Лаконизмът, смелото използване на декоративни принципи, упоритото себевглеждане в безкрайността на собствената душа (неслучайно Светлин Русев посочва, че нашият автор е „основоположник на нов сатирично-автобиографичен жанр в живописта“) – всичко това превръща Любен Зидаров в един от най-интересните и ярки съвременни български художници.
Любен Зидаров е майстор на аристократичната самоирония, изтънчен разказвач на идилични истории, метафорист на баграта, философ на самопознанието.
В илюстрацията Любен Зидаров съчетава пластично приземения реалистичен рисунък с абстрактното подтекстово внушение. Той е едновременно и традиционен, и модернистичен. Един от малцината съвременни български художници, които имат поразително вярно усещане за типичното у персонажа. А това обяснява широкия сюжетен диапазон – способност за ярко и адекватно превъплъщение в психологията на народи и герои, подвизаващи се на историческата сцена в огромен отрязък от няколко хиляди години. При това художникът притежава качеството постоянно да се връща към любими свои автори и да предлага нови и нови изобразителни решения. Ярки примери тук са петте тома Андерсенови приказки, епосът Шехеразада, творчеството на Асен Разцветников и Николай Райнов, Ангел Каралийчев и Елин Пелин.
Любен Зидаров си играе с възможните пластически трактовки – героят е не само злодей, той има и определени симпатични черти, той е жизнен и вълнуващ, защото е постигната автентичната му многопластовост. От тази гледна точка живописецът се превръща в съавтор на текста, често пъти сам доразвива първообраза. Нека си спомним прелестните гравюри на линолеум по стихове на Пейо Яворов, рисунките към „Капитан Фракас“ от Теофил Готие или в „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън. Богат материал за размишление ни дават и пластическите фантазии на Любен Зидаров върху творчеството на Асен Разцветников – особената хармония между декоративния рисунък и психологическия подтекст. Или когато се вдъхновява от Николай Райнов, виждаме разликите и подобията, преливането между фантазно и реалистично (натуралистично), приказно баладично и фабулно повествователно.
И с илюстрациите по български автори, и с великолепния прочит на мамещия свят на Хофман, Андерсен и Марк Твен Любен Зидаров извърши модернистичен пробив в закостенелите художествени конвенции на 60-те години на миналия век. Поразително е усещането за излъчването на големия град – отчуждение, безразделно господство на рекламата, абстрактен, изчистен образ на дехуманизацията, превърнала го в безлико бетонно чудовище, и в същото време разбиране за човешкото и нежно проявление на градската среда. Модерното време съдържа и двете – и любовта, и нейната контратеза отчуждението. Точно това великолепно умее Любен Зидаров.
Нека насочим вниманието си специално към акварелите на художника.
Ако разгледаме някои от най-ранните негови творби, какъвто е „Автопортрет“ от 1945 година, както и „Спомен за стария град“ от 1946 година, до последните му работи от началото на 2009-а, например „Тройка“, „Краят на сезона“ или „Родопски дъжд“, не може да не ни впечатли удивителното постоянство на автора в стремежа да преоткрива нови и нови духовни пластове и пространства. На пръв поглед акварелистът Зидаров залага на наивизма, на небрежната мазка на четката, но всъщност зад дори най-игривия акварел стои упоритата работа на такъв интелектуално ироничен ум, който разчита на многостепенните алюзии, на митологичния подтекст, на играта във висшия смисъл на думата – играта на въображението, артистичната въздишка на ума, но и на сърцето.
Предпочитаните сюжети в акварелите на Любен Зидаров са фрагменти от силуета на големия град – например „Латинският квартал“ (1992), където усещаме отчуждението на мегаполиса с неговите хотели и барове, улици и кръстовища, бетонни фасади и крещящи реклами, закачливи дрогерии и самотни комини, а в същото време и поетичният полет над Париж – „Покривите на Париж“ (1977); „Северната Венеция“ (1983), в която отделните сгради като че ли придобиват човешки характер; „Старият Дамаск“ (2008), където прозира нещо умилително, домашно и уютно. Но ако в градските пейзажи авторът е концентрирал своето вдъхновение върху идеята за глобалното село, за неизбежното отчуждение и резигнация, то в друга голяма група работи художникът насочва вниманието си към селската космогония. Любими негови персонажи са птиците, цветята, магаретата, кучетата, дърветата, деформираните фигури на селски жени и мъже, насекомите и прочее, и прочее. Много красноречиви в това отношение са „Два пътя към Бога“, „Пълнолуние“, „Магарешки квартал“, „Сметище“, „Верният пазач“, „Село Злокучене“, „Крос“, „Кокоши час“, „Таванска фауна“.
Специално внимание трябва да обърнем на морските пейзажи на Любен Зидаров. Ако в така наречената селска тематика той търси не само идилията и пасторалното излъчване, но открива и иронично преосмисля бездуховното в бита, то в морските пейзажи е много по-романтичен и по-лиричен. . В „Късен сезон“ и „Ненужни“, в „Зимна изненада“ и в „Мъртво вълнение“ има повече носталгия и поетично съзерцание, отколкото ирония и гротескни деформации. Впрочем иронията е като че ли главното, осмислящо авторовата концепция, решение. Това е, така да се каже, абстрактна, неперсонализирана насмешка, която търси обобщаващия принцип. Затова живописецът почти никъде не се интересува от лицата на иронизираните образи. Той предпочита да ги дава в гръб, за да ни покаже пошлостта, простащината, бруталността, дебелащината не толкова като личностно въплъщение, колкото като социална практика и битие. Впрочем дори и най-жестоките деформации, които си позволява Любен Зидаров, не са натоварени със злоба, осъждане. Те винаги са белязани от особената му закачлива усмивка. Сякаш художникът ни казва – ето какви сме ние в действителност, трябва да се научим да се разбираме и понасяме взаимно.
Има и още една духовна територия, която много изкушава Любен Зидаров – това е автопортретът. Ако първият му автопортрет от 1945 година ни показва юношеството на човека, чистото необременено съзнание, то друг от последните автопортрети на художника е назован неслучайно „Зимен автопортрет“ (2008). Там откриваме зимата на отделната личност, а и на обществото – умората, резигнацията, покрусата и същевременно с това философското примирение.
Акварелите на Любен Зидаров са своеобразни иронично-лирични пластически въздишки. Изкушаваме се да ги сравним с кратките музикални форми – с импромптюто, импресията, ноктюрното. Любен Зидаров е майстор на фрагмента. Той жадува именно чрез единичното да разбули цялото, чрез едно-единствено прелестно насекомо да ни покаже богатството на природната хармония; чрез изоставената на пустия плаж лодка да открехне пред нас прозорците към страданието, носталгията, милосърдието, спомена; чрез самотната вишка на фона на мъртво вълнуващото се море да ни потикне да се вглъбим в свръхекзистенциални въпроси – за смисъла на човешкия живот, за главното предназначение на индивида и неговата социална свръхзадача.
Мечтателят Зидаров размишлява в багри и тонове. Неговите акварели приличат на своеобразна безмълвна звукова палитра. От тях блика и крещи неукротимата жизненост на Естеството, поразява ни пълнокръвието на усещанията, почти сензитивното осъзнаване на микрокосмоса на човека и природата.