Режисьорът Бойко Илиев се завърна от Лондон, където подготви документален филм за театралния живот на британската столица. Известният роден театрал използва присъствието си на Албиона, за да си свери часовника и да види с очите си какво се случва в сферата на мюзикъла и драмата. Бойко Илиев е роден на 29 юли 1955 г. в София. Завършил е актьорско майсторство при проф. Н. Сейкова във ВИТИЗ “Кр. Сарафов”. Получава режисьорско звание през 1990 година. Работи като актьор и режисьор в ДТ - Шумен, ДТ - Пазарджик, Младежкия театър. Създател и художествен ръководител на театър “Диалог”. Сред по-известните му постановки са “Случка в зоопарка”, “Това е абсурд”, “Идиот”, “Нора”, “Нирвана”, “Осъдени души” и др. От 7-8 години насам се занимава и с кино- и телевизионна режисура. Магистър е по кино- и телевизионно изкуство. Носител на много национални и чуждестранни награди. Синът му Ники Илиев вече уверено върви по неговите стъпки и в актьорството, и в режисурата.

- Г-н Илиев, усеща ли се икономическата криза в артистичните среди на Лондон?
- Като правя сравнение с Лондон отпреди четири години, бих казал, че се усеща. Но не е фатална. При сегашното ми посещение гледах „Хамлет“ в „Глоуб театър“, „Ричард Трети” в "Олд вик тиътър" на режисьора Сам Мендес с участието на Кевин Спейси в главната роля, мюзикъла „Чикаго”. Залите бяха пълни. „Магьосникът от Оз” в „Глобус паладън“, чиято зала е огромна, мина на препълнен салон. Истината е, че винаги има зрители на така наречените комерсиални постановки. В България този термин звучи малко негативно, но не е така в Англия. Не е така и и на Бродуей, където го усетих преди две-три години – там са намерили онзи подход към зрителя, при който театърът „хваща” цялото семейство – майката, бащата, децата, които с удоволствие отиват заедно, за да се насладят на едно красиво зрелище. Зрелища от типа на вечните мюзикъли „Мери Попинз”, „Магьосникът от Оз”. Комерсиални спектакли, но направени с висока естетика. Естествено за успеха допринася и прекрасната музика.

- Как англичаните съумяват да задържат дълго време интереса на зрителите?
- Правят го гъвкаво. Преди четири години на Ланчестър скуеър в Сохо имаше толкова много бюра, в които се продават билети, а в деня на представлението цените падат. Сега бюрата са двойно и тройно повече. А намаленията на билетите са по-големи.
„Фантомът на операта” например продължава да се играе вече 20 години, цените на билетите са по 60 – 70 лири, но в деня на представлението можеш да си купиш билет за 18 лири. „Ричард Трети” го гледах като правостоящ на втори балкон срещу седем и 50 лири. Имайте предвид, че постановката е почти премиерна, за първи път я показаха през март. Да се сравняваме с Лондон не може, пазарът у нас е много по-малък, по-ограничен. Блетите у нас са на много по-ниски цени. Но и ние трябва да свикнем с една по-гъвкава финансова политика. Трябва да се отворим за новото, а не да мрънкаме и вечно да искаме пари от държавата.

- Какво точно искате да покажете във филма за театрален Лондон?
- Искам да покажа, че театралната индустрия там наистина е театрална индустрия. В най-добрия смисъл на думата. В Лондон властва Ендрю Лойд Уебър, постановките на неговите заглавия са пищни и зрелищни. Гениалният композитор Уебър има акции в пет лондонски театъра и може да си позволи такъв лукс. . Лондон се среща със зрителите по уникален начин, който за нас е все още непостижим. У нас системата все още е затворена и се опира изключително на държавата. Няма я онази свобода за твореца, която би му позволила да прави наистина уникални неща, с които да се среща с публиката. Много често ни обвиняват, че у нас едва ли не правим халтура. Това е стар руски термин, отпреди 10 ноември 1989-а. Просто българският артист продължава да бъде в онова време, старото време. Правят се опити да се разкрепости системата, но все още това е много трудно. Време е у нас артистът да се разкрепости, да се произвеждат спектакли, да ставаме продуценти, да успяваме така да правим спектакъла, че той да си върне приходите и с тях да се направи следващ спектакъл. Ето това ще покажа във филма.

- Докъде стигна вашата идея да поставите „Зоро” на българска сцена?
- „Зоро” е голямо изкушение. Видях го във „Фоли Бержер“ в Париж. Подплатено с великолепната музика на „Джипси кинг“ и оркестровата адаптация на Джон Канигън това изкушение наистина си струва усилията. На финала публиката не иска да си ходи, пее и танцува с артистите. Убеден съм, че това заглавие ще се хареса и на българските зрители. Още миналата пролет успяхме да купим правата на мюзикъла в Лондон, направихме три кастинга и сме на път да започнем да работим на сцената на музикалния театър. Още имам известни съмнения за главната мъжка роля, Зоро, искам да намеря онзи артист и певец, който да има комплексни качества – за Зоро се изисква освен много добро пеене, и актьорско присъствие, и фехтовка. Както и танц, и каскади. За Инес и Луиза сме предвидили изпълнителки. Смятам, че театърът трябва да бъде отворен към добрите актьори и добрите певци, независимо дали те са на щат, или не.