Проф. Иван Маразов

В новата си поетична сбирка „Щерна” Иван Гранитски се отправя към мирогледни глъбини, които предизвикват нашата логика и ни въвеждат в свят, в който измеренията са съмнителни, бинарните структури са изтрити, точните ориентири са смущаващо размити, сравненията са плашещи. В този свят поетът се чувства “между Да и Не разполовен”, също като тракийския певец Орфей, разкъсан в разделеното си общество. Как възниква този свят? Естествено като реакция на самата ни действителност. Но защо приема такъв облик, какво определя метафорите и сравненията, откъде идват образите? Ще се опитам да направя митологичен анализ на тази стихосбирка, защото във всяка поема откривам дълбинни архетипични извори. Авторът е убеден, че Той осъзнава, че новата реалност, която създава в стиховете си, е форма на “битие на мита”, която само за логиката е Небитие.
Интертекстуалният митологичен прочит на тази стихосбирка ни води до нейния “вътрешен текст”, който преминава през отделните поеми. Програмното стихотворение “Щерна” ни въвежда във философията на поетичната сбирка. Съзерцанието минава през “щерната на пустотата”, в която опозициите се размиват, защото се оказва, че са едно и също: временно и постоянно, начало и край, Зло и Добро, Не и Да, път и неопределеност, светлина и пустота. От митологичен аспект светът на стихотворението е преобърнат, това е образът на “опак свят”, в който началото и краят съвпадат. Дори да осъзнаеш, че “познанието не е вън, а вътре в теб”, то, “душа на светлината”, ще те отправи отново към “щерната на пустотата”. Митологичната представа за времето е циклична (сякаш за да отговори на тази представа, Гранитски създава цикъла “Четирите годишни времена”). А в “Щерна” тази представа е сведена до абсурдните автоматизми на “безсмисленото повторение”. Липсата на диференциа­ция на нещата, която е предпоставка за хаос, срещаме и в “Гравюра” (поетичен анализ на знаменитата “Меланхолия” на Дюрер):
Образът на пустотата силно присъства в стихосбирката. Той приема очертанията на “щерна”, “бездна”, “Небитие”, “Нищото”, “тъмна страна”, “тъмен край”, “здрач”, “пустиня”, “пустош”, “забрава”, “самота”, “последният”, “зима”, “пладне”, “мантията на нощта”, “ждрело”, “усои”, “слепи могили”, “кървава мъгла”, “пепелища” и т.н. Метафора на социалния стрес, на безнадеждността, на забравата, на смъртта, “мълчаливото пространство” обозначава дивия, неусвоения свят.
Архетипът на “пътя” е особено силно застъпен в тази сбирка (“Врата”). Пътят е самовглъбяването, “докато съвсем изчезнеш”. По този безкраен път самият човек е “Врата към тайната”, а към нея водят седем (!) стъпала. Подсъзнателно авторът вижда “невинността на пътя” в неговото начало. Тогава
Но героят, както в мита и епоса, по своя път - “скиталчество безкрайно из пустинята”, среща антагонистите, които трябва да преодолее в “отчаяна борба”: чудовища като “аспиди” и “грифони”, “харпии и скорпиони”, “горгона”, “дракони”. Освен това той се сблъсква с
Това е “пътят към себе си”, по време на който героят губи “собственото Аз”, и едва в края на скитанията си, гол като новороден, стига до “окончателното просветление”.
Опозицията “мрак/непосветеност – светлина/посвещение” е дълбоко застъпена в много от стихотворенията. Светлината/тайно знание е наградата в края на пътя.
Разбира се, архитектурният образ на вратата и прага както в мита, така и в обреда се свързва с идеята за преход, която е основна в инициацията. Няма преходен обред (ср. знаменитите “rites de passage” на А. Фан Генеп) без наличието на врата в него: да си спомним само оформлението на този топос в тракийските гробници. Вратата, точката, разделяща “вън” и “вътре”, “тук” и “там”, “наше” и “отвъдно”, е неизменен знак на граница. Преминаването през нея символично означава преход в ново статусно състояние.
Брачният образ на смъртта се появява в гробничната живопис от Тракия и пак в “белите одежди” на принцесата от Казанлъшката гробница, в бялата щукатурка на гробниците от Долината на царете или в “белия рай” (Когеон, Ганос) на траките.
Митологичната картина на мирозданието е нарисувана не само концептуално (като Хаос и Космос), не само като пейзаж, но и като населяващи я същест-
ва – знаци на определени социални идеи. В избора на животните отново съзирам митопоетични основания: щурци, мравки, паячета, лястовици, косове, щъркели, соколи.
Асоциирането на хищната птица с дъба е чисто индоевропейска метафора – царската птица вие гнездо в клоните на царското дърво.
Като познаваме словоохотливостта на Гранитски в битовото му поведение, изглежда странно това обричане на Мълчанието, което е заявено неведнъж в стихосбирката. То е образ на тайната, но е и ритуално средство за приобщаване към нея. В тази поезия Мълчаливият Гранитски е мистът, “затворен” в обета си да не разгласява сакралната тайна. А тя, както във всяка мистерия, е свързана с представата за живота след смъртта. Като гетския бог Залмоксис той проповядва: От друга страна, мълчанието е тъждествено на забравата или поне я допуска. И авторът, който обвинява епохата си в това, че е “няма”, пита: И тъй като забравата е смърт, той е загрижен дали бъдещето ще запази паметта за славата на героите от миналото – единственото безсмъртие, или: Виденията на Иван Гранитски са не толкова мистични, колкото митологични. Те са родени от “съня на разума” в един свят, който се перчи да е разумен, добър и просвете`н. Те са мълчалив вик в разтопената жарава на пладнето в щерната на пустотата.