Юлиян Ковачев: Бързам да изживея бъдещето
В родното градче на великия италиански композитор Джакомо Пучини откривам световноизвестният БГ диригент Юлиян Ковачев - от този сезон той е артистичен директор на местния оперен театър. Започнал своята професионална кариера в Германия, днес живее в Италия и никога не забравя България. В Дрезденската Земпер опер дирижира представления на „Тоска”, предстоят му „Бохеми” и „Травиата”. Продължава и работата си в Берлин. През февруари дирижира премиерните спектакли на операта „Палячи” в Театро Филармонико–Верона. Възхитен от българския музикант, легендарният режисьор Франко Дзефирели го прегърна и целуна на сцената диригентската му палка.
В края на май Юлиян Ковачев започва репетиции за галаконцерт на Арена ди Верона на 2 юни, който ще се излъчва в на живо по РАИ УНО.
- Галаконцертът на Арена ди Верона е световно събитие. Разкажете по-подробно за него!
- Вече трета година откриваме феста на Арената с такъв концерт, в който се представят фрагменти от всички оперни заглавия, които участват в сезона. Концертът е подобен на концертите на Павароти и приятели с участието на много известни рок и поп изпълнители. Някои се отнасят скептично към такива концерти, но аз мисля, че трябва да ги има. Доказателство е интересът на публиката – „бихме” „Сан Ремо“ по брой на зрителите. Концертът може да се види в цял свят. Първият концерт бе истинска авантюра, но като видиш Арената претъпкана, хиляди млади хора, които досега не бяха стъпвали там, мнението ти се променя. И за мен беше много забавно - години наред дирижирам на Арената, работя неуморно, но чак сега, като изляза на площада, чувам: „А, ето го диригента, който дирижира галата на Арената.” По този начин операта се популяризира. След като мине галаконцертът, към средата на юни започваме репетициите на операта „Кармен”, която аз ще дирижирам тази година. Цялото лято съм във Верона. Междувременно ще правим концерти и тук – в Лука.
- Нека си поговорим за началото. За първите стъпки в света на музиката.
- Бях на 3 години и половина, когато започнах да свиря на цигулка. Първите ми уроци бяха с баща ми. Имах една малка цигулка – шестнайсетинка, такава мъничка, която сега виси на стената в дома на родителите ми в Германия. Имам много хубав спомен - запис от кинопреглед с моя първи концерт на сцена - последното епизодче от кинопрегледа беше с моя концерт пред войници. Бил съм на 5 години. Баща ми беше концертмайстор в Софийската опера. Спомням си, че за мен най-голямото наказание беше да не ходя на опера. Преместихме се в Германия, когато бях на 11 години. Там завърших цигулка. После отидох в Берлин, свирих в Берлинската филхармония, започнах да се занимавам с дирижиране. Имах шанса да бъда забелязан от Караян. Първо свирих с него в продължение на 4 години. След това в Залцбург се срещахме редовно, той гледаше моите видеозаписи, дискутирахме, анализирахме. Аз още не мога да си обясня защо той ме избра и с толкова много любов и търпение се занимаваше с мен.
- За вашия старт заслуга има преди всичко семейството ви, но след това всичко е във вашите ръце и това е най-трудното.
- Никой не може да каже каква е тайната на успеха – толкова много комплексни фактори влияят и толкова много условности трябва да се навържат... В идеалния вариант диригентът трябва да мисли само за музиката, да е преди всичко музикант, да е идеалист, да излъчва любов на сцената, но като слезе от нея, трябва да е мениджър, да е безскрупулен, да умее да представя себе си и да се продава. Това не е за мен. Аз имам този късмет, че зад мен стои една от най-престижните агенции. Освен това аз съм хроничен оптимист.
Голяма част от диригентската професия е психология. Аз имах късмета да свиря години наред в голям оркестър. И това е предимството да ме приемат оркестрантите като част от оркестъра, като „свой”. А и аз така се чувствам. А ако оркестърът не те приеме, си загубен – каквото и да направиш, си безпомощен. Ето например оркестърът на Арената е един от най-страшните оркестри в Италия. Оркестрантите са много силни. Градът живее от Арената и те го знаят, те могат да свалят и кмета. Ако кажат, че няма да свирят, това е катастрофа. Знам, че през последните години са изгонили 8 от 14 диригенти, и то добри диригенти. Просто защото не са ги харесали. Аз се чувствам късметлия – с оркестъра се разбираме чудесно, струи някаква взаимна любов вече години наред.
- Години наред дирижирате спектакли по най-престижните световни сцени, срещате се с най-големите имена в оперното изкуство. Работата си с кого от тях бихте отличили като незабравимо преживяване?
