Шестгодишната Сара изчезва безследно, докато се пързаля на шейна заедно с най-добрата си приятелка. Разследването тъпче на едно място, а единственият заподозрян, бившият свещеник Джона, когото подозират в отвличането на други две деца преди години, е на смъртно легло, болен от рак. Бащата на Сара вече пет години издирва дъщеря си, твърдо решен да намери начин да изтръгне истината от Джона, преди да я е отнесъл със себе си в гроба. Романът „Да помним Сара“ на Крис Муни е сред онези криминални четива, които се запомнят завинаги, особено от ценителите.
Крис Муни живее край Бостън със семейството си и е автор на четири романа за Дарби МакКормик. Той е голямата надежда на американската криминална литература и огромните тиражи на книгите му са на път да я оправдаят.

---

– Тате, имам нужда от теб.
Плачът на Сара се носи през тъмата в къщата.
– Тате, моля те!
Майк отхвърля завивките и се отправя към коридора, а когато отваря вратата към спалнята на Сара, я заварва цяла обляна от слънчева светлина. Изпънала се е в леглото, покрила глава със завивките. Сега забелязва, че къщата е разположена върху ледена кора, която се простира на километри във всички посоки. Ледът изглежда здрав. Може да издържи тежестта на постройката без никакъв проблем.
Една от възглавниците на Сара е паднала на пода. Вдига я и забелязва някаква жена, изправена край прозореца.
Майка му.
– Не можеш да имаш вяра на леда, Майкъл – проговаря тя. – Мислиш, че си в безопасност, а той изведнъж се пропуква без видима причина. Попаднеш ли във водата отдолу, няма никакво значение колко добре плуваш, дрехите ще те повлекат към дъното и ще се удавиш.
Обажда се Сара:
– Защо не ми обръщаш внимание?
Майк дръпва одеялото. Не може да съзре лицето, но отново чува плача й, не може да я спре по друг начин и затова затиска лицето й с възглавницата, натиска ли, натиска, докато майка му запява парче на „Битълс“: "Утрешният ден не знае". Пее го всеки път, когато се ядоса.
Събужда се, а сърцето му ще се пръсне в гърдите.
Сънят е още жив в неговото съзнание, но лицето на Сара си остава все така неуловимо. Затваря очи, диша дълбоко и се опитва да я догони. Фанг, с всичките си шейсет кила, хърка редом в другата половина на огромното легло, където преди спеше Джес. Понякога, подгонена от кошмар, помежду им лягаше Сара. Ама какво въображение има това момиче! Внушила си е, че под леглото й живеят чудовища и няма как да ги пропъди, освен ако не запали фенерче и не го остави да свети отдолу през цялата нощ. Майк вижда телцето й, омотано в чаршафа, а до нея лежи розовото плюшено мече, с което никога не се разделя. Розовото е любимият й цвят. Веднъж Сара изсипва голяма опаковка безалкохолно на прах в пералня с бяло пране, понеже искала всичко да й е розово. Сара пъхва сандвич с фъстъчено масло в отвора на видеото. Сара се измъква от детското си легло, докопва маркерите от бюрото и започва да рисува върху стената над леглото. Представя си я съвсем ясно: изправена в леглото, насочила маркер към стената, където е нарисувала тяхната къща, изпъстрена с щрихи в кафяво и пурпур, със синя морава и зелено слънце отгоре, но все така не може да види лицето и от това го побиват тръпки на ужас.
Майк отваря очи и се взира в тавана.
– Не съм те забравил, захарче – произнася той отчетливо в празната стая. – Просто на тати му е трудно да си припомни всичко.
Тати.
Телефонът звъни. Майк скача, обръща се и протяга ръка към безжичната слушалка, пъхната в конзола на стената. Фанг надига глава, взира се сънливо.
– Ало.
– Ще умра в мир – задъхва се Джона. – Това не можеш да ми отнемеш, ясно ли е? Нито ти, нито полицията, нито журналистите. Стой настрана от мен или този път ще те пратя да изгниеш в затвора.

*

Патрулни коли блокират входа към Хълма. Самотен полицай е застанал по средата на "Ийст Дънстабъл Роуд" и маха на участниците в оредялото нощно движение да не спират. Майк паркира камиончето край бордюра, отваря вратата, изскача навън и се устремява към полицая под завалелия на едри, тежки парцали сняг.
Полицаят се оказва Чарли Рипкин, партньорът на Бавния Ед.
– Мерик е на върха – съобщава Рип, като плъзва поглед встрани от Майк, покрай мигащите с бели и червени светлини патрулни коли, нагоре към прожекторите на Хълма. – Върви при него.
Близо до мястото, където Майк е оставил люляка тази сутрин, са забити четири колчета с опъната между тях жълта лента. Двама цивилни детективи стоят откъм вътрешната страна и си приказват, насочили погледи и лъчите на фенерчетата си към някакъв предмет зад лентата, скрит под пластмасово покривало.
Мерик изниква иззад снежната завеса с чадър в ръка. Както обикновено, черната му коса и мустаци са акуратно пригладени. Всеки път, когато го види, Майк не може да не извика в съзнанието си образа на този мъж такъв, какъвто често го вижда в църквата – набит, с подобна на круша глава, облечен в изгладени панталони в цвят каки и изрядна риза, който пристъпя по пътечката с кутия за пожертвования в ръка. Дори с висналия на кръста деветмилиметров револвер той не загубва благия си вид.
– Да идем ей там – предлага Мерик и Майк го следва към мястото, където са застанали двамата детективи. Единият, нахлузил рекламна бейзболна шапка на "Ред Сокс", смушква колегата си и двамата се разделят. Майк забелязва, че носят латексови ръкавици, което означава, че каквото и да има под покривалото, става дума за веществено доказателство.
Мерик застава над синьото покривало. Майк е застанал под чадъра на полицая, докато гледа как детективите хващат покривалото откъм двата края и внимателно изтърсват снега от него, преди да го отстранят.
Майк съзира розов оттенък и дъхът застива в гърлото му.
Детективите отстъпват назад и Майк усеща три чифта очи да забиват поглед в него.
Пръв проговаря Мерик:
– Искам да знам дали това тук принадлежи на дъщеря ти.
Розовото зимно яке на Сара е с вдигнат догоре цип. Качулката е прегъната напред, двата ръкава са изпънати покрай дрехата. От единия стърчи парче дърво – на пръв поглед летва с размери пет на десет сантиметра.
Якето на дъщеря му е нахлузено върху кръст.
Що за дебелашка шега!
Много отдавна, през онези първи няколко седмици, докато полицията проучва Джона, и даже доста след като той се превръща в главен заподозрян, пощенската кутия на Майк пращи по ръбовете от анонимни писма, чиито автори твърдят, че знаят какво е станало със Сара. Някои са изпратени от затворници с тежки присъди, които се надяват да изтъргуват известна част от тях срещу някаква информация, но повечето са без подпис и съдържат пълни измишльотини, като изключим няколкото, които, поради останали непонятни за Майк причини, заявяват, че прилагат парченца от облеклото на Сара. Например от розовото яке.
Пълни глупости. Джес има навика да купува дрехите на Сара в комплекти по два. Тя е дете, което ги износва бързо. Резервният екип за сняг е изпратен в лабораторията на ФБР и оттам пристигат резултати от анализа: дрехата е изработена от фирма в Северна Каролина, наречена "Бизмаркет", а розовият модел е сред най-популярните в каталога им и се продава на всеки ъгъл в целия Североизток.
И това сега е поредната шегичка – изява на нечие болно съзнание, на някой тъп задник, отегчен от собствения си живот, решил да го разнообрази, като се домъкне тук посред нощ и остави това нещо, нахлузено върху кръст.
Детективът с шапка на "Ред Сокс" протяга ръка и отгръща качулката, за да види Майк етикета. Вторият детектив щраква електрическо фенерче.
Майк се навежда напред, бавно и несигурно, сякаш се страхува, че якето може да се хвърли към него и да го прегърне.
САРА СЪЛИВАН пише с големи черни букви върху белия етикет.
– Почеркът е на Джес – промълвява Майк. Спомня си отлично оня ден в кухнята, когато тя изписва с черен маркер името на Сара върху етикета на "Бизмаркет". Този надпис откъм вътрешната страна на дрехата представлява подробност, която не е била публично достояние. – А джобът?
Детективът с бейзболната шапка хваща с два пръста ръба на левия джоб и го дръпва, за да покаже отпрана част от шева – друга подробност, която не е била съобщавана.
Майк не е подозирал, че сърцето му е способно да тупти с такава скорост.