Александър Морфов пристигна в София броени дни преди да бъде обявен конкурсът за директор на Народния театър. Това провокира основателен интерес и сред театралите, и сред публиката – готов ли е най-успелият български театрален режисьор отново да се върне на сцената, където се родиха неговите култови постановки ”Хъшове“ и „Дон Жуан”? В края на миналия сезон софийските фенове на Морфов имаха щастието да видят негови руски спектакли благодарение на гастрола на театър „Вера Комисаржевская” от Санкт Петербург. А малко по-късно директорът на Народния театър проф. Васил Стефанов прекрати договора на Морфов. Какво ще се случи от тук нататък е трудно да се каже. Самият Морфов е пестелив на обяснения и не е склонен да дава интервюта. Не желае да коментира и евентуалната промяна в Народния театър. Режисьорът проговори единствено пред „Класа” за творческите си намерения. - Г-н Морфов, вече не сте на щат в Народния театър. Смятате ли, че това ще окаже някакво значимо влияние върху творческия ви път в бъдеще? - Не мисля, че това ще ми се отрази по някакъв начин занапред. Аз и без това през последните няколко години не съм правил нищо в този театър. Не си поднових договора, защото това, което се случва в Народния театър, не ме удовлетворява. А щом съм на щат, все едно поемам отговорност към целия театър, към всичко, което се случва там. Васил Стефанов канеше едни режисьори, те правеха постановки, които не са гордост за никоя сцена. Друг е въпросът, че точно тук има една много голяма група от мои артисти, с които бих работил занапред. - Казвате, че това, което се случва в Народния театър, не ви е по вкуса. Може ли да сравните начина си на работа в България и в Русия? Има ли разлика, а ако има, в какво се състои тя? - За мен най-важното е да събудя актьора, твореца - той да знае, че правим нещо заедно. Не аз да го изрежисирам, а той да го изиграе. С трупата на Народния театър не ми е трудно, театралният език между нас е отдавна намерен. Докато в Русия това е малко сложно, да ги накарам да се чувстват зависими от това, което правя. Един път вкусили от този начин на работа, вече не искат да се връщат към каноните на Станиславски. Отдалечавайки ги от представите за руския театър, ги правя свои съмишленици. Моята сила е и моята слабост. Аз не обичам да крещя, да нагрубявам актьорите. Способен съм да ги слушам с часове, да проверяват това, което вече са намерили. Ако се разкриеш изцяло, на сто процента пред тях, няма никакви скрити ходове. И те започват да вярват, че в моите усилия няма корист, има усилие да се направи по-добър спектакъл. - Работите в прочутия театър „Ленком”. Няколко думи за най-новата ви постановка на тази сцена? - Нарекъл съм я „Посещението на дамата” по Дюренмат. Участват Мария Миронова, Александър Лазарев, Андрей Соколов - известен у нас от филма „Малката Вера” .Подмладявам героинята си съзнателно. Беше предвидено да играят Ина Чурикова и Олег Янковски – те са твърде завършени като актьори, не бихме могли да се обогатим повече един друг. Особено в XXI век онова, което беше даденост и приоритет на старите хиени от миналия век, вече не е интересно. А те днес са вече между 60- и 80-годишни! Тези неща отминават все повече. Днес хората на 30 години са състоятелни бизнесмени! Обама стана на 42 години президент на САЩ. Всичко това трябва да се има предвид, когато се прави театър. Що се отнася до ”Посещението на дамата”, струва ми се много по-чудовищно жена на 40 години да сътвори този ужас, отколкото ако тя е на 80 години, с алцхаймер и маразъм. Много по-страшно е, когато млада жена се връща, за да унищожи родния си град. В основата на самото произведение стоят любовта и съдбата. В тази пиеса Дюренмат се връща към тема, близка до „Медея”- темата за отмъщението. Надарявам героинята с емоции, любовта й все още е силна. - Какво става с филма „Хъшове”? - Трябва да го довърша до Нова година. Така и ще стане. После отивам в Петербург в театър „Комисаржевская”, за да поставя една компилация по пиесата на кубинеца Ектор Кинтеро - „Голямата печалба”. Иска ми се да разбишкам материала, да го завъртя около южноафриканската мистика, да взема по нещо от Амаду, Кортасар, Маркес. Защото мен много ме е покорявала тази удивителна симбиоза между вуду и християнска религиозна практика. Ще включа по някакъв начин и Гутиерес с „Хаванска трилогия” и „Кралят на Хавана”, много провокативен, дързък и извратен. Историята се върти около секс, вуду религии и съдбата на човека. Искам да покажа как се движи съзнанието на съвременния кубинец. Женският образ в пиесата е много силен, това е