- Работил съм с толкова много артисти, но това, което сега се сещам веднага, е за работата ми с Джоан Андерсон – една истинска оперна легенда. Преди 3-4 години правихме с нея операта „Норма” на Белини в Триест. Имахме репетиции по цял ден, в прекрасни отношения бяхме, но у мен имаше едно малко съмнение дали тя все пак ще издържи спектаклите. Тя вече е на години. На премиерата само като се появи на сцената, се случи нещо магическо. Получи се невероятно представление и това ми е останало в сърцето. От нея могат само да се учат младите. На всяка репетиция тя пееше с глас, никакви глезотии. Не както младото поколение певци – веднъж като пеят с глас, след това маркират...Това, което днес липсва много, е индивидуалността на певеца. Всеки гледа да имитира другия, нещо между Калас и Тебалди и се получава нещо „ни риба, ни рак”...Трябва да си убеден в себе си, да си повярваш и да можеш да дадеш емоция на публиката.
- Има ли от новите имена такива ярки артисти все пак?
- Е, разбира се, че има. Например тенорът Франческо Демуро. Аз го открих в Сардиния на улицата – пееше народни песни. Поканих го в театъра. До този момент той не беше влизал в театър. Имахме „Тоска”. Това беше преди 4 години. Дойде на премиерата на спектакъла и го представих на моя агент. И тръгна. Вече направи своя дебют в Ла Скала, пя в Метрополитен, в Ковънт гардън...
- И какво щеше да стане, ако не бяхте минали по тази улица?
- Ами това е съдба. Франческо Демуро е невероятен като глас и стойностен човек преди всичко. И хубаво изглежда, което в днешно време никак не е маловажно. Голямо удоволствие е да помогнеш на някого и да му се радваш, като го виждаш как се развива. Много обичам да помагам. Исках много да помогна и в България. Работих за кратко с оркестъра на Филхармонията, направихме някои неща, можеше и още, разбира се. Тогава нямах много време, промени се ръководството, но до ден днешен много се обичаме с музикантите и аз съм с много хубави спомени от тях. Като се върнах в България след толкова дълго време преди половин година, те толкова топло ме посрещнаха. А за мен нищо друго няма такова значение – човешкият аспект винаги е на първо място.
- Разказахте ми за вашето приятелство с Франко Дзефирели!
- С Франко миналата година правихме „Кармен” на Арената. Тази година също ще работим заедно. Но той ще бъде от по-рано там, защото ще осъществи своята дългогодишна мечта – ще постави операта „Дон Жуан” от Моцарт. Нещо необичайно за Арената. С този спектакъл на Дзефирели ще се открие фестивалът. Той е толкова обсебен от своя „Дон Жуан”, че само за това говори. Иска да започне операта от площада, готов е неговият проект, който преобразява околните сгради в епохата на операта – ще декорира пространството с нови лампи, кафенета и хората ще влязат в атмосферата на спектакъла на „Дон Жуан” още от улицата. Невероятен дух е този човек! На 90 години! Той се придвижва с количка, но след премиерата на „Палячи” го изправихме на крака и излезе на сцената. Пълен е с идеи, има много още проекти в главата си. Аз искам да дойде и в Лука, да направим заедно проекти и с Доминго, и с него.
- Как става финансирането на такива големи проекти? За Арена ди Верона е ясно – тя е от приоритетите на държавата. Но да се осъществят значими събития в Лука например?
- Доскоро държавата финансираше щедро. Тук, в Лука, разбира се, възможностите са много по-малки. Но като направим „Тоска”, големи звезди ще дойдат заради мен на много по-нисък хонорар. Много важно е нашето сътрудничество с театрите в Пиза, Ливорно, Болоня, Флоренция – днес копродукциите са решение. Един театър сам не може да направи големи и качествени продукции. За съжаление в Италия в момента кризата дава голямо негативно отражение върху операта. Арената все още се спасява, защото е много важна – голям театър с активен зимен сезон и още по-активен летен сезон, певци, които да имат изяви и през зимата, и през лятото, като се обвързват с разумни договори. Докато другите големи театри свиват дейността си, налага се да намаляват съставите си, заплатите. А като виждам в Германия как се развиват нещата – огромна разлика. И при тях има криза, но те са много по-стабилни. И преди кризата бяха стабилни. „Тоска”, която дирижирах в Дрезден, бе разпродадена половин година преди това, имаше зрители в „листата на чакащите”. Голям театър, фантастичен оркестър, друга култура, друга база. Друга държавна политика. Дори не им идва наум да затворят театър.
- Бихте ли се върнал към вашата мечта да направите фестивал в България – както го нарекохте преди години Musica totale?
- Много бих искал да направя такъв фестивал, но той да е независим. В него да има всичко – и музика, и опери. Да бъде на уникално място. Да поканя всички мои талантливи приятели, пръснати по целия свят, и те да дойдат, за да правим заедно красива музика. Не съм се отказал от това!
- За какво мечтае Юлиян Ковачев?
- Животът се състои от малките хубави неща, големите неща идват независимо от нас. Това е съдбата. Човек да се чувства щастлив, да има щастливи хора около себе си, да направим хубава музика и да допринесем за мига щастие. Аз съм непоправим оптимист. Нямам търпение да си изживея бъдещето.
