Дзефирели разкрива истината за себе си и семейството в емоционална „Автобиография“, която от вчера е на пазара с логото на „Колибри“. Той разказва знакови исторически случки, запознава ни със завладяващи личности, вдъхновили кариерата му и черпили вдъхновение от самия него: Лукино Висконти, Мария Калас, Коко Шанел, Елизабет Тейлър. Потапя ни в атмосферата на Флоренция, Верона, Рим и Париж, за да усетим привързаността на автора към всички онези градове и кътчета, съхранили средновековния си стил и блясъка на Ренесанса.
Франко Дзефирели е роден през 1923 г. в предградията на Флоренция, Италия. Виртуозен режисьор, сценарист, продуцент и актьор; има номинации за „Оскар“, печели няколко пъти наградата „Давид ди Донатело“, членува в италианския Сенат от 1994 година.
Прочут е с пищната сценография на своите оперни и театрални спектакли, с визуално обсебващите си филми, с опитите си да популяризира шедьоври на изкуството, да ги доближи до сетивността на масовия зрител.
„Ромео и Жулиета“, „Укротяване на опърничавата“, „Джейн Еър“, „Исус от Назарет“ – това са само някои от заглавията, изкушавали публиката през годините, предизвиквали бурни, разнолики реакции, както подобава на артист от ранга на Дзефирели.

---

Семейство Корси било едно от най-богатите във Винчи, родното градче на Леонардо. Баща ми бил още малолетен в края на XIX век, когато се оказал наследник на всичките семейни имоти. Баба му, старата графиня Брачи, по мъж Корси, вече вдовица, се убедила, че единственият й син Олинто, бащата на баща ми (и, значи, моят дядо), не е човек, на когото да се има доверие. Всеки опит да го накара да си събере ума пропадал, докато накрая, преди да умре, графинята го лишила от наследство, като оставила всичко на внука си, тоест на моя баща.
Тогава Олинто се впуснал във всякакъв вид чудатости. „След като сте решили, че съм луд – изглежда, така си е казал, – тогава наистина ще се държа като луд.“ И от този момент нататък, с непреклонната упоритост на рода Корси, която през годините е допринесла за успеха на някои от нашето семейство и за разорението на други, престанал да се занимава със семейните дела и с възпитанието на сина си. Обичал музиката, като млад бил учил музика, и решил да прегърне кариерата на диригент. По свой начин обаче: докарал в Тоскана от Пулия, мисля, от Корато, цял един духов оркестър, около петдесет музиканти, които се заселили с жените и децата си във Винчи. И днес все още се срещат в околията презимена от Южна Италия, със сигурност на наследници на музикантите от Корато. Кой е платил тези астрономически разходи, не съм успял никога да разбера. Мога да си представя как върху Олинто и баща ми, все още момче, са се нахвърлили обичайните лешояди: измамници, безскрупулни администратори и тем подобни, и как лека-полека са взели в ръцете си делата на нашето семейство, докато го довели до пълно разорение. Чудатостите на дядо ми не свършвали. Решил например, че ще яде само пилешка кожа. По онова време пилешкото било скъпо месо, а той го изхвърлял, обичал единствено кожата, препечена или варена, нямало значение. Освен това дамаджанката с червено кианти му била верен приятел, каквото и да правел и където и да ходел. Дори когато дирижирал духовия си оркестър: в едната ръка държал палката, в другата – чаша с вино. Накрая не докосвал вода, дори да си измие очите.
Били години на луда радост за него. Обикалял из цяла Тоскана с оркестъра си, за да изнася концерти по площадите, веднъж стигнал чак до Монтекатини, където, казвал с гордост, го поздравил самият Верди. Но хубавите неща не продължават дълго и драматичният край не закъснял. Натрупаните дългове били огромни, кредиторите стегнали редиците си и обсадили дядо. Изглежда че един ден съдия-изпълнителят дори прекъснал концерт, което предизвикало голям скандал. Както и да е, катастрофата, която всички предвиждали, се стоварила точно когато баща ми навършил двайсет години и станал пълнолетен. Не било трудно да се убеди момчето, че ако не плати дълговете, ще носи цял живот позора, задето е пратил баща си в затвора. Така че го накарали да подпише какви ли не документи и хубавите и богати имоти на семейство Корси, разположени по чудните хълмове на Винчи, преминали в ръцете на кредиторите. На двайсет години баща ми останал без пукната пара.
Когато доста по-късно ми разказа историята на семейството ни, аз не скрих възмущението си. Как е могъл да пренебрегне волята на баба Брачи, която познавала прекрасно сина си и не е искала той да разпилее цялото наследство на рода, което можеше още да е наше?
Баща ми остана изненадан от укорите ми. „Защо? Ти щеше ли да ме пратиш в затвора, за да спасиш семейните имоти? Гледай по-добре да си изградиш сам своя път, както направих аз с моя.“ Безупречно разсъждение. Като си помисля обаче какъв щеше да е животът ми, ако се бях оказал собственик на това внушително наследство? Щях да бъда един от онези безкрайно скучни земевладелци, сноби и тъпаци, които от сутрин до вечер не вършат нищо друго, освен да харчат пари и да правят ненормални деца.
Оторино Корси останал съвсем млад без пукната пара, но не се отчаял. В градчето се бил запознал с едно хубаво момиче със скромен произход, Корина, и тя веднага забременяла. Без да му мисли много, се оженил за нея, прибрал и лудия старец, който вече не знаел къде да се дене и какво да прави, напуснал Винчи и се заселил във Флоренция. За годините преди войната ми е известно само, че баща ми си намерил най-напред работа в пощата , после мисля, че взел пари назаем от семейството на Корина, за да се захване с търговия. Изглежда невероятно, но войната му помогнала да направи кариера. През 1913 г., при неизяснени обстоятелства, паднал от един кон, което довело до сериозно нараняване на гръбначния стълб. Така, докато гражданите на всякаква възраст заминавали за фронта, той бил освободен от военна служба и останал във Флоренция, където търговията му с платове се разраснала неимоверно благодарение най-вече на военните доставки, за които имал късмет да спечели търга.
В онези години Флоренция му предлагала и богат избор от жени, чиито съпрузи били на фронта. Неговата специалност били омъжените; почти никога не ходел „на лов“ за млади момичета след това, което се случило с Корина. Жените трябвало да отговарят на определени изисквания: да са високи, пищни, страстни и най-важното – омъжени. Войната била за него голям късмет, с всичките тези жени, сами и жадни за обич. Не му липсвала съобразителност, чакал съпругът да си изкара отпуската и после, веднага след като той заминел отново за фронта, баща ми се впускал в акция. Така евентуалният наследник, като се пресметне времето, се пишел автоматично на сметката на законния съпруг. Никога няма да разбера колко точно мои братя и сестри е посял баща ми из Флоренция и околностите й между 1915 и 1918 година. Все негови деца, макар и без да знаят, родени и израснали в уважавани еснафски семейства: Герардини, Мартели, Гори, Вентури, Пикарди… И един Господ знае още колко други, за които никога не се е разчуло!