Кева Апостолова преживява неоспорим ренесанс като поетеса. Доказателство е последната и стихосбирка "Не пишете повече, аз написах всичко". Интерес към творчеството и проявяват във Франция, френски литературни издания я печатат, появи се и нейна книга на френския книжен пазар. Като главен редактор на сп. "Театър" Кева е неуморима - тя е в час с всичко, което се случва на родната театрална сцена. Намира време и за внуците, и за приятелите, и за себе си.
Една съвременна жена, която дава твърде добър пример на своите посестрими, пък и не само на тях!
Стихосбирка, издадена в Париж! Малко български поетеси могат да се похвалят с това? Как те откри френската публика?
- Първо ме откри преводачката ми. Тя се казва Анелия Велева-Фат, българка от Силистра, голяма франкофонка, поетеса, интелектуалка, омъжена за французин и живееща във Франция от години. Случайно ( мъдрите казват, че няма случайни неща!) й попадат мои стихове, харесва ги, издири ме във фейсбук, там се запознахме и поиска разрешение да преведе някои стихове и да ги предложи на френската литературна преса. Естествено, съгласих се. Тя направи изключително добра селекция, преведе и предложи на шест литературни списания. Предварително ме успокояваше, че не бива да се отчайвам, ако нито едно издание не одобри нищо, защото това е друга култура, друг вкус, друга височина в оценките, но да знам, че стиховете ми са добри и още много в този дух успокоявания...Изпрати ги и започнахме да чакаме. Когато след двадесетина дни едно от списанията й съобщи, че стиховете са одобрени и ще бъдат отпечатани в еди кой си брой, бях много щастлива. След това последователно започнаха да идват съобщения за одобрения и от останалите списания. Всички списания приеха и публикуваха изпратените стихове плюс още едно, седмо, което е само електронно. След това тя предложи един поетичен цикъл на Годишника на Сорбоната'2013. Смяташе, че в тежката академична общност на Сорбоната моите стихове трудно ще бъдат одобрени, защото пиша модерна поезия, но имаше и някакъв пресантиман, че ще проявят интерес. Така и стана. Годишникът на Сорбоната публикува стиховете ми в рубриката си Световна поезия, като представи един унгарец, една канадка, един американец и мен. Разбира се, вкъщи имам всички списания плюс бялата „тухла" на Сорбоната.
След този актив парижкото издателство за философия и модерна поезия "L'une & L'autre" проявява интерес и през септември 2013 книгата вече беше разпространена във френските книжарници. Тя е с бяла корица – всички книги на това издателство са така оформени.
Анелия Велева е моят път до френската публика. Дълбоко съм й благодарна. Тя се появи в период, в който никой не се интересуваше от моята поезия. Не бях издавала близо десет години поетични книги, а само театрални. Смятах себе си за провалена поетеса. Да, продължавах да пиша и поезия, но печатах спорадично само в „Литературен вестник". Само в този вестник продължаваха да се интересуват от мен като пишеща поезия и то по-специално поета и литературния изследовател и историк доц. Пламен Дойнов, на кого също съм благодарна.
Аз станах близка с Анелия и нейното семейство, дори им бях на гости на брега на Атлантическия океан – град Брест. Тя е голям професионалист. Впрочем преди години тя е превела и публикувала във Франция българската поетеса Калина Ковачева, която за съжаление вече не е между живите.
Успя ли да общуваш директно с френската публика? Какво усети?
- С френската публика не съм общувала директно. И не е необходимо. Аз не съм актриса. Аз не искам да им въздействам с поглед, с тембър, с поведение, с възпитание... Мога да очаровам с личностно присъствие, но това не ми трябва. Важното е хората да държат в ръката си книгата ми, да я прелистват бавно и накрая като я затворят да се почувстват като завърнали се от някакво много далечно Нещо...
Как общуваш с твоята френска преводачка? Бъркаш ли се в превода?
- Анелия Велева трябва да е блестящ преводач от български на френски, щом като всичко мое, което преведе и предложи, беше одобрено. Всичко! Дори проф. Лоран Фурко от Сорбоната направи паралел между цитат на мой стих и стих на Лотреамон – бащата на френската модерна поезия. Аз не знам френски език и добре, че е така, защото изобщо не й се месех, нито търсех други франкофони да й проверяват преводите. Доверих й се стопроцентово и спечелих!
Дано съдбата ме срещне и с „английската" Анелия Велева. Бих желала стиховете ми да стигнат и до англоезичната аудитория. Дори вече опитах, но българинът преводач на английски, след като два месеца работи, и в началото по няколко пъти на ден ми звънеше и питаше какво съм искала да кажа с това и с онова, накрая се отказа и заяви, че съм много трудна за превеждане. Както реши съдбата. Засега Франция ми стига!
Какво впечатление ти направи издателската практика във Франция? Можем ли да я сравним с българската?
- И те като нас следят литературния живот в страната си. Забелязват, че в няколко списания и в Годишника на Сорбоната се появява някаква българка, вероятно намират стиховете за добри и... накрая парижко издателство ме включва в издателския си поток. Анелия обича да казва – „Франция вече те познава като автор и кой знае, може да се случи отново да прояви интерес към теб"... Ще видим.
Новата ти стихосбирка „Не пишете повече, аз написах всичко ( изд. „Проф. Петко Венедиков, София, 2014) е много провокативна! Какво искаш да кажеш с израза: „Аз написах всичко"?
- С „Аз написах всичко" повтарям смисъла на първата част от заглавието, но с други думи. Разбира се, това е литературен артистизъм – дързък, егоцентричен, тоест - искрен. Той подсигурява миг внимание на читателя, с надежда вниманието да продължи и вътре в книгата. „Четете ме – аз пиша за вас" – това преследва всеки автор със заглавията си. Аз също. Четете ме!
