Американският посланик Джеймс Уорлик се скъса да фотографира джаз примата Камелия Тодорова по време на концерта й на фестивала в Банско. Така и публиката, и журналистите станаха свидетели на спонтанния възторг, с който дипломатът аплодира великолепната певица. Камелия бе в стихията си – блестяща гласова форма, удивителни импровизации и много хъс. След концерта звездата с удоволствие даде специално интервю за „Класа“.

---

- Г-жо Тодорова, като музикант съм свидетел на първите ви изяви на подиума, още на втората джаз среща през 1978 година. Вие сте прекрасна! Поздравления за изявата ви в Банско! Бихте ли припомнили откога датират първите ви стремежи в музиката?
- Осъзнах всичко в театър „4 плюс 4“ на Николай Георгиев, къде играех. Точно в тази трупа разбрах, че истинският артист трябва да умее да танцува, да пее, да импровизира. През тези четири години се научих на актьорско майсторство, всичко ставаше в крачка. През 1976-а кандидатствах във ВИТИЗ и консерваторията. Изкуството изисква много жертви и постоянство, защото пред публиката нещата не стават лесно и бързо. Особено поставянето на един глас изисква много работа. За мен музиката е като спорта – спреш ли да тренираш, всичко спира. Няма да спра да тренирам себе си, да работя независимо от обратите в живота си.

- Как успявате да сте толкова концентрирана и съвършена на сцената? Рутината малко променя, а вие контролирате всичко, всеки тон?
- Във всеки творчески път има много нюанси, в началото си по-страхлив, по-неконтактен, по-неконтролируем. После рутината помага. Важно е човек да помни грешките си, за да може да ги избягва. Тях винаги ги има, важното е публиката да не ги разбере. А като сбърка, артистът трябва да знае как да импровизира. Така да импровизира, че да не се усети грешката, да поддържа разговор с оркестъра, а не да го обърка покрай собствената си грешка. Има уговорки с оркестъра, които не могат да се избегнат, но има и неща, които са подвластни само на импровизацията. Нито един концерт не се повтаря, всеки е различен. Телевизията греши, като казва: „Защо да записваме, като имаме ваши записи?“ Та нали всяко изпълнение е различно и неповторимо.

- Страхотна импровизаторка сте!
- Импровизацията е висша форма на музициране още по времето на Бах! А в джаза тя винаги е на мода. Важно е въображението. Джазът изисква много въображение, перспективно мислене и много учене. Да въртиш тона в небцето, да имаш обема на гласа с всичките обертонове!

- Вие преподавате в Нов български университет. Какво бихте казали на младите хора, които решават да се посветят на музиката?
- Важно е младите да разберат, че музикалното творчество е голяма отговорност. Много от тях не са подготвени, нямат музикална култура, за да станат артисти. Важно е да имат представа от класическата музика, да знаят откъде идва джазът, през какви течения е преминал. Музиката се създава за забавление. Това е основен принцип – и през Средновековието, и сега. Важно е да си искрен, за да те възприемат. Публиката е доста жестока понякога, ако не си искрен. В театъра научих как да докоснеш зрителя, слушателя. Ти трябва да си комплексен артист, не само технически виртуоз. Много е важно, ако си решил да ставаш артист, да имаш съответните предпоставки за това. Младите идват от различни места – от бедни семейства, от по-богати семейства, от среда, в която има някакви културни традиции или пък няма такива. През младежките години, през пубертета човек изгражда отношението и към професията, и към самия себе си.

- Вашите родители занимаваха ли се с изкуство?
- Баща ми беше преводач от френски, говореше и английски. Беше артистична личност, обичаше изкуството, джаза. Присъствал е на концерти в Париж, бил е във френски джаз клуб. Майка ми е бивша певица от капелата „Светослав Обретенов“. Но не всичко е семейството. На мен ми помогна и училището. В училище учехме предмет, наречен музика. Играех балет заедно мои съученички. Цялото обкръжение ми помагаше да се уча. Винаги имам инстинкт да попадам на приятели и приятелки, които се занимават с изкуство. Например пианистката Ася Златкова, цигуларят Минчо Минчев. Баща ми познаваше много художници, поети, артисти. И аз мечтаех да стана киноактриса, което все пак ми се случи.

- Вярвате ли в съдбата?
- Смятам, че всеки си има предопределена съдба. Важното е човек да продължи да я гради. А за това е нужна упоритост. За изкуството трябва и голямо въображение. Ако си лишен от него, можеш да се сринеш и да загубиш. За обща култура съм се интересувала от йога, от будизъм. В Индия бях на фестивал в Бомбай и присъствах на лектории за индийската музика. Там ми стана ясно защо през 70-те години всички големи музиканти са отивали да учат там, включително и „Бийтълс“. Там просто човек се научава да вярва дълбоко в себе си. А това е много важно – ако не си повярвал в себе си, не можеш да вярваш и в изкуството, което правиш.

- Ролята на музикантите във вашия живот?
- Като влязох в Консерваторията, започнах да работя с Людмил Георгиев. Беше приятел на Сашо Мирев, известния пианист, приятел на баща ми. Двамата с баща ми се знаят чрез Леа Иванова. Сашо Мирев всъщност ме представи на Людмил Георгиев. През 1976-а започнах да пея в нощните заведения на София – джаз и други пиеси. Джазът ми даде основата за суинг и блус. Работих с много известни музиканти, от които съм научила много. Имах страшен късмет. Марио Станчев, прекрасният пианист, например ме научи да слушам добре какво става около мен, какво прави оркестърът. Това е много важно – как общуваме с оркестъра по време на изпълнение.

- Дъщеря ви Рейчъл ли е голямата ви гордост?
- Рейчъл завърши вокално джаз пеене при Стефка Оникян в музикалната академия. Не й налагам решения и вкусове, оставила съм я сама да си решава съдбата. Тя си върви по пътя. Участва в едно трио с приятелки от академията. Търсеха нов репертоар, работиха много. Напомням й, че са много важни пианото, солфежът, хармонията. Тя взе две години за една, започна да композира. Пише песни, като се съобразява с певците, за които пише. И подготвя и собствен репертоар. В музиката всичко е мода. Сега се връщаме в 20-те и 30-те, преди малко повече от пет години се връщахме към 50-те и 60-те. Важното е, че Рейчъл търси своя собствен стил. Трябва да си следва пътя. Не искам да има амбициите да имитира майка си или да върви по нейния път.

- Изведнъж стана ясно, че ще се кандидатирате за вицепрезидент заедно с независимия Димитър Куцаров. Това ли са плановете ви за бъдещето?
- Трудно е да кажа. Поемам риска да се занимавам с политика, което е изненада за всички. Аз не съм от хората, които обичат да мълчат, аз си казвам каквото мисля. Бих искала всички като мен да се гордеят, че са българи. Името на България е доста опетнено извън границите на България. Имиджът ни трябва да се промени, трябва да има малко повече достойнство у нас самите. Достойнството, че сме българи. Да се гордеем с българската ни принадлежност. Тежи ми, че у нас, в България, всичко се съсипва! Всеки един от нас трябва да осъзнае че трябва да даде своята част за просперитета на страната ни. След Втората световна война германците издигнаха държавата си от руините и я изградиха тухла по тухла, за да я превърнат в цветуща. Ето за това мечтая аз – да се случи същото и с България по отношение на бъдещото развитие. Да, ще се занимавам с политика. Но няма да се откажа от музиката, макар че да се прави музика в България е много, много трудно.