Кой е собственик на класиката?
Да си академик очевидно е голямо признание за научни заслуги. Но това звание не дава право никому да се чувства прав във всичко и във всичко да афишира лични заслуги, всезнайство и умения, както и да разбутва с лакти и да се държи като слон в стъкларски магазин.
Творбите на Стефан Стамболов, издадени от изд. „Захарий Стоянов“ в поредицата „Българска класика“, предизвикаха гнева на акад. Иван Радев от великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Академикът предявява финансови претенции към „Захарий Стоянов“, завежда съдебен иск и разтръбява из литературния печат, че е ограбен, защото преди време е подредил творбите на Стамболов, издадени в книга на друго издателство.
Спорът предстои да бъде решен в съда. Но той даде повод на група изтъкнати творци – писатели, артисти, музиканти, художници, да споделят мнението си чия е българската класика и кой има правото да я издава. Между тях са акад. Антон Дончев, Любомир Левчев, Анжел Вагенщайн, Панко Анчев, Маргарита Петкова, Никола Инджов, Георги Константинов, Андрей Андреев, проф. Венцеслав Кисьов, Найден Вълчев, Лиляна Стефанова, Eвтим Евтимов, Атанас Наковски, проф. Чавдар Добрев, Димитър Кирков, Петър Велчев, Панчо Панчев, Веселин Стоянов, Деньо Денев, Петко Братинов. „Класа“ публикува тяхното писмо с малки съкращения.
Да си академик очевидно е голямо признание за научни заслуги. Но това звание не дава право никому да се чувства прав във всичко и във всичко да афишира лични заслуги, всезнайство и умения, както и да разбутва с лакти и да се държи като слон в стъкларски магазин. С публичните си изяви в съда и в литературния печат по повод издаването на тома с избрани творби на Стефан Стамболов Иван Радев използва званието си като прокурорска мантия,за да обвинява и пледира за сурови присъди за директора на издателство „Захарий Стоянов”, като същевременно напомня на останалите, че всичко, до което се е докоснал, му принадлежи завинаги. Добре, открил си неизвестни произведения на един писател, пръв си ги публикувал и коментирал, означава ли, че сам си ги писал и никой след тебе няма право да ги публикува, изучава, коментира? С какво право Радев отнема възможността на други да включват под една или друга форма тези произведения – дори когато съставителят и издателят добросъвестно посочват неговите заслуги?
Радев иска да му се заплати хонорар и дори е шантажирал издателя Иван Гранитски, за да оттегли съдебния си иск. Е, късната уговорка, че парите щял да използва с дарителска цел, никак не оправдават постъпката му, защото не е била направена предварително, а под напора на обстоятелствата, и защото вече обществеността бе уведомена за шантажа му.
Цялата работа е в това, че библиотека „Българска класика” е замислена, започната и осъществявана, без да е питан Радев. Но защо трябва да го питат? Званието „академик” (професор – също) не е никакво основание да се смяташ за най-голям специалист в литературната история и критика; то не дава никому основание да се смята за ценител и вездесъщ в проблемите на литературната история – особено при определяне кой да бъде включен в класиката и кой да остане извън нея. Библиотека „Българска класика” на издателство „Захарий Стоянов” отдавна е станала важен литературоведски и културологичен факт и е един от сводовете на българското литературно класическо наследство. Може и не всичко в нея да е на високо равнище; да не са малко слабостите в подбора на творбите, в статиите и студиите, които придружават всеки отделен том. Но българският читател вече има събрани в повече от 150 тома всички български писатели класици.
Радев би трябвало да знае (нали е професор и академик), че всяко време има своя представа и свои критерии за „класика” и „класичност”. Появата на нови имена винаги пренарежда историята и размества йерархията вътре в нея. Това е естествено и нормално. Ако някои имена не се изучават в курсовете на отделни преподаватели, то не значи, че не принадлежат към образците. По-скоро нека запитаме защо съответните преподаватели не ги включват в своите учебни програми. Самият Радев не харесва и не цени високо Добри Немиров, Георги Кирков, Димитър Благоев, Димитър Подвързачов, Михаил Берберов, Дамян Дамянов, Дончо Цончев, Любен Дилов и др. Ние не се учудваме на вкуса му, защото знаем от неговите критически опуси какво харесва. Няма да изреждаме любимите му автори, нито да цитираме с какви думи доказва правотата си, за да не сваляме още равнището на започналия от него спор, пък и кой ли ще си спомни за повечето от тях днес. Вкусът и умението да цениш и анализираш могат да се развиват, но не се имплантират. Не се и даряват, нито се предоставят под наем или назаем. Тях или ги имаш, или ги нямаш.
Няма как обаче накрая да не кажем и още нещо, което в някаква степен се отнася и до морала, и до политиката, и до известността, и до титлите на Радев, от които едва ли някой ще се стресне. Той зачена един спор, в който писмените му изяви са толкова тромави и убоги, че не бихме се занимавали с тях, ако не засягаха все пак морала и литературата, а и авторитета на едно издателство и издаваната от него библиотека „Българска класика”. Колко са българските издателства, които издават толкова български автори; колцина са тези, които се грижат за българската литература? При това да ги издават красиво, бързо, качествено? Малко са, разбира се, и точно поради това винаги ще се намира по някой акад. Радев, който да оспорва и опорочава направеното и все с уговорката, че защищава принципи и морал.
За съжаление академикрадевци се срещат под път и над път. И са неуморни, многоръки, неутолими и завистливи. Но за щастие не всички са като тях. И това ни дава надеждата, че академикрадевци не са всесилни и вечни.