един женски „Крал Лир”. В театър „Комисаржевская” студийният начин на работа е много интересен. В „Ленком“ са далеч по-консервативни, близки до театралния канон. Но успях доста да ги обърна. Те имат пет звезди, на които се крепи целият театър - Чурикова, Янковски, Броневой, Сбруев, Марк Захаров е вече на 75 г. Основата, на която блестят звездите, е един силен втори ешелон от артисти. - Имахте уговорка за съвместна работа с Олег Табаков в Московския художествен академичен театър. - През април 2009-а трябва да започна работа в МХАТ. С Табаков се спряхме на една пиеса, която е доста интересна - действието се развива по времето на Чарлз втори, когато той забранява женските роли да се играят от мъже. Един от най-големите изпълнители на женски роли – Кийнестън, е изхвърлен от кариерата. Самият Самюъл Пийпс в спомените си от тая епоха описва неговата трагична съдба по доста атрактивен начин. Той проследява какво се случва с Кийнестън от момента, когато стотици хора са се тълпели да гледат изпълнението на коронната му роля – Дездемона, до изхвърлянето на много актьори от трупата. Те остават безработни на улицата, макар че от 9-годишна възраст играят на сцената. Това е било крах за цяло поколение артисти, които практически в западния свят изчезват завинаги. Днес такава практика има само в театър „Но”. Пиесата акцентира върху съдбата на тези актьори - хомосексуални или бисексуални. Много силно е застъпена темата за властта в изкуството. - Вярно ли е, че ще поставяте опера? - В театъра на Калягин в Петербург - става дума за Малый оперный, се уговаряме да намеря някаква италианска опера - от Перголези, Доницети, Салиери... нещо такова. Ще видим какво ще стане. - Вие прекарвате по-голяма част от годината в Русия, не в България. Каква е според вас разликата между съвременния български и руски театър? - В България за съжаление нищо не се променя. Преди седем-осем години нещата у нас бяха много интересни - ранната Лили Абладжиева, Иван Пантелеев, Галин Стоев и други. Всеки си имаше своята посока, имаше частни театри. И всичко умря. Сега театърът ни е в доста плачевно състояние. Единственото, което вълнува колегите, е някакъв комер. Интересно за мен е, че Теди Москов например в Германия създава много по-поетични образи, отколкото у нас. В момента в Русия има бум на нови имена, на новаторски постановки. Този процес започна в последните 10 години. В Русия може да видиш театри, които играят в разни гаражи - пред трийсет-четирийсет души, а и в големи халета. Почти всички западни мюзикъли се представят доста сполучливо на руска сцена. У нас не бих казал, че този вид спектакли са реализирани сполучливо, макар че публиката се радва и дори вика „браво”. По отношение на школите, доскоро можеше да кажеш – ето това е ученик на Азарян! Но сега вече и това се загуби. Сигурно ще прозвучи консервативно, но в цялото младо поколение от последните години не се е появил ни един режисьор, който да може да разкаже читаво една история, да предложи на зрителя поглед към човешки съдби. И по този начин той, дрителят, да се развълнува и да им съчувства. Не, не се е появил никой, който да владее „занаята” в най-добрия смисъл на думата. - Но вие самият извървяхте дълъг път, преди да стигнете до най-авторитетните руски сцени, не си ли го спомняте? - Разбира се, че си давам сметка за всичко. Не че аз някога съм се родил научен на занаята, но от постановка в постановка съм се опитвал да го разбера, да вляза в него, да го овладея. А сега мнозина млади колеги искат да правят салта, преди да са се научили да ходят. - Когато театър „Комисаржевская” беше в България, се заговори за руските актьори на Сашо Морфов. Имате ли актьори любимци, с които предпочитате да работите и у нас? - Тук, в България, ми направи впечатление, че Деян Донков е израснал много. Много по-задълбочен е станал, аз се надявах на това и то се случи. За Русия мога да спомена Александър Баргман, Пьотр Семак, Александър Лазарев, лека му пръст на прекрасния Абдулов. В момента се уговаряме с Безруков, много интересен актьор, също с Евгени Миронов. Руснаците имат много добри артисти, които са на нивото на най-бляскавото актьорско поколение от близкото минало. Те обаче се разкъсват между много проекти - филми, сериали, пътувания в чужбин. В Русия много се работи - там сега можеш да осъществиш американската мечта - да тръгнеш от нулата и да стигнеш на върха. Голяма роля играят антрепреньори, продуценти. Сега артистите в Русия могат да живеят добре. Разбира се, не като американските звезди, но то не е и необходимо. Интервюто взе Красимира Василева