Биографията на легендарния писател Габриел Гарсия Маркес, озаглавена “Един живот“, излиза у нас на 6 декември благодарение на „Унискорп”. Изданието е подготвено специално за Софийския международен панаир на книгата. То е още по-ценно заради факта, че литературните агенти на Маркес забраниха той да бъде издаван в България заради нарушаване на авторските права. Маркес е един от най-популярните съвременни писатели. Носител на Нобелова награда за литература (1982 г.) и на множество други награди, той превръща своя живот и родината си Колумбия в пленителна приказка. Джералд Мартин е официалният биограф на Маркес и личен негов приятел. Повече от петнайсет години Мартин интервюира над триста човека, сред които Фидел Кастро, Фелипе Гонзалес, четирима президенти на Колумбия, писателите Карлос Фуентес, Алваро Мутис, Марио Варгас Льоса и Томас Елой Мартинес, които разказват за Маркес. Джералд Мартин е професор по съвременни езици в Университета в Питсбърг и старши научен сътрудник и професор по карибски изследвания към Лондон Метрополитън Юнивърсити. Посетил е всяка държава в Латинска Америка и е писал много за континента.

Из книгата

Гарсия Маркес е поканен от културния отдел на Министерството на външните работи на Мексико да изнесе лекция и въпреки че обичайно в такива случаи отказва, сега се съгласява, макар и с уточнението, че по-скоро е склонен да проведе литературно четене, отколкото разговор. Винаги самокритичен и ангажиран с качеството на работата си, сега той е обезпокоен, че се е изгубил в създадения от него, Алваро и Мария Луиса свят и че техният ентусиазъм по отношение на идеите му може да го е хипнотизирал:
Седнах на осветената сцена, докато редовете на “моята” публика тънеха в тъмнина. Започнах да чета, не помня точно коя глава, но с напредването на текста в определен момент в залата се възцари такава тишина, а аз бях в такова състояние на напрежение, че изпаднах в паника. Спрях и се взрях в тъмнината. След секунди различих лицата на седналите на първия ред и всъщност забелязах, че очите им са широко отворени. Съвзех се и продължих спокойно да чета. Хората наистина поглъщаха думите ми; и муха не смееше да забръмчи. Когато свърших и слязох от сцената, първата, която ме прегърна, беше Мерседес, с особено изражение на лицето – мисля, че понеже тя ме погледна с такова изражение на лицето за първи път, откакто се оженихме, аз осъзнах, че ме обича!... За да мога да пиша, от година вече се оправяше почти без пари и в деня на литературното четене изразът върху лицето й ми даде увереността, че книгата върви в правилната посока.
[…]
В началото на август 1966 г. Гарсия Маркес придружава Мерседес до пощата, за да изпратят до Буенос Айрес завършения ръкопис на “Сто години самота”. Двамата са като оцелели след катастрофа. Пакетът съдържа 490 печатни страници. “Осемдесет и две песос”, рекъл пощенският чиновник. Гарсия Маркес гледа как Мерседес рови в портмонето си за парите. Имат към петдесет песос и могат да изпратят половината книга: Гарсия Маркес кара мъжа зад гишето да отнема листа като резени бекон, докато петдесет песос се окажат достатъчни. Прибират се у дома, залагат радиатора, сешоара и пасатора, после се връщат в пощата и изпращат втората част. Когато се прибират, Мерседес спира и се обръща към съпруга си: “Е, Габо, сега остава и книгата да не струва!”