Иван Гранитски

С годините пластическите внушения и визии на Любен Зидаров стават все по-свежи и жизнени. От света на илюстрацията, където без съмнение е един от най-емблематичните съвременни български творци (достатъчно е да си припомним неговите блестящи илюстрации към Андерсеновите приказки или прекрасното изобразително тълкувание на Асен Разцветников), по съвършено непосредствен и лежерен начин той се потопи в магията на акварела и маслените бои.
В продължение на повече от трийсет години художникът не спира да ни изненадва с великолепните си опи­ти да претворява лирическите пулсации на природата. Зад обикновено наивистичната фактура ние откриваме пласта на мъдрото философско разбиране за вечния и неотменен кръговрат на живота. Както е например в „Есен в червено“ или „Пролетна песен“. Като че ли всичко в тези творби пее – магарета, птици, угари, ливади, насекоми, дървета, хълмове. Авторът не само се любува на природата, но и я поетизира. Зад тези прелестни пасторални серии прозират тънко чувство за хумор, незлобива ирония, простодушие, първичност и нежност. Това добре можем да усетим в „Задушница“, „Циганско лято“, „Селска кавалерия“, „Настъпване на нощта“. А в „Галактики“ оставаме поразени от невероятния паралел между звездната галактика и поетичното хоро на група магарета.
Въобще Любен Зидаров е майстор на аристократичната самоирония, на анекдотичния рисунък и закачливите пластически сюжети. Неслучайно години наред той се опитва да автопортретира в различни състояния и ракурси и по този начин да открие колкото е възможно повече психологически пластове на собствената си личност. В поредицата от автопортрети не може да не се впечатлим от „Доволен автопортрет“, „Без вдъхновение“, „Белият стол“, „Далечен спомен“, „ТАТОлитарен автопортрет“, „Човекът и трудът“, „Черен понеделник“, „Зимен автопортрет“, „Автопортрет в синьо“, „Сърдитият пенсионер“, „Домакински полуден“, „Огледала“... Тук ще открием удивителна способност за самовглъбение, за наблюдение на полярни и антитