Светослав Пеев поставя в Сатиричния театър уникален спектакъл по разкази на Станислав Стратиев. Премиерата е насрочена за 1 декември. В годината, посветена на бележития драматург, на сцената на Сатиричния театър вече възкръснаха „Животът, макар и кратък“ и „Максималистът“. Светослав Пеев, близък приятел на Стратиев още от далечната 1964-та, подхожда към идеята с особен пиетет и любов. Светослав е роден през 1939 г. в София. Завършил е актьорско майсторство в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" (1964 г.). Изиграл е над 70 театрални роли и повече от 100 телевизионни. Снимал е в 22 филма, между които "Баш майсторът на море" – (1982 г.), "Войната на таралежите" – (1979 г.), "Не си отивай!" - (1976 г.), "Баща ми бояджията" – (1974 г.), "Няма нищо по-хубаво от лошото време" – (1971 г.) и други.
Дълги години живее в Кипър, където освен с актьорско майсторство и режисура, се занимава и с театрална педагогика. През 2005 г. се завръща в България. През 2006 г. на сцената на Сатиричен театър "Алеко Константинов" излиза първата работа на Славчо Пеев в България като театрален режисьор - "Римска баня" от Станислав Стратиев. От 2009 г. Светослав Пеев е директор на Драматичен театър "Невена Коканова" - Дупница.

- Господин Пеев, как възникна идеята за проекта, върху който работите в момента?
- През 1973 година, благодарение на големия театрал Нейчо Попов, Стратиев написа „Римска баня“. Нейчо и Станислав престояха три месеца в една хижа на Витоша и накрая „Римска баня“ се появи на бял свят. Станислав искаше тогава аз да играя в главната роля и аз се подчиних. След това дойдоха „Сако от велур“, „Рейс“. Пиесите му са познати и днес, играят се често. Неговото творчество е издадено в два тома – в единия е драматургията, в другия – прозата. С помощта на моя приятел, младия Йонко Цонев, с който работим заедно във всичките ми театрални проекти, седнахме и извадихме нещата, които сметнахме, че могат да влязат в един нов спектакъл, който обединява разкази на Стратиев в едно под името „Лека форма на тежка депресия“.

- Красноречиво и категорично заглавие. Смятате, че това е моментната снимка на нашата реалност днес?
- Това е моята асоциация с днешния ден, мое хрумване. Много исках така да озаглавим постановката, защото мисля, че то е препратка към състоянието, в което се намираме в България. Формално, това е заглавие на едноименния разказ на Стратиев. Аз считам, че ние все още сме в леката форма ... дано да не се превърнем в тежка! Като литературни текстове сме взели за спектакъла текстове, писани след 90-а година. Станислав мислеше поне с 20 години напред. За това и съвсем обяснимо е , че днес те звучат особено актуално, нищо не е остаряло. На него му бе ясно какво предстои и аз помня, че той ставаше все по-мрачен и по-мрачен през годините. Но пък за това си отиде с усмивка. И именно тези страхотно умни и дълбоки текстове за всичко онова, което става в нас, ще ги поднесем с музика в стил Фелини и Нино Ротта. Моят приятел Юри Ступел е наясно с този жанр музика, която ще подпомогне за настроението вътре в спектакъла.

- Кои са творците, които привлякохте за реализацията, и актьорите, които ще се превъплътят в основните персонажи в „Лека форма на тежка депресия“?
- Спектакълът е изграден от историите, които се разиграват между четирима основни персонажи – това са Паскал, Еремия, Миро и Мара – жената на Паскал.
Играем с Никола Анастасов, Веселин Цанев и Росица Георгиева, а Ивайло Калоянчев се връща в театъра с роля в „Лека форма на тежка депресия“. В екипа имаме и няколко млади актьори, които са оркестърът. Мартина, Милена и Петко, младите имена от трупата на Сатиричния театър. Мартина свири страхотно на пиано, а Милена на цигулка, Петко е на барабаните. Отредили сме им ролята на улични музиканти.
Никола Анастасов играе един възрастен човек, който виси на един прозорец с откровението: „Не са ме изхвърлили. Просто аз съм от другата страна на прозореца, въпросът е да не се изморя да стоя тук. Аз имам всякакви варианти - да гледам от прозореца или да скоча. Ето, другите възрастни хора ги изхвърлят през прозорци и балкони, а мен просто са ме оставили тук, от другата страна.“ Текстът е от пиесата на Станислав „От другата страна“. Четири монолога, след които все пак възрастният човек ....скача. В драматургията на спектакъла има и една линия – изразена от човека с брадва, който се разхожда и търси честния човек. Той иска да го убие, за да си върне така на обществото, което го е наранило по-рано. В този персонаж ще се превъплъти Краси Куцупаров.
Имаме и едно момче, което непрекъснато търси Михал и го гони. Намерихме един разказ на Стратиев от последните „Как се гони Михаля“ – героят непрекъснато ходи из сцената с репликата „Михал да сте виждали?“.
Постановката е моя, а в режисурата ми помага Йонко Цонев, тъй като аз влязох и да играя Паскал, не ми се искаше само да поставям .

- Разкрийте ни повече от началото на сюжета?
- Героите в спектакъла се намират на една улица, на която свети червен светофар, и те не могат да преминат. Постепенно в очакване да светне зелена светлина, те неусетно заживяват там. Чакат да светне зелено, но това не се случва. Станислав има такъв разказ – две коли се срещат на един мост, като в Габрово. Не могат да се разминат и застават на него, но никой не иска да се оттегли назад ... , и така минават сезони....

- Да разбираме ли, че спектакълът има мисията да накара публиката да преоткрие Стратиев?
- Много искам хората да се върнат към него и същевременно да открият нещо непознато за него. У нас преди години гостува английска трупа, която игра „Римска баня”. След 40 представления трупата представя спектакъла в София - в Народния театър. Един от спонсорите на алпийската версия на Стратиев е големият световен драматург Том Стопърт, с когото се запознах. Режисьорът го попитал: как да поставим Стратиев? Стопърт отговорил – ще го поставиш едно към едно, каквото е написал. Защо? - попитал режисьорът. Защото това е абсурдна драматургия, трябва да се постави едно към едно. Ако решиш нещо друго да направиш, ще сбъркаш, защото абсурд върху абсурд е равно на нула. На среща с мен Стопърт ми каза нещо, което ме разтърси: „В тази част на Европа – Централна и Източна, има следните хора, които са дали отпечатък върху националностите, върху нациите. Това са в Полша – Мрожек, в Чехия – Вацлав Хавел, в Сърбия – Душан Ковачевич, и в България има двама – това са Станислав Стратиев и Христо Бойчев.“

- Да ви върна към заглавието на спектакъла. Наистина ли смятате, че обществото ни изживява депресия и тя е лека?
- Да, според мен, обществото ни все още е в лека депресия. Иначе в театралния бранш нещата вървят и добре, и зле. Като директор на театъра в Дупница нямам много право да се изказвам. Но като актьор ще кажа, че основният проблем днес на професията е изключително ниското заплащане. Оттам е проблемът, защото всеки търси, за да се изхрани, да върши няколко неща едновременно. Това за актьорите е пагубно, защото те се разпиляват в усилията си да оцелеят. В провинцията хората са много зле. Заплатата е супер ниска – 300 лв. Аз се учудвам, че хората идват и работят, защото са родени за театър. Идват, играят, репетират, без да роптаят. Чудя се как издържат. В Дупница направихме една пиеса на Валентин Балабанов срещу дрогата, с голям успех играем „Вечеря за тъпаци“ на Христо Гърбов из цяла България. Театърът не може да излекува обществото или депресията, в която са хората. Театърът може само да каже на глас истини, които хората да чуят. Няма по-хубаво нещо от театъра.

- Какво е тогава лекарството за духа срещу депресията?
- Да вярваме! И да не се отчайваме. Преди беше така – и да работиш, и да седиш, ще получиш същата заплата. Сега сядането е пагубно.
Ето, в Гърция сега нищо не се прави. Националният театър крета, но пари за спектакли няма. Много творци са болни от това, те не знаят как да живеят и да оцеляват. В Кипър нещата са по-различни. Тях Господ ги пази, защото откриха нефт в морето, и то в огромни количества. Моите приятели от театъра там нямаха доскоро ток. А сега вече нещата са се нормализирали там и имам поръчение да търся сега нова комедия, която ще поставим там в „Театро Сатирикон“.

- Посланието на режисьора Светослав Пеев?
- Стратиев беше спортист, аз съм спортист. Бойко е спортист. Аз съм за спортистите, за феърплея. Това е много важно нещо в живота. Трябва да бъдем активни, да се доказваме всеки ден. Нека да направим едно обединение на честната игра - да излизаме, да губим, да печелим. Това е животът. Важен е силният дух.
Театърът не може без свободен дух. Ние в Сатирата бяхме привилегировани. Там цареше свободен дух. Сега цензурата като че ли е вътрешна. Никой не може да ни спре, излизат спектакли, но някъде критериите са под това, което трябва. Аз страшно уважавам в момента Народния театър, защото там има страхотно ниво. Младежкият, театър „София“, Сатирата имат също своя престиж. Но Народният държи страхотно високо ниво.

- Кое е разковничето за успеха на българския театър?
- Да си говорим и да си сверяваме часовника - в това е разковничето за успеха на театъра. Преди години дойде в София един американски критик. Той дойде и не излезе от Сатирата. На тръгване написа „Народният театър на България се намира на 200 метра от сградата на Народния театър”. Ще се радвам, ако новото представление бъде като за Народния театър.