Баща на невидимо дете
Иън Макюън (р. 1948 г.) – най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци – е автор на десетина романа, сред които „Дете във времето“, „Амстердам“, „Невинният“, „Изкупление“, „Неумолима любов“ (ИК „Колибри“ – 2005 г.). Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред които и „Букър“, за която Макюън е номиниран четири пъти последователно. А романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ (ИК „Колибри“ – 2007 г.) също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“. Много от произведенията на Макюън са филмирани. През 2008 г. по екраните излезе и филмът „Събота“ по сценарий на Патрик Марбър. За какво става дума в „Дете на времето“, която излиза с логото на изд. „Колибри“?
Стивън Луис е детски писател. Една събота сутрин отива с тригодишната си дъщеря Кейт на пазар в близкия супермаркет. Точно преди да излязат, едно кратко разсейване от негова страна - и дъщеря му е отвлечена. За миг. С тази мъчителна сцена започва „Дете във времето“, един от най-обичаните романи на английския писател Иън Макюън, за който той получава наградата „Уитбред“ за 1987 г.
Водовъртежът на скръбта, опустошителното въздействие на това събитие върху отношенията с жена му и приятелите му са описани с дълбоко психологическо проникновение чрез болезненото възстановяване на всеки изминал миг, над който е надвиснало неумолимото „Защо, защо?“. Всички връзки на героите със света са разкъсани, живеенето по навик става мъчително ежедневие. „Не се утешаваха взаимно, не се докосваха, не се любеха. Предишната им близост беше вече мъртва. Затворени в себе си, двамата изживяваха поединично загубата си, но ето че започнаха да покълват и семената на безмълвни обвинения.“Такова е началото на разказа за една невероятно болезнена загуба, чийто край е още по-невероятен. Но Иън Макюън не го разкрива предварително. Оставя го за верните почитатели на блестящото му перо.
В съзнанието както на правителството, така и на голяма част от населението субсидирането на обществения транспорт отдавна се свързва с отказа от индивидуална свобода. Поне два пъти на ден различните услуги се сриваха, и то по време на пиковите часове, и Стивън много скоро откри, че е по-бързо да върви от апартамента си до Уайтхол, отколкото да взема такси. Беше в края на май, едва девет и половина, а градусите вече пълзяха към осемдесет. Тръгна пеш към моста Воксхол покрай задръстване от двойни и тройни колони пулсиращи коли, всяка само с по един шофьор вътре. Чисто звуково преследването на свободата беше по-скоро сдържано, отколкото страстно. Ръце с пръстени барабаняха търпеливо по ръба на горещи ламаринени покриви, лакти в бели ризи стърчаха през отворените докрай прозорци. Виждаха се и разстлани върху воланите вестници. Стивън крачеше енергично сред тълпата и през пластовете всевъзможна, разнасяща се откъм колите радиошумотевица: музикално дрънчене, сутрешни, преливащи от енергия диджеи за закуска, новини накратко и транспортни „призиви за повече внимание“. Онези шофьори, които не четяха, слушаха упорито с тъпо изражение. Непрестанният плътен поток от пешеходци сигурно им е създавал усещане за относително движение, за това, че се носят бавно назад.
Докато подскачаше и се промушваше, за да напредва, Стивън си оставаше, както винаги, макар и полусъзнателно, нащрек за деца, за петгодишно момиченце. Това му беше повече от навик, тъй като навиците се променят или поне биха могли. У него това представляваше дълбоко вкоренено предразположение, профил на едно преживяване, белязало характера му. По принцип това не представляваше търсене, макар навремето да беше минал през период на маниакално издирване, при това продължило дълго време. След две години от него бяха останали само следи; сега то беше по-скоро копнеж, сух глад. Съществува биологичен часовник, безстрастен в своето неумолимо движение, който беше оставил дъщеря му да продължава да расте, да разширява елементарния си речник със сложни думи, да става по-силна, а движенията ѝ – по-уверени. Часовникът, жилест и мускулест като сърце, поддържаше вярата в непрестанно развиващите се предпоставки; сигурно вече рисува, научила се е да чете, паднало ѝ е млечно зъбче. Смяташе, че е съвсем естествено да остане разпознаваема. Сякаш умножаващите се примери са в състояние да подкопаят тези предпоставки, тънкия полупрозрачен параван, чиято фина материя от време и случайност я разделяха от него; ето, връща се вкъщи от училище, уморена е, зъбчето ѝ е под възглавницата, търси татко.
Всяко петгодишно момиче – въпреки че не изключваше и момчета – му даваше увереност за нейното продължаващо съществуване. В магазини, покрай детски площадки, в домовете на приятели – той не преставаше да издирва Кейт в лицето на други деца или да си затваря очите за малките промени в тях, за натрупаните познания, нито преставаше да усеща непроучения потенциал от седмици и месеци, времето, което би трябвало да ѝ принадлежи. Нейното привидно порастване, резултат от една маниакална мъка, беше не само неизбежно – нищо не е в състояние да спре часовника от мускули – но и необходимо. Без представата за нейното продължаващо съществуване той би бил изгубен, времето би спряло. Той беше баща на невидимо дете.