Усещам някаква женска разюзданост в новите ти стихове. На какво се дължи тя?
- Не съм монахина, нито секс бомба, нимфоманка, колекционерка на мъжки сърца, ха-ха... Аз живея нормален мой си живот! Не съм еснафка, нито моралистка, но не съм също и сляпа, затова ще си позволя да споделя впечатлението си от по-младите жени, на някои от които, май че и Месалина може да завиди, ха-ха... Обърнете внимание как изглеждат голяма част от днешните абитуриентки. Те са състарени с по 15- 20 години, майките им до тях често пъти са много по-привлекателни и красиви от самите момичета. Така се обяснява и епидемията от млади мъже, харесващи по-възрастни, нещо което е по-характерно за Запада. Лицата на тези момичета, погледите им, тяхното излъчване е като на изстрадали, правили по няколко аборта и разводи 35-40-годишни жени. А аз младея, ха-ха... Аз съм свободна и сама манипулирам и управлявам свободата си, но задължително не с мозъка в гръбначния стълб. Аз съм свободна, а свободната жена е искрена и вероятно красива, а оттам и привлекателна. Със стиховете си прониквам и се оставям да бъда прониквана от идеи, изводи, състояния, мигове, епохи, минали, сегашни, бъдещи времена и пространства... Никой не може да си представи колко много щастие на писането се струпва в мен, когато проникването започне. То е свръхинтимен акт, който, колкото е бил по-искрен и откровен, толкова по-силно заразява и читателя. Искам да „заразявам" читателите. Да „боледуват" от мен.
Когато пиша трябва да съм в „кутия" ( Тома Марков много работи със символното значение на тази дума и има поетични открития и успехи), да съм в стая. Не мога като Самюел Бекет ( пардон за доближаването до името му!), както и като Калин Терзийски да пиша в заведение, ха-ха...Стремя се да употребявам точните думи при изказа на авторските си цели. Думите понякога идват от непопулярни житейски жанрове, като порното например. Важното е да не са положени самоцелно някъде, а с търсена цел. За мен няма срамни и неудобни думи! Не са страшни т.нар. разюздани думи, опасни са разюзданите поведения с последствия смърт, болести, страдания... Казано накратко – разюзданите думи имат важно място в моите поетични писания, защото чрез тях, заедно с другите думи и препинателни знаци, се постига пълната защита на класическата почтеност при писането във всичките й проявления.
Можеш ли сама да обясниш поетичния ренесанс, който преживяваш?
- При мен всичко става „малко по-късно". Животът ми тече на забавен каданс, ха-ха... Поетичният ми ренесанс, както така хубаво ти обобщаваш моите изяви, и дано да си права, Елиана, си го обяснявам със забавеното време, което ме е избрало да „работи" с мен: моите колеги-връстници са вече на привършване, а аз съм в движение. Защото ми се случи да живея (не физически) във всички часови пояси. Уважавам времето по Гринуич, аз обожавам нашата цивилизация и съм нейна рожба и неин войник, но най се чувствам „кева" в кривината на пространство-времето на Алберт Айнщайн. А най-интересни срещи имам извън картографията на Земята, ха-ха... Така е!
Какво те вдъхновява в днешно време, за да пишеш стихове? Успя ли да съхраниш любовта за самата себе си?
- Технически вдъхновението е нещо такова: спира ме рязко, блъска ме да седна, набутва ми тетрадка голям формат и химикалка в ръцете, стиска шията ми и ме целува до забременяване, излиза като тряска вратата след себе си и ме оставя сама с мене си. Така се започва. Продължава с дни. Свършва банално и скучно: с превръщането на ръкописа във файл. А какво е ставало между мен и „нещото" преди рязкото спиране – не знам.
А що се отнася до любовта –взаимно се съхраняваме. Природата така е решила: мъж и жена. Аз не харесвам Августин Блажени, когато изрича:" Ако Адам наистина се е нуждаел от помощник, нему подобен, нямаше ли да е по-добре, ако бе създал (Господ – б.а.) двама мъже, че да си дружат, а не мъж и жена?!". Господ си знае работата! Затова съм цивилизовано-религиозна.
Ти живееш в бълбукащия извор на театъра. Гледаш много заглавия, пишеш, подбираш, редактираш. С какво те държи театъра?
- Все по-често се улавям, че започвам да приличам на моя бивш шеф проф. Юлиан Вучков. Театърът все по-трудно и по-рядко ме прави щастлива. Дори обратното – все по-често се прибирам от представление грохнала от скука, изнервена и изтощена. След „Хамлет" в Народния на Явор Гърдев няма нищо утешително. Има награди, има хвалби – няма радост от среща с театъра. Не че съм кой знае колко взискателна, не. Аз познавам възможностите на българския театър и не очаквам от него световни шедьоври, но мисля, че напоследък театъра ни е силно депрофесионализиран. От А до Я депрофесионализиран. Че той още не може да говори добре от сцената! Има ли смисъл да продължавам да изброявам недостатъците му? По-добре е да спомена качеството му, защото то е само едно: жив е! А в това има надежда.
Могат ли поезията и театърът да бъдат разтуха, опора, надежда за съвременната българка?
- Не могат, ако е гладна, ако е бита от мъжа си, ако искат от нея само да е готвачка и чистачка, ако гледат на нея само като на същество, годно за човешки разплод.
Могат, ако самата жена, макар и гладна, бита, потискана, потърси тези две спасителни островчета и им се отдаде, както само жена се отдава на любим мъж: било за цял живот, за цял месец или само за нощ.
