Рени Врангова е една от първите актриси у нас, които се осмелиха да излязат на свободния пазар вместо закрепостяващия щат в трупата. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър при проф. Крикор Азарян във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1989). Дебютира в ролята на Пинокио („Пинокио” по К. Голдони) в Перник. Творческият й път преминава и през театър „София”, докато през 1992 г. не се присъединява към трупата на Народния театър “Иван Вазов”. Оттогава не спира да доказва, че е една от звездите му. Участва в хитовите постановки на Народния театър „Хъшове”, „Дон Жуан”, „Слуга на двама господари”, “Пигмалион”, “С любовта шега не бива”, “Женитба” и “Вишнева градина”. Получава „Аскеер 2006“ за ролята си на Изабела в “Дон Жуан”. Омъжена е за режисьора Александър Морфов.

---

- Г-жо Врангова, как започна 2011 година за вас?
- С много работа. Посрещнах Нова година в театъра. Играхме „Полет над кукувиче гнездо” на 31 декември и на 3 януари започнахме репетиции. Не ми е за първи път, но за първи път играх представление на самия 31-ви. Мисля, че никой не очакваше, че залата ще се напълни до последния ред. За хората, които ни гледаха, беше наистина изключително преживяване.
От една страна, 2010-а беше хубава година. От друга, загубихме приятели, колеги. Случиха се и лоши неща.

- В най-новата постановка на Народния театър,„Полет над кукувиче гнездо” играете главната женска роля - сестра Рачид. Партнира ви Деян Донков. Какво се получи от сблъсъка на сестра Рачид с Макмърфи?
- Деян е един... за него ми идват винаги едни клишета: прекрасен, брилянтен, изключителен партньор. Не ми е за пръв път да играя с него и в „Дон Жуан ” играем заедно на сцената. Много е внимателен, работи за другия, старае се другият да се чувства добре. И понеже е безкрайно талантлив и енергичен, тази негова енергия се предава и на другите около него. И се вижда и в спектакъла. Резултатът - много пълни салони и няма билети.
За мен тази роля бе трудна, защото е далеч от мен. Не спирам да работя върху героинята си. И с течение на времето тя все повече ми се услажда. Допада ми, когато хора, които са гледали, ми кажат: „В такова нещо не сме те виждали досега!”

- Каква е представата ви за лудостта след тази постановка?
- Лудостта... Лудостта в спектакъла се среща и в живота, тя е реална. Понякога се страхуваме да признаем пред себе си и пред другите, че сме слаби, и предпочитаме да получим диагноза луд. Така ни е по-удобно. Това е лудостта.

- Как се чувствате под режисурата на съпруга си Александър Морфов?
- Много ми харесва! Много ми харесва и не защото ми е съпруг, а защото е точно такъв режисьор. Малко е смешно да го хваля аз. Трудно ми е да го представя само от гледна точка на актьора. Не съм само аз тази, която обича да работи да с него. С него репетициите са удоволствие и забавление. Той умее да създаде трупа, в която всички да се заобичат, да са готови да направят всичко един за друг. Работата е обща, измисляме заедно. Има една енергия, която минава през всички. Слава богу, не съм единствената, която мисли така. Тези, които са работили със Сашо, могат да разберат чувството. Знам, че за тях е също толкова приятно, колкото и за мен.

- Коя е любимата ви роля?
- Много пъти ми задават този въпрос и всеки път ми е трудно да отговоря. Нямам. То е като с децата. Не можеш да кажеш кое ти е любимото. Всички ги обичаш еднакво. Всички те са преживени, родени от теб и затова аз лично не мога да определя... или може би най-верният отговор е последната.

- Кои са другите проекти, в които предстои да ви гледаме?
- В момента репетираме една нова американска пиеса - „Август в Оклахома”, написана е през 2007 година. Има „Пулицър“, играе се на най-големите световни сцени – Бродуей, Лондон, Москва и още други, които не мога в момента да изброя. Доколкото знам, скоро ще започнат и снимки по нея с участието на Мерил Стрийп и Джулия Робъртс. Премиерата е на първи февруари. Режисьор е един наш колега, българин – Ясен Пеянков. От много години той работи в Щатите в един от най-добрите театри в Чикаго.

- Вие участвате в много представления, които от години не слизат от репертоара на Народния театър. Кое все пак е рекордьорът?
- Най-старото, което между другото играх, е „Пигмалион”. То е на 13 години на покойния вече Леон Даниел. То е толкова хубаво, салонът е пълен всеки път. Публиката се забавлява много. Това се дължи освен на добрата пиеса на Бърнард Шоу и на майсторската работа на покойния вече Леон Даниел. Така е направен този спектакъл, че той продължава да стои стабилно на сцената на Народния театър. На мен продължава да ми носи огромно удоволствие. Въпреки че вече съм извън възрастта на този образ. Не знам как ще се разделя с тази пиеса. Други подобни са „Хъшове” и „Дон Жуан”.

- Реформата в театъра, държавните субсидии... в този ред на мисли задължително ли е държавата да помага на театрите и до каква степен театърът сам трябва да разчита на себе си?
- Задължително е. Но след като помага, тя би трябвало да има изисквания към това, какво се прави. Дали то е на добро естетическо ниво, да следи дали има публика, посещаемост. Разбира се, това е много относително. Зависи от това, кой ще следи тези неща. Може би колкото един театър е доказал нивото си, толкова повече държавата трябва да му помага. Но, пак казвам, всичко е много относително. Това са някакви предписани правила, които вече отдавна са измислени и работят. Ние можем да вземем добрите примери. Вариантите са много. Във всеки случай хората в театъра са много обезверени от тази реформа. Тя трябваше да започне преди двадесет години

- А не трябва ли артгилдията сама да измисли и предложи нужните реформи на културното министерство?
- Колегите в лицето на съюза на артистите се опитват да направят това. Аз лично единственото, което можех да направя, го направих. Реформирах сама себе си - от десет години съм извън щата на Народния театър. Щатът е несъвместим с актьорската дейност. Щатът превръща артистите в чиновници с работно време. Това не е за артистите.


Интервюто взе Милена Галева