„Смейте се, защото този живот, даже и да е дълъг, обикновено минава бързо. Смейте се - макар някои да твърдят, че смехът без причина в повечето случаи е признак за незавършено висше образование. Смейте се, защото е доказано от учените, че най-дълго живее този, който често умира от смях! “ Това са част от встъпителните думи на Николай Урумов в най-новия му спектакъл „За секса, политиката и други просташки неща”, по текст на Митко Динев . Спектакълът се играе в Старозагорския театър и Студио 5 на НДК в София. На 18 февруари ще бъде показан и в Българския културен център в Берлин.

- Г-н Урумов, столичната публика видя най-новия ви творчески проект "За секса, политиката и други просташки неща" в Студио 5. Да кажем повече за авторите му и за жанра на спектакъла?
- Някои журналисти написаха, че "За секса, политиката и други просташки неща" е моноспектакъл, но по-скоро той е „уан мен шоу“, а като жанрова определеност - стендъп комедия. Да, аз пак съм сам на сцената, но е нужно да уточня, че това не е онзи класически вид на моноспектакъл, който познаваме. Пък и се различава много от „Лалугер“, в който публиката ме е гледала в театър „Българска армия”. Тук няма някакъв сюжет, а се влиза в директен диалог и контакт, в провокация със зрителя. Бих обобщил, че това всъщност е шоу. Автор на текста е Митко Динев – старозагорски бизнесмен, който е много добър поет, музикант, бард. Нека да припомня, че част от текстовете на спектакъла на Тодор Колев „Назад към културата“ са писани от Митко. Аз влизам в ролята на режисьор и изпълнител, а музиката е на Нелко Коларов, художник е Теодора Лазарова. Спектакълът се роди на сцената на Старозагорския театър, а вторият му дом е Студио 5 в НДК в столицата. Предвидено е той да пътува. Миналата седмица го играх в Перник. Следващата събота на 18-и ще бъда с него в Берлин.

- Ако вземем повод от заглавието – кое е общото между секса, политиката и кои са другите просташки неща, за които се говори на сцената?
- Образно казано и на двете места има смъкнати гащи и надупени хора. В никакъв случай не може да се каже, че спектакълът се отнася единствено и само за днешните времена, или е адресиран към конкретни хора и в това е силата му. Защото и просташките неща, и политиката, и сексът са вечни и ще ги има. Както и всички натрупани мъдрости, изводи, поуки и наблюдения по тези теми. Ние поглеждаме на тях откъм смешната им и иронична страна.

- Има ли теми табута, заради които поставихте червената точка на афиша?
- Да, защото в текста се използват доста пиперливи и смели изрази и дори нецензурни думи, както и игра на думи и провокация към публиката. Ние влизаме в открит диалог с хората в залата, като даваме право и на зрителите да ни провокират. Бих могъл да цитирам малко от финала: „Уважаеми дами и господа, през последния час си позволих да използвам някои колоритни думи от българския език, които обществото ни погрешно нарича цинични. Погрешни, защото цинизмът съвсем не е в думите, а той е в деформираните човешки отношения. Но според мен най-висша форма на цинизъм е, когато се преструваме, че не забелязваме истинските цинизми на живота.“

- У нас няма традиция по отношение на т.нар. стендъп комедиите. Успяхте ли да погледнете към чуждия опит?
- Докато се подготвях, гледах доста подобни спектакли, правени в САЩ и Великобритания, където се е зародил този жанр. Успях да видя участията на знаменитите Робин Уилямс, Джийн Кели, Еди Мърфи. Днес във времето, когато те не снимат активно, продължават да правят такива спектакли. Лоти – съпругата на моя приятел Камен Драндийски – композитор и продуцент в Холивуд, ми подари няколко диска с шоу спектакли на основоположниците на този жанр - Ред Скелтън, и за кадем ми дари неговия смокинг.

- Какво успяхте да вземете от Ред Скелтън?
- Скелтън действително е учебник за такъв тип шоу. Той е много уважаван в САЩ, като на негово име има музеи, киносалони. Хареса ми неговата непринуденост при поднасянето на цялото шоу и конкретната пъргавина на мозъка и на ума по време на спектаклите. И нещо много важно - въпреки двупосочната провокация, все пак актьорът трябва да съумее да води спектакъла, а не зрителят да доминира.

- Същността на стендъп комедията позволява да се изказват и крайни мнения, които да прекрачват границите на социални табута. Покрай смеха, позволявате ли си да кажете нови истини за днешния свят и ден?
- Да, отново бих искал да уточня, че това не е сюжетен спектакъл, няма определен герой, който да разказва някаква история, или да следваме неговата съдба. Актуални сме, защото Митко Динев ми препраща постоянно нови текстове, аз също допълвам, като неща, които сме преживели вчера, днес влизат в спектакъла. Така той остава винаги жив и открит. Ние не искаме да посочваме с пръст добрите и лошите неща и хора около нас. Шоуто не е дидактично. При самото си излизане се обръщам към публиката така: „Това не е представление, което ще ви накара да се замислите, защото винаги съм твърдял, че най-вредните хора на този свят са писателите-мислители. Защото ако нормалните писатели склоняват хората към сън, то писателите-мислители ги склоняват към безсъние. Така, че ако искате да спите добре, не се замисляйте изобщо върху това, което ще чуете, защото е доказано, че най-добре спят не хората с чиста съвест, а онези, които нямат и помен от такава“. Спектакълът не чертае посоки, а поставя въпроси, задава поредица от хоризонти, като оставя правото на зрителя да избере своята и да направи изводите, които са най-логични според него.

- Кои са според вас нещата, с които свикнахме, а са най-опасни днес?
- Стремя се днес нищо да не ме дразни. Пък и бунтарството е присъщо на по-младите и импулсивни хора. Имал съм моменти на бурно изразяване на емоции, но след като животът ти удари няколко шамара, започваш малко по-меко да поемаш нещата. Е, за да бъда откровен – в никакъв случай не съм се превърнал в примирен човек.

- Какво ви носят гостуванията зад граница? С „Лалугер“ бяхте в Кьолн, а сега отново ви предстои гастрол в Германия на 18 февруари с новото заглавие.
- Да, доволен съм от участията ми и в Австрия и Германия. Благодарен съм на директора на нашия културен център в Берлин – Оли Груева и на Борислав Петранов, ръководителя на „Дом Витгенщайн“ във Виена. Радвам се, че те правят предварително проучване и селекция, която е в унисон с очакванията на зрителите, и затова салоните са пълни. Реакциите са еднакви и там, и тук, защото историите, които аз разказвам, са общовалидни, а темите вечни, независимо от географското ти местоположение. В последното ми шоу провокацията е на тема на премълчаните неща, на които им се усмихваме тихичко. Смятам, че когато всичко се изразява открито, това е вид терапия.

- Лесно разбираеми ли са посланията, които отправяте, въпреки езиковата бариера?
- С „Живот в кашони” по текст на Иван Кулеков съм бил на 18 фестивала и съм го играл в повече от 25 държави. Не бих могъл да разчитам само на словесен хумор и действие, спектакълът ти ще остане неразбран от зрителите или журито. За това спектакълът в такава среда трябва да е с по-ярък театрален език, по-образен. Живот с кашони бе точно такъв, върху 11 страници текст, като основата са играта, действието, свързващите моменти, подтекстът. „Лалугер“ - с който спечелих наградата в Битоля за най-добър актьор, макар и спектакъл, който е основан на словесното действие, на фестивали в чужбина достигаше до чуждоезичния зрител, защото онова, което е в текста, минава през мен, успявам да го изобразя и да проведа смисъла през моята игра, тяло и емоция. Това ме прави щастлив, защото успявам да преодолея езиковите прегради.
За мен е предизвикателство, какво ще се получи с новото шоу, което за мен е трети вид посока. Общото е не само това, че си сам на сцената, но и текстовете са добри. Аз винаги се старая да бъда честен спрямо зрителя и това, което се говори в трите спектакъла, е близко до зрителя и темите го вълнуват. Видовете театър могат да бъдат всякакви, независимо от търсенията, приоритетите и посоките. За мен е най-важното театърът да е два вида – вълнуващ или неангажиращ.

- За какво мечтае актьорът Николай Урумов и какво си пожелавате в навечерието на церемонията за връчване на наградите „Икар“?
- Салоните да бъдат все така пълни, както досега! И да се създават повече вълнуващи спектакли, които да радват зрителите!