а самият Монтолон, който поискал и получил правото да изпълнява функциите на виночерпец.
Монтолон – убиецът на Наполеон? Да, това е напълно вероятно. Ако разгледаме всички, които се намират на Света Елена, ще признаем, че единствено той е морално способен да го извърши. Остава да открием мотива му... Дали е от политическо или от лично естество?
Ако застъпим политическата теза, то Монтолон е действал по внушение на Бурбоните. Бил е непоправим използвач. Защо ще му хрумне да отиде на дългогодишно заточение на Света Елена? Просто защото му е възложена мисията да убие Наполеон...
Но негов мотив спокойно може да бъде и ревността. Той обожава съпругата си. Достатъчно доказателство е фактът, че такова парвеню като него без колебание проваля кариерата си заради жена си. Връзката между Наполеон и Албин дьо Монтолон не може да бъде оспорена. Няма съмнение също, че мъжът й е знаел. Но си е затварял очите – от интерес, защото се надявал, че това ще им бъде от голяма полза, както и става по-късно.
Само че той е влюбен в Албин и накрая положението става нетърпимо – оттук и идеята да убие съперника. Започнал е с убийството на Киприани, за да получи достъп до функциите на виночерпец, а после осъществил и отравянето... Политическо или лично престъпление – такава е в крайна сметка истината за смъртта на Наполеон.
