Хубавата комедия трябва да провокира и да засяга различни табута. Такава е пиесата на Стивън Бъркоф, която поставя този месец Цветан Даскалов в Сатиричния театър. Ексцентричният британски актьор, режисьор и писател Стивън Бъркоф притежава голям талант, а режисьорът Даскалов убедително е въплътил неговия сложен стил и необуздано чувство за хумор на сцената. В оригинал заглавието на пиесата е еврейско-американското kvetch–сленг, означаващ постоянно мрънкане, хронично оплакване. Герои са петима нещастници от Ел Ей: невротичното юпи Франк (Стефан Денолюбов) с неговата отегчена от стоене вкъщи съпруга (страхотна роля на Жанет Йовчева) и неврастенична тъща (Йорданка Стефанова), колегата му Хал (Кирил Бояджиев) – самотен и комплексиран след скорошен развод, и застаряващият донжуан Джордж (Стефан Щерев), един най-богатите клиенти на Франк. Всички те се оказват типажи, далеч по-универсални от щампите за американците и евреите, с които пиесата така или иначе се заиграва. Защото сериозната тема, по думите на самия автор, е по-дълбока: "Хленч" е изследване на ефекта от терзанията ни, от постоянните оплаквания и страхове, които не ни дават да заспим. Демоните, които пият кръвта ни и изсмукват увереността ни." Оригиналното и едновременно с това трудното в пиесата е нейната особена структура. В театъра открай време съществуват т.нар. реплики апарт. Това са всички онези думи или части от монолози, които някой от героите казва с лице към публиката, давайки глас на истинските си чувства и намерения все едно, че останалите герои в момента не го чуват. Днес репликите апарт в голяма степен се считат за архаизъм, тъй като не отговарят на съвременните представи за правдоподобност и в чист вид се срещат само в сапунените опери. Бъркоф прави нещо само по себе си силно театрално, като пише диалог, в който по-голямата част е само от такива реплики. В едър план са изведени вътрешните монолози на всеки един от героите и същинският конфликт е в техния сблъсък, докато на повърхността всичко върви привидно спокойно. Пиесата преексплоатира до краен предел старата комична формула "едно говоря – друго мисля" и постига въздействащ и неочакван резултат, защото се осмелява да говори с безкомпромисна ирония, но и обезоръжаваща лекота за нещата, които най-трудно си признаваме.