Всяка книга излязла изпод перото на големия наш писател, народопсихолог, мемоарист, дипломат и историограф Симеон Радев е истинско предизвикателство и повод да преосмислим миналото си и историческите факти от друг зрителен ъгъл, много по-богат и много по-съдържателен. 
В изследването "Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия - по документи, разпитвания на съвременници и лични спомени" той пресъздава истинската драма на събитията, духа и атмосферата на политическия живот у нас по време на управлението на д-р Константин Стоилов и усилията на правителството да възстанови прекъснатите дипломатически отношения с Русия. Премиерата на книгата е на 28 март от 18 часа в Софийската градска художествена галерия. Представянето е под патронажа на министър-председателя на Република България Бойко Борисов.

Богатият фактологичен материал, събран чрез задълбочено проучване на австрийските архиви, на лични разговори и наблюдения, изпъстрен с много случки от обществения живот и с галерия от политически портрети го правят значим и недостижим. 
Периодът, който се обследва, не е голям. Това е времето от 1894 до 1899 г., когато на власт е кабинетът на д-р Константин Стоилов, и когато след осемгодишно прекъсване на дипломатическите отношения с Русия по времето на Стефан Стамболов, те отново се възстановяват. 
На 19 май 1894 г. Фердинанд неочаквано приема 14-ата оставка на Стефан Стамболов. Привържениците му, до неговото падане, го смятат за несменяем. "Кой може да го замести?" - пита в. "Свобода". От този момент нататък и с отговора на този въпрос започва изследването на Радев. Още в началото, на политическата сцена се нареждат един по един лидерите, всеки с индивидуалните си особености: Драган Цанков със своя опортюнизъм и фанатизъм; Петко Каравелов - твърд в принципите си, но нерешителен и сприхав; Григор Начович - реалистичен ум, постоянен в убежденията си, но загадъчен в похватите и владян от мрачни страсти; Димитър Греков - мъдър ум, в една буйна натура; Стефан Стамболов - бивш революционер, узрял бързо за отговорностите на държавното управление; Константин Стоилов - способен да оправдае надеждите на народа за помирение с Освободителката и да преодолее своенравната мнителност и подозрителност на Фердинанд, а по-късно убеждава великите сили, че завой във външната политика няма да има. 
Но кой от тях и коя партия може да оглави следващото правителство? 
Изборът според него е решен от вътрешните политически обстоятелства, защото двама от прочутите водачи - Петко Каравелов, излежаващ присъда в Черната джамия, и Драган Цанков, намиращ се в самоизгнание, са изключени от претендентите. От водачите на бившата Съединистка пария - Ив. Ст. Гешов и Михаил Маджаров, които наскоро са се завърнали от емигрантство в Русия, също вече са покорни на Кобургския принц, а за Григор Начович никой и не помисля. Единствено за д-р Васил Радославов формална пречка няма, но той пък не вдъхва особено доверие на Фердинанд, по причина, че в миналото е искал преизбирането на Батенберг /с. 7-8/. 
Остава д-р Константин Стоилов. Припознат като премиер, той има нужната подготовка, качества, ценз. Завършил е прочутия американски Робърт колеж в Цариград, после право в Хайделбергския университет, владеел няколко езика - немски, английски, латински, гръцки, френски и турски, а в най-драматичните и несигурни нощи на Отечеството, след детронирането на Батенберг, не друг, а Стефан Стамболов му е повелил външната политика на страната и е натрупал солиден политически опит. И най-недоверчивите - заключава Симеон Радев - му дават своето доверие." Единствено Фердинад хранел съмнение към него. И то се запазва през време на цялото му управление, защото Кобургският принц е знаел за симпатиите, които Батенберг изпитвал към своя началник на политическия кабинет. Знаел е, че Стоилов познава добре изменчивия му характер, знаел е и за участието му в депутацията и за опитите му да върне на престола Батенберг. Осведомен е бил и за онова изказване на Стоилов на тайното заседание на мнозинството в навечерието на избора му, на което казва: "Не е подготвен за княз, но е роден за княз". 
Политическият пейзаж и отделеното място на черти от характера на Стоилов показват колко значима е ролята на субективния фактор, на личността в историята. Това е едно от големите достойнства в трудовете на Симеон Радев. Те правят историографските му съчинения населени с живи и интересни характери, които оказват едно или друго въздействие върху историческите процеси. 
Управлението на д-р Константин Стоилов налага нов курс във вътрешната и външната политика на България. С множеството ограничителни закони, прокарани в парламента за около година и половина, той укрепва вътрешния ред и сигурност в страната, а във външната политика се опира както на Берлинския договор, така и на Екзархийския ферман, за да укрепи националния суверенитет и да създаде условия за национално обединение на България. Тази позиция Стоилов следва както към Русия и Турция, така и спрямо великите сили и Австрия. Във външната политика - отбелязва Симеон Радев - показва ценни качества. В Народното събрание прокарва два важни закона: единия за акциза и другия за патентите, който Австрия не признава за своите поданици, въз основа на капитулациите, които наследяваме от Турция, като васално княжество. В преговорите с Виена за акцизите, водени лично от Стоилов, той така се опънал, че Начович, за когото приятелството с Австрия е догма, се уплашил и го предупредил, че ако се стигне до разрив, ще напусне кабинета. 
Държавническа мъдрост и самообладание са характерният белег за Симеон Радев в политиката на д-р Константин Стоилов. През 1897 г. по време на въстанието в Крит и Гръцко-турската война не друг, а лично той се противопоставя на опозицията, настояваща правителството да се възползва от слабостта на Турция и да изтръгне решение на македонския въпрос. Ръководейки се от максимата, че политиката е политика на възможното, а не на желаното, Стоилов успява да получи берати за трима владици в Македония и български консулства в Турция под името на търговски агентства и едно обещание за включване на българските железници с турските през Кюстендил и Куманово /с.35- 37/. Но не извоюваните придобивки за Македония и двата важни закона за акцизите и патентите, както и множеството други закони, приети от Народното събрание, определят мястото и значението на д-р Константин Стоилов в българската политическа история. Според Симеон Радев най-значимото и най-важно събитие, което му отрежда заслужено място в българската история, е възстановяването на прекъснатите дипломатически отношения с Русия и признаването на княз Фердинанд. Това е повратен момент в политиката с Русия, а така също и на великите сили спрямо България. 
Извървеният път до помирението се проследява подробно. Разкрити са интересите на всяка една от великите сили към признаването на Фердинад. 
Многопластово се показва и вътрешната политическа среда, в която мнозинство в правителството имат русофилите. Всяко бързане от тяхна страна можело да увреди на каузата. Неподготвено добре, помирението, превърнало се в кредо за външната политика на Константин Стоилов, можело да се натъкне и на съпротива на великите сили. Можело е да не бъде прието и от самата Русия. Не по-малко костелив орех е бил и Фердинанд, към когото доверие имала единствено Турция, но не и великите сили, и който с нетърпението и необуздания си характер, в стремежа си час по-скоро да получи признаване от Петербург и да укрепи династията на Кобургите, е можел да провали следваната политика от Стоилов за възстановяване на прекъснатите дипломатически отношения. Разпространяваните слухове от опозицията за някакви условия от страна на Русия към България били не по-малка заплаха. В тях постоянно се засилвали страховете, че уж тя искала от България да й отстъпи пристанищата Варна и Бургас, да ръководи външната й политика, да сключи отбранителен и нападателен съюз с нея, а висшите командни длъжности в армията да се поверят на руски офицери. Това влудявало Фердинанд и той по цяла нощ будувал и не можел да спи. Разбира се, отбелязва Симеон Радев, в тези слухове нямало никаква истина, защото лично Драган Цанков преди връщането си от емиграция, е чул от Гирс, че Петербург не иска нищо от България. Единственото е: да не бъде враг на славянството и православието. И не на последно място идва натискът от страна на народа, който намирал отношенията с нейната Освободителка за ненормални. 
Но ето, че едно събитие от външен характер ускорява помирението. Болестта и смъртта на руския император. Обмислянето, колебанията и изпращането на съболезнователните телеграми до престолонаследника Николай II са показани в цялата им сложност. Те са висш пилотаж в дипломацията. Никой в българската историография не е успял да анализира така изтънко и с добро познаване на дипломатическите ходове в подобни случаи, както Симеон Радев. Нещо повече: в цялото изследване диша атмосферата на онова време, в което се разгръщат историческите процеси, усеща се живият живот, долавят се драматизмът и отговорността на историческия момент. Подробностите - психологически и историографски, оживяват чрез действителни срещи, обсъждания и разговори. 
Подробно, а не самоцелно, с оглед ролята на субективния фактор в историческите събития Симеон Радев анализира и решението на Константин Стоилов да се изпратят две съболезнователни телеграми по повод смъртта на Александър III до новия император. Появилите се колебанията у Начович и Фердинад, около това нужно ли е и от кого да бъдат изпратени те, а след получаването на отговор от Русия и съмнения сред народните представители, показват значението на малките стъпки в политиката спрямо великите сили, в случая спрямо Русия. 
Последващите събития - миропомазването на Борис, подготовката, вълненията на Клементина, дълбоко вярваща католичка, която преко волята си трябва да се помири с покръстването на сина й, и отиването на Фердинанд при папата да измоли одобрение за преминаването към лоното на православието, обогатяват историографския пейзаж и сгъстяват картината на миналото ни, лишена досега от личностен подход при обясняване на историческите факти. Доказателство в тази насока са и връчването на фермана след признаването на Фердинанд, посещението му в Цариград и визитата в Русия. 
Многостранно анализиран е и проблемът за вдигането на схизмата. След помирението този въпрос отново излиза на преден план, тъй като Русия се стреми към единение на православната църква. Едно отстъпление, свързано с вдигането на схизмата, желано от Русия, означава махане на Екзархията от Цариград и лишаване на българите от свой представител пред султана. Владиците в Македония пък да се поставят под зависимоста на гръцкия патриарх. 
Тези опасения подробно са осветлени във връзка с емигрантския въпрос, възникнал след Русенските метежи от 1886/1887 г., когато част от офицерите, участвали в детронирането на Батенберг, са емигрирали в Русия, които по-късно стават тежест за руското правителство. 
Не е възможно да отбележа всичко за достойнствата в анализа на Симеон Радев относно политиката на д-р Константин Стоилов, защото ако тя е в центъра на вниманието му, не по-малко място е отделено и на другите фигури от политическия ни живот, като Теодор Теодоров, Драган Цанков, Васил Радославов, Димитър Греков, Александър Ляпчев, Александър Малинов, Гирс, Лобанов, Фердинанд и др. 
Симеон Радев умее да превърне историята в литература и литературата в история. Подходът му при анализа на историческите събития прави всяка негова книга голяма и значима литературна творба, която разширява познанието ни за миналото, запознава ни ненатрапчиво с историята на дипломацията и политиката, създава галерия от портрети на политическите ни водители, учи ни как с мъдрост и достойнство можем да защитим националните си интереси.