В новата си книга „Голямото почистване” журналистът еколог Павлина Михайлова разказва за своите преживявания не само като пътешественик и природозащитник, но и като участник в доброволчески екологични акции в различни точки на света.
Книгата е посветена на опазването на европейското и световното биоразнообразие и заразява с възторга на авторката от общуването й с дивата природа.
Павлина Михайлова описва своите приключения като първооткривател, заради което дори любителите на силни усещания могат да й завидят – независимо дали става дума за посещение на екокъщата Green lodge, сертифицирана по стандартите на Европейския център за еко- и селски туризъм (ECEAT), за зимно изкачване на Черни връх, за световноизвестната пещера „Алтамира“ в Кантабрия, за наблюдаване на рядкото природно явление биолуминесценция в Пуерто Рико.
Освен увлекателно четиво книгата предоставя и малко известни факти за най-често срещаните животински и растителни видове, за междупопулационните взаимодействия, функционирането на екосистемите и значението на антропогенния фактор, които са консултирани с експерти от Българската академия на науките и Министерството на околната среда и водите.
„Голямото почистване” се издава с финансовата подкрепа на българския евродепутат Метин Казак от групата на Алианса на либералите и демократите за Европа в Европейския парламент.
Премиерата на книгата се състоя в Чешкия център в София, изданието беше представено от писателя Иван Голев, главен редактор на списание „ГЕО”.

- Кой не се е качвал на каяк? Десет от шестнайсет, браво! Сега ще сложите тези спасителни жилетки и от нищо няма да се страхувате. Като влезем във водата, ще се наредим в кръг и ще ви покажем как се гребе – аз, моята асистентка Джуди и Хорхе. Най-добре е обаче, ако има съпрузи – да се разделят, както и майки с деца, или пък сестри, защото е сигурно, че ще се скарат. Ами хората много се карат, когато каякът не отива там, където трябва... А на практика най-важното е двамата да гребат в синхрон.
Стоя права и слушам Филипе. Той е около двайсетгодишен, слабичък, невисок, с европейски черти и дълга светла коса, хваната на опашка. Не съм се качвала на каяк, не мога да плувам – и въпреки това платих 45 долара. Сигурно съм малко луда. Но Филипе казва, че всичко ще бъде наред. Английският му е американски, може да е израснал в САЩ, като много пуерториканци.
...Съобщавам на всички, че не умея да плувам, но като че ли повечето любители на нощни приключения също са смутени и никой не ми обръща внимание.
Вървя като спънат кон. Все още мога да се откажа. Всъщност от какво се страхувам? Лагуната е плитка и няма как да се удавя, каза Филипе.
Докато сме се разправяли и сме се събирали, се е смрачило. От океана почти нищо не се вижда – в далечината мъждукат светлинките на няколко лодки и корабчета. Брегът е сравнително тъмен – там е плажът и до него лагуната – няма хотели и къщи.
Стъпваме един по един в каяците – всички боси и изтръпнали. Аз сядам отпред – това било мястото, на което трябвало само да се гребе, а вторият човек управлявал каяка – там се нагласява дъщеря ми. Точно преди да бутнат каяка ни във водата, момче с фотоапарат ни моли да се засмеем. Хвърлям измъчена усмивка и хващам греблото.
На пръв поглед движенията са лесни, но е трудно е да се получи синхрон. Криво-ляво се изтегляме в нишка към средата на залива, всички някак омаломощени. Едно-две, едно-две. Водата е топла и спокойна, няма вятър и вълни. Филипе е най-отпред, Джуди – на опашката. Двамата си говорят с уоки-токи.
Сега ще се наредим в кръг, казва Филипе. Сигурно иска да придобием някакво умение за нареждане в кръг. Не знам защо. Започвам да греба с всичка сила надясно. Бутаме се в един каяк от друга група.
- Насам, насам! – крещи Филипе.
Как да стане това „насам”? Нали, за да завиеш надясно, трябва да гребеш повече с лявото гребло. Не, обратно, за да завиеш надясно, трябва да гребеш най-вече с дясното гребло. Почвам да се обърквам. Когато караш кола, за да завиеш наляво, въртиш наляво, а тука как е.
- Тука е същото – вика дъщеря ми.
Добре, само да не се паникьосам! След въртене и мотаене каяците някак си се нагласяват един до друг и тогава Филипе съобщава тържествено, че потегляме на пътешествие:
- Гледайте да не се бутате, спазвайте дистанция от 3–4 метра, по брега има клони и корени, които не се виждат в тъмнината, така че по-безопасно е да карате в средата...
И ни повежда към воден тунел, обрасъл с мангрови дървета. Почти нищо не се вижда, блещукат единствено фенерчетата на спасителните жилетки, които са включени само на седящите отзад.
- Внимавайте, идваме! – крещя на каяка отпред.
Оттам гледат да притъпят удара, като вдигат скоростта. Въртим греблата съвсем хаотично. И се забиваме в клоните на някакво дърво – или в корените му. Сега вече не мога да се сдържа:
Добре, какво правиш, защо не управляваш...
Дъщеря ми обаче очевидно е изпаднала в любимото си безпросветно разположение – да се забавлява, без да мисли, и нищо не е в състояние да я спре – нали може да плува, какво като се заврем в някое дърво? Аз пък се виждам нанизана на чепат клон, едва сега се сещам, че нямам здравна застраховка, и правя усилие да се успокоя и да греба по-едновременно с нея. Къде ти. Фенерчетата на другите каяци се изнизват в тъмното. Добре че на острова не живеят крокодили – почвам да мисля позитивно. Но кой знае какви други гадинки има, за които ти даже не подозираш – подличко се обажда втори глас зад гърба ми.
След неизвестно колко време мангровият тунел свършва и се озоваваме в открито пространство. Лагуната Кроабас. Каяците се събират един до друг – и ние бързаме към нашата група, дано не се объркаме. В този момент Филипе започва да ни маха и така удряме два каяка, паркирали пред него. Най-сетне. Недалеч от нашата група вече са пуснали котва всички припадащи си по подобни нощни приключения, слушат водачите си и от време на време възбудено се смеят.
- Сега ще видите едно от чудесата на света. Освен в Пуерто Рико го има още на Бахамите, във Флорида... Местата, където може да се наблюдава това природно явление, намаляват, затова е страхотно, че ще имате възможност да му се насладите.
Мълчим.
- Ето – потопете ръка във водата! – казва високо и тържествено Филипе.
Всеки боязливо бърка във водата – и вижда как тя бавно посребрява пръстите му. Всяко мърдане на всеки пръст я прави жива. Колкото повече мърдаш – толкова по-сребърна изглежда ръката ти. И греблото, и тази рибка там!
Ето откъде произхождат легендите за живата вода или за сребърната – да, има такава вода и тя е в тази лагуна – Байо бей, както любовно я наричат пуерториканците.