На пръв поглед Бен Брадфорд има всичко: красива жена, голяма къща в предградията, две деца и партньорска позиция в престижна нюйоркска кантора. Но сърцето му не принадлежи нито на семейството, нито на кариерата. Бен винаги е мечтал да стане фотограф и е гледал на адвокатската си кариера като на временно решение. По ирония на съдбата се оказва, че жена му – нереализирана писателка – има връзка с техен съсед фотограф. Бен се среща с него и без да е планирал, извършва нещо, което го обрича на нов живот и нова самоличност. „Живот назаем“ не е просто трилър, изплетен от страсти, маниакалност, убийства и смяна на самоличността. Това е роман-предупреждение за сложността и разпиляността на съвременния живот. Той повдига въпроси, над които си струва да се замислим – за компромисите и тяхната цена, за направените жертви и научените уроци. Дъглас Кенеди е роден през 1955 г. в Ню Йорк. Следва в Дъблин, Ирландия, където след дипломирането си основава театрална трупа, а по-късно е поканен за ръководител на един от най-престижните ирландски театри – „Аби“. Тогава именно започва да пише, а на 28-годишна възраст се отдава изключително на писателска дейност. През 1994 г. излиза първият му роман „Брачна клопка“, с който става известен на широката публика. Вторият му роман „Живот назаем“ (1997 г.) оглавява класациите в шестнайсет страни и му донася международна слава. Книгите на Дъглас Кенеди са преведени на 21 езика, а през 2006 г. той става Кавалер на Ордена за литература и изкуство във Франция, където е извънредно популярен. Има две деца и животът му преминава между Лондон, Париж, Берлин и Уискасет, щата Мейн.

---

Беше четири сутринта, не бях спал от седмици, а бебето пак плачеше.
То не ме беше събудило – когато започна да реве, вече от часове се взирах в тавана. Бях толкова разстроен от липсата на така необходимата ми почивка, че не можех да помръдна от леглото. В продължение на няколко минути просто останах да лежа неподвижен и вцепенен, докато Джош напъваше белите си дробове с неподозирана за тримесечната си възраст мощ.
Накрая нестихващият му рев разбуди жена ми Бет. Тя ме сбута с лакът и ми проговори за първи път от два дни насам:
– Ти се оправяй с него.
И като се обърна на другата страна, покри главата си с възглавницата.
Механично и неуверено се заех да изпълнявам каквото ми беше разпоредено. Седнах. Спуснах крака на пода. Протегнах се към раирания халат, оставен на стола до леглото.
Наметнах го върху пижамата и хлабаво го завързах на кръста.
Отидох до вратата и я отворих. Денят ми беше започнал, без всъщност изобщо да е свършвал.
Детската стая беше срещу нашата. Допреди седмица Джош спеше при нас в спалнята. Но за разлика от другия ни син – четиригодишния Адам, който спря да се буди през нощта след осмата седмица, – бебето страдаше от патологично безсъние.
Упорито отказваше да спи повече от два часа наведнъж, а щом се събудеше, пронизителният му плач тутакси възвестяваше, че се нуждае от пълното ни внимание.
Опитвахме какво ли не, за да го накараме да спи осем часа без прекъсване – държахме го буден до късно вечерта, хранехме го обилно с две шишета храна, приготвена по специална рецепта, целяща да предотврати среднощното му огладняване, давахме му максималната безопасна доза бебешки аспирин. Нищо не помагаше. Тогава решихме да го преместим в детската стая, като се надявахме, че сам може би ще се чувства по-спокоен. Нищо подобно. Сега най-дългият период тишина без ужасния му рев беше три часа.
Двайсет седмици след началото на невръстния живот на Джош двамата с Бет не бяхме изкарали и една нощ спокоен сън. Напоследък се опитвах да убедя себе си, че разбитите ни нерви и общото изтощение са основната причина за разногласията помежду ни – разногласия, задълбочили се три нощи по-рано, когато Бет не се стърпя и злъчно ме нарече пълен неудачник. Разбира се, не можех да подмина обидата просто така и отвърнах на удара с „тесногръда злобарка“.
Два дни след размяната на тези любезности тя продължаваше да не ми говори. Точно както миналия месец, когато мълча през целия уикенд заради някакъв спор за баланса ни в „Американ Експрес“. Или пък два месеца преди това, когато още страдаше от следродилна треска и ме обяви за най-големия егоист на всички времена.
Затова плачът на малкия Джош не беше единственото, което ме държеше буден нощем. Имаше и други дреболии.
Като например тази къща, която вече мразех.
Не че в нея имаше нещо конкретно, което да събужда у мен такива чувства. Точно обратното, тя беше от онзи класически тип американски къщи от предградията, който мнозина в града биха били горди да притежават – двуетажна, с облицовка от бели дъски в колониалния стил на Нова Англия. Имаше тъмнозелени капаци на прозорците, четири спални, кухня с трапезария, стая в сутерена, два декара двор и отделен гараж за две коли. Пазарната й цена беше четиристотин осемдесет и пет хиляди долара, но тази част на Кънектикът сериозно пострада от рецесията и през 1991-ва успяхме да я купим за четиристотин и тринайсет хиляди.
По онова време няколко колеги в работата ми казаха, че съм направил „убийствено добра сделка“. Обаче, когато подписвах документите, единствената мисъл в главата ми беше:
„Човек сам си е виновен за всичко, с което се заробва.“
Като всяко друго помещение в къщата, детската стая на Джош беше в ранноамерикански стил, от горе до долу в чамова ламперия. Той спеше в махагоново креватче от 1782 г. – също в колониален стил. Сменяхме му пелените върху старинен скрин, красял стая в страноприемница в окръг Йорк, щата Мейн. Когато поотраснеше, щеше да седи в малкия люлеещ се стол, в който някога е седял малкият Натаниел Хоторн, и да си играе с едновремешни парцалени кукли, каквито без съмнение са правили компания на Хариет Бичър Стоу, докато е писала „Чичо Томовата колиба“.
Как научих всичките тези безумни подробности за детските ни мебели? От Бет, разбира се. Две години след като се преместихме тук от града, тя изхвърли всички функционални, изчистени вещи, накупени от „Потери Барн“, и обяви, че ще ги заменим с мебели в колониален стил. Но за нея това не означаваше просто да отидем до най-близкия шоурум на „Етън Алън“ и да напазаруваме кресла „Уилямсбърг“ с облегалки от изкуствена кожа. Вместо това всичко в нашия нов дом трябваше да е със сто процента гарантиран произход от епохата на федералистите. В течение на месеци Бет се вихреше из антикварните магазини от нас до Ню Лондон в търсене на оригинални дървени кревати от времето на шейкърите, автентични шкафчета за обувки от онези, които са използвали бостънските китоловци, дори си набави пейка от протестантска църква в Провидънс. Освен другото, всяка мебел беше придружавана от съответната история за произхода си. Според Бет, Томас Джеферсън бил чукал една от любовниците си на нашия френски диван. А трите автентични кърпи от Нова Англия, които висяха в банята ни, били плетени на ръка от доведената сестра на Даниел Уебстър… или беше от сляпата му.