Автобиографията „Пътник без билет“ на грузинския режисьор и сценарист Георгий Данелия излиза на пазара с логото на „Колибри“ броени дни преди творецът да навърши 81 години. В нея той разказва забавни случки от снимачната площадка на неповторимите си шедьоври, както и от живота си през социалистическо време.
Георгий Данелия е роден в Тбилиси (Грузия), но е живял и отраснал в Москва.
Той е един от видните представители на руското кино. Георгий Николаевич Данелия се пръква на бял свят на 25 август 1930 г. в Тбилиси. През 1955 г. завършва Московския архитектурен институт, а през 1959 г. и висшите режисьорски курсове. Дипломната му работа е късометражният филм "Също хора" (по откъс от романа на Л.Н.Толстой "Война и мир"). Следващата година заедно с И.В.Таланкин заснема по собствен сценарий в киностудия "Мосфилм" филма "Серьожа", отличен с голямата награда на кинофестивала в Карлови Вари. През 1964 г. излиза един от най-известните ранни филми на Данелия "Аз крача из Москва", в който акцентира много сполучливо върху изобразителните решения, музиката и задълбоченото разкриване на характерите. През 1969 г. излиза по екраните знаменитата му комедия "Не тъгувай", която спечелва огромна популярност и в България. Комедиите на Данелия много често съдържат елементи на драма или мелодрама. Сред най-известните и любими на широката публика са: "Афоня" (1975 г.), "Мимино" (1978 г.), "Есенен маратон" (1979 г.). През 80-те години Данелия създава такива знакови творби като драмата "Сълзите капеха" (1982 г.), култовата фантастична гротеска "Кин-дза-дза" (1986 г.) и лиричната трагикомедия "Паспорт" (1990 г.). Георгий Данелия е автор или най-малкото съавтор на повечето от сценариите за своите филми. През 2000 г., след дълго прекъсване, той режисира трагикомедията "Фортуна" с Вахтанг Кикабидзе в главната роля. Неговата съпруга Галина Ивановна е също кинорежисьор. Техните деца са: Николай Данелия (1959-1985 г.) - режисьор, поет, художник; Светлана Данелия - юрист; Кирил Данелия - художник.

---

Как се роди „Не тъгувай“

---

Когато представях „Не тъгувай“ пред художествения съвет в „Мосфилм“, ми наредиха да напиша, че действието се развива през миналия век, а не в наши дни.
– Защо? Нали е ясно?
– За чужбина. Там няма да разберат.
Не ми се правеха такива надписи и помолих Михаил Ром, чийто глас много обичах, да го каже зад кадър.
„Това се случило в края на миналото столетие в слънчево градче с керемидени покриви. Или може би не се е случило… Не, по-скоро се е случило“ – звучи в началото на филма гласът на моя учител.
Ще се възползвам сега от същото начало: в тази книга пиша за неща, които ми се случиха миналото столетие. А може и да не са ми се случвали…“
Много мои познати, близки и не съвсем, колеги и компания – актьори, режисьори, оператори – написаха книги. И първото, което правя, когато някой от тях ми подари книгата си, е да разгледам снимките и да проверя дали ме има. Ако ме няма, прелиствам и си търся името. Не го ли открия, започвам да чета внимателно. „А, за този е написал… И за онзи е написал… И за еди-кого си… Можеше и за мен да драсне два реда, да не съм за изхвърляне?!“
Когато аз самият започнах да пиша книгата си, реших да не повтарям грешката на колегите и да спомена всички, с които съм работил, които са ми били приятели, от които съм се учил. Но… скоро разбрах, че книгата ми ще заприлича на телефонен указател. Така че който би трябвало да е споменат, но не си среща името, нека не ми се сърди. Не съм ви забравил.
Но тук пиша само за хората, свързани със сюжета на повествованието ми.
Пък и мнозина вече ги няма. А моят приятел Льова Оников – опитен тамада, ме е учил, че когато пиеш в памет на онези, които са ни напуснали, не е нужно да си припомняш непременно всеки поименно. Защото може да пропуснеш някого и Там няма да му налеят. Така ще си остане да стои с празна чаша…