Маестро Ерих Вехтер де факто встъпи в длъжност главен диригент на Софийската опера с блестящата премиера на „Аида”. Вторият проект, който го легитимира като музикален ръководител на нашия пръв оперен театър е дербито „Вагнер – Верди” в зала 1 на НДК. Кариерата на именития музикант включва над 100 заглавия по сцените на родината му Германия, Западна Европа и Япония. Ерих Вехтер учи в Държавната музикална академия в Берлин (сега Университет по изкуствата) диригентство, пиано и песенен акомпанимент. Професионалният му път като диригент започва през 1969 г. в операта на Кайзерслаутерн. През 70-те работи едновременно в Държавната опера на Саарбрюкен като капелмайстор на операта, музикален директор на градския хор в Саарбрюкен и асистент към Вагнеровия фестивал в Байройт. В края на десетилетието е капелмайстор на Баденската държавна опера в Карлсруе. От 1985 г. е първи капелмайстор на Държавната опера в Дармщат и също така става редовен гост-диригент в Цюрихската опера и Националния театър в Манхайм. От 1987 г. заема поста първи капелмайстор в Националния театър в Манхайм, до назначаването му като генерален музикален директор и оперен директор в Любек през 1989 година.
Като гост-диригент работи в оперните театри на Берлин, Хамбург, Мюнхен, Виена, Кьолн, Стокхолм и др. Богатата му концертна дейност го отвежда до оркестрите на Висбаден, Касел, Хамбург, Дортмунд, Нюрнберг, Фрайбург, радио оркестрите на Берлин, Мюнхен, Кьолн и др.

Верди и Вагнер, два колоса, родени преди точно два века. Какво искате да кажете на публиката с този концерт, който поставя финала на двете чествания у нас?
Концертът е един много добър преглед на това, което са писали двата колоса – Вагнер и Верди. Имаме ранния Вагнер – „Танхойзер”, Летящият холандец”, като стигнем до някои  части от „Ринга”. . При Верди е почти същото –започваме от ранните опери, за да стигнем до зрелия Верди – от "Набуко" до „Аида”, за съжаление без „Отело” и „Фалстаф”. Защото най-същинският Верди е в „Отело”, „Фалстаф” и „Реквием”. Но публиката, както знаем, обича най-много онзи Верди, когото познаваме от „Аида”. Но в нашия концерт, между „Набуко” и „Аида”,показваме най-доброто от Верди – с великолепните български певци, които пеят целия репертоар.
Как българите пеят Вагнер? Вероятно този въпрос вече са ви го задавали много пъти. Защото у нас битува мнението, че не ставаме за Вагнер?
Трудно е да отговоря на този въпрос. Да кажа, че го пеят много добре, на световно ниво – не би било съвсем точно. Има някои неща, които им липсват на българските певци, за да изпеят Вагнер. Но не познавам други певци, сред онези, с които съм работил, които да се справят така добре с чуждия език, като българските. Те се справят по перфектен начин с немския! Не искам да назовавам имена, някои певци дори са придобили интонацията на немския език! Немският е по-твърд език, италианският – по- мек, по-плавен. И българите са го усвоили. Това, което те постигат в немския, заслужава адмирации. Да сравним един немски изпълнител, който пее на родния си език, с един българин – няма да е справедливо! Да, германецът пее по- добре! Но да запомниш роля – например Брунхилде от „Залезът на боговете”, която трае пет часа, това е настина уникално! А българите го правят. Затова казвам, че българите заслужават адмирация.
Дори само да се потопиш в стилистиката на Вагнер, която е различна от тази на Верди, не е никак лесна работа. А българите го правят! Какво да кажа, освен браво!?
Как точният и взискателен немец попада изведнъж в един източноевропейски театър, сред българи? Имаше ли шок?
Не съвсем! Да си точен, да идваш навреме – да, това е важно. Аз съм точен човек. В София не ми се е налагало досега да изчаквам оркестъра, те ме чакат. Те са си на мястото. Е, случва се да изчакам някой солист, или пък пианиста. Понякога се озовавам сам в репетиционната и си казвам: а, мамма миа, днес май нямаме репетиции! После те идват и казват: О, маестро, извинете! Но оркестърът от първия момент, когато се срещнахме – преди премиерата на „Зигфрид”, всички те бяха готови за работа. Готови да работят, без много приказки, с нужната дисциплина. Аз не говоря български, така че много не се налага да приказвам по време на репетициите – това е добре, защото можем да работим повече върху музиката.
Работим добре, с чувство за хумор, професионално. В чудесни отношения сме с оркестъра на операта още от първата ни среща, та досега. Разбира се, при един брак има и сблъсъци. Има и меден месец. Въпросът е колко време ще трае меденият месец при нас! Ако припомня, че с този оркестър се срещнах за първи път през ноември 2011-та, а все още работим в добри отношения, значи, нашият меден месец продължава! И се надявам така да бъде и занапред!
Това чувство за хумор помага ли ви в работата?
Не бях убеден, че ще приема да стана главен диригент в Софийската опера. Предложението дойде малко преди ваканцията. Трябваше да помисля. Но откак съм тук нормално прекарвам по 12 часа на ден в театъра. Направихме „Аида”, паралелно - „Травиата”, концертът „Вагнер – Верди”. И ми предстоят много неща, които трябва да науча, а за мен са нови Трябва да свикна с разпределението в театъра. Вече казвам на български „Спектакъл”. Или "Репетиции", "Зала" – все на български. Трябва ми още известно време за да свикна. В момента съм претрупан с работа, но това ми харесва. Ако имах да подготвям две нови опери – в смисъл, нови за мен, може би не бих проявил такова чувство за хумор, а бих потънал в пот от работа! Но аз имам богат репертоар, а това прави нещата по-лесни. Не е нужно да уча нещо ново, просто повтарям вече наученото, много неща са в главата ми от момента, когато съм ги правил за първи път. Рутината може да бъде негативна, но част от нея винаги е позитивна. Нещо, върху което можеш да надграждаш. Опитът и възрастта си казват думата. Опитвам се да помогна на певците да постигнат това, което искам. Мисля, че с българските певци постигнахме взаимност.
Какво искате да промените в Софийската опера – нещо, което не ви харесва?
Рано е за този въпрос. Не бих могъл да отговоря. Не отивам в един театър, за да го променям. Искам да заживея в театъра, да видя какво се случва там. Аз живея по определен начин, артистите – също. Всичко, което съм правил досега в живота си, не е задължително да е най-доброто, нали?! В София всеоще има слънце, в Германия – вече е мрачно и сиво. Моето задължение е да установя кое е най-доброто за София и това ще е начинът, по който ще работа. Научавам, че в България се правят доста добри неща. Поставихме „Аида”, влизаме в „Травиата”. Предстоят добри проекти.
       Нещо, което съм свикнал да правя по различен начин в другите театри, където съм работил, е графикът. Не съм свикнал оркестърът да получава графика си за една седмица. В сряда ние даваме плана за следващата седмица. А аз съм свикнал да работя с план за цялата година, с график за цялата година. През март аз вече имам графика си за цялата следваща година. Солистите отлично знаят кое произведение кога точно е на дневен ред. Дават си сметка кога им предстои много тежка седмица и после са наясно, че след две седмици ще могат малко да релаксират. Това създава друга мотивация – знаеш кога работиш много, знаеш кога можеш малко да отдъхнеш. Това дава възможност на солистите да се подготвят по-отрано, по-навреме. Макар че не всеки постъпва по този начин. Някои си знаят, че в определена партия имат затруднения и затова се готвят по-отрано. В този смисъл в Германия е по-лесно отколкото в България. Става дума за усещането за ред! Германецът живее за да работи. Италианецът работи, за да живее. Мисля, че вие българите сте малко по-близо до италианците! В Италия има слънце, топло е. В Германия времето обикновено е по-лошо, вали. Ние, германците, предпочитаме да си стоим на работното място и да работим, отколкото да отидем на пиацата и да пием кафе!
Вече сериозно – да знаеш какво ти предстои да пееш след 4 месеца, не е никак лошо. Очаквам и от оркестърът да бъде готов, а не да свири на „прима виста”. Е, естествено ако певец заболее и трябва да бъде сменен, всички планове отпадат и правим нови. Това е риск.
Но до голяма степен тази предварителна яснота в графика зависи от средствата, с които се издържа театърът?
Друга е системата на финансиране при вас – вие чакате пари от държавата, да ви ги спуснат. При нас е различно. Поне година по-рано ние знаем с какви средства разполагаме и можем да ги разпределим предварително. Това прави нещата много по-лесни -и за самия театър, и за артиста. Системата да получаваш средства само срещу продадени билети, прави нещата далеч по- трудни. Не съм наясно колко дълго ще издържи това – тоест този начин на администриране и финансиране на театъра. Не съм уверен, че тази система е най-добрата.
Стандартът на живот у нас е далеч по-нисък от Германия. Как се приспособявате?
За мен това не е проблем. Роден съм след Втората световна война, не съм от богато семейство. Баща ми трябваше да се бори, за да ни издържа. Никога не съм се ограждал с лукс, предпочитам да живея по-скромно. Моите ценности не са парите. Вярно е че те са важни, те ти осигуряват стабилност, но те не са най важните неща в живота. В изкуството трябва да имаш отговорност – и в Германия, и тук.
Оптимист ли сте за операта въобще?
Един от моите учители е бил асистент на Рихард Щраус и на Тосканини. И той ми казваше по времето, когато учех дирижиране: "Може би ние сме последните разпоредители в операта?” Говореше за своето поколение. А виждате, че операта продължава да я има. В германия сме преживели много кризи, имахме върхове и падове. Парите не стигаха, трябваше да правим съкращения. И младите хора, които се посвещаваха на операта, намаляваха. Но от друга страна сега виждаме, че младите отново проявяват интерес към операта и се връщат!. Така че аз съм оптимист.