Политиката занимава все по-малко хора, още по-малко младите. Когато все пак говорят за нея, то е по-скоро с присмех, защото не я възприемат освен чрез карикатурния й образ от сатиричните предавания на телевизията. За сметка на това същите млади хора, напуснали територията на политиката, извършиха забележимо връщане към определен набор морални проблеми. Поради това, че самата дума морал изглежда поовехтяла, се говори за човешки права, за хуманитарни дейности, за солидарност, но по същество става дума за морални въпроси.
Няколко примера с цел да направим образа на моралното поколение по-жив. Често се правят допитвания за изясняване кои личности се ползват с най-голям обществен престиж. Да предположим, че подобна анкета бе направена във Франция преди 30 години. Със сигурност отговорите щяха да се разпределят в две групи. Едните щяха да са избрали, да кажем, Че Гевара, чието красиво лице украсяваше стаите на толкова много студенти и студентки, докато другите – Шарл дьо Гол. Накъсо казано, отговорите на младите от 60–70-те години щяха да са разпределени между силно различаващи се типове политици, но политици и в двата случая. През 80–90-те години и до днес, ако не се лъжа, първото място в допитванията заемаше и заема абат Пиер. И не католическият свещеник като олицетворение на определена религия, а защитникът на бедните, на изключените от обществото с качествата си на хуманна и морална личност. Времената се менят… За двайсет години се премина от конфликт към консенсус, от политика към морал, от Че Гевара и Дьо Гол към абат Пиер. С всичкото ми уважение и към тримата не мога да не подчертая, че изминатият път е значителен. Стига да искате, ще дам още примери, за да очертаем по-конкретно облика на моралното поколение.
Срещу нищетата какво? Преди 30 години някои щяха да кажат: революция. Други – икономически ръст, напредък, участие… След края на 80-те години повечето млади и заедно с тях значителна част от обществото имат съвсем различен отговор. Срещу нищетата какво? Благотворителни кухни… По отношение на външната политика - срещу войната например какво? Хуманитарни акции, „Лекари без граници“… За разрешаване на проблемите на имиграцията и интегрирането на имигрантите какво? „SОS расизъм.“
Почти винаги пред лицето на колективни, социални и конфликтни, следователно политически, проблеми тенденцията от две десетилетия насам е да се дават индивидуални отговори, морални, да не кажем, понякога сантиментални, разбира се, съвсем достойни в техния си кръг (от само себе си се разбира, че нямам нищо против благотворителните кухни, „Лекари без граници“ или „SОS расизъм“), но едновременно с това неспособни да решат и дори да докоснат същността на конфликтните социални и политически проблеми, с които се сблъскваме.
Казах вече, че преди 20 години политиката беше всичко и че добрата политика ни се струваше единственият необходим морал. За повечето днешни младежи по-скоро моралът е всичко и добрият морал им изглежда напълно достатъчна политика. Две поколения – две грешки. Очевидно бе грешка преди тридесет или тридесет и пет години да мислим, че политиката може да замести морала. Но днес също е погрешно да мислим, че моралът – дори наречен човешки права или хуманитарни дейности, може да замести политиката. Ако разчитате благотворителните кухни да намалят нищетата, да спрат безработицата и изключването на хората от активния живот, ми се струва съвсем сигурно, че разправяте врели-некипели. Ако се надявате хуманитарните дейности да заместят външната политика, антирасизмът – политиката за регулиране на имиграцията, ми е не по-малко ясно, че разправяте врели-некипели. Моралът и политиката са две различни неща, и двете необходими, но без да се смесват, ако не искаме да загубим дълбоко присъщите им свойства. Има нужда от двете и от разликата помежду им. Има нужда от морал, който не се свежда до политика, както има нужда от политика, която не се свежда до какъвто и да е морал.
Даденото първо обяснение за завръщането към морала може да се опише от външен наблюдател емпирично като преход от едно поколение към друго, от поколението „Всичко е политика“ на младите от 1968 година към поколението „Всичко е морал“ (моралното поколение, което е – доста парадоксално! – поколението на Митеран). Що се отнася до същността, този преход е преди всичко дълбока криза на политическото. Днес младите имат чувството, че влияят все по-слабо върху общата съдба, а именно това е задача на политиката. Ето защо имат нагласата да се оттеглят на терена на моралните стойности, където им се струва, че тежат повече. Така първото обяснение ме води към нееднозначна оценка. От една страна, връщането на младите към някаква форма на морални и хуманни изисквания не може да не бъде приветствано. От друга страна обаче, когато това става в ущърб на каквото и да е ангажиране в политиката, не може да не се разтревожим. Слабата брънка в социалната тъкан на днешна Франция не е моралът, както мислят някои, а политиката. Добрите чувства процъфтяват, но процентът на въздържащите се да гласуват и броят на екстремистките гласове в различните избори не престава да расте (да напомним, че бяха съответно 40 и 35% в първия тур на президентските избори през 2002 г.). Демокрацията не върви на добре – тревожен симптом за цялото ни общество.
Никое поколение не е „безсмъртно“. Струва ми се, че и сегашното „морално поколение“ приближава на свой ред към края си. Какво ме кара да мисля така? Разбира се, не масово завръщане към политическата ангажираност! Можехме да се надяваме това да е случаят за един кратък момент между двата тура на последните президентски избори, когато стотици хиляди млади хора излязоха на улиците… Но това беше срещу Льо Пен, срещу расизма и ксенофобията. В същността си обаче битката беше повече морална, отколкото политическа. Това, разбира се, не е упрек, тъкмо обратното. Трябва все пак да признаем, че след преизбирането на Ширак младите отново изпаднаха в аполитичността на хуманизма и наивния идеализъм, наричан понякога „човешко-правизъм“. Що се отнася до новите движения срещу реформата на пенсионирането и децентрализацията, освен че не засягат специално младите, целта им е преди всичко запазване на придобити права или корпоративни интереси и не са политически битки в собствения смисъл на думата. Неслучайно в редиците им политическите партии като правило бяха освирквани.
Мобилизиращите се от няколко години насам срещу глобализацията или за друг вид глобализация отиват по-далеч. Те наистина водят политическа битка. Но освен че остават доста малобройни, в това число и в младежките среди, не може да не забележим, че движението им, често вдъхновявано от морални и хуманитарни подбуди, изпитва трудности да намери достатъчно ясно програмно политическо изражение. Каквото и да е мнението ни за Жозе Бове, трудно ще го сложим наравно с Че Гевара или генерал Дьо Гол.
Друго ме кара да мисля, че моралното поколение върви към своя край. Какво именно? Самите примери, с които го илюстрирах. Абат Пиер, благотворителните кухни, „Лекари без граници“, „SOS расизъм“… Всяка от тези четири институции продължава да съществува и до днес и това е хубаво, но ми се струва, че нямат вече безукорното реноме отпреди десет-петнайсет години и не пораждат тогавашния единодушен ентусиазъм. Спомнете си зенита на абат Пиер по- скоро към края на 80-те и началото на 90-те години. Подобно бе положението и с благотворителните кухни (Колюш), на „Лекари без граници“ или на „SOS расизъм“ (сещате се за малката жълта ръка „Не закачайте приятеля ми“) и т.н. Накъсо казано, примерите ми са поостарели. Вярвайте, не защото съм пропуснал някакви промени поради мързел или рутина. Просто в последно време не намерих нищо значително от този род, откъдето следва формулираната преди малко хипотеза, че може би моралното поколение си отива. Остава да попитаме какво ще го наследи.

---

Познатият в България философ Андре Конт-Спонвил ще изненада читателската публика с „Морален ли е капитализмът?“(превод: Симеон Ангелов). Книгата, която излиза днес, е рационално изследване на подходите, третиращи капиталистическата система и нейната адекватност в условията на глобална криза. От една страна, изглежда, че всички сме възприели, приспособили сме се и участваме активно в съвременния пазарен икономически цикъл – произвеждаме, спестяваме и консумираме; от друга страна, отстояваме морално-етични убеждения - понякога абсолютно несъвместими с принципите и ефектите от свръхлиберализма.
Андре Конт-Спонвил е френски учен и мислител от световна величина, роден в Париж през 1952 г. Преподава философия в Сорбоната, чете лекции в много други университети, известен е като рационалист, хуманист, атеист и поддръжник на идеята за духовност без Бог, без църква и религиозен догматизъм. През 2009 г. „Колибри“ издаде широко дискутираната „Духът на атеизма“ от същия автор.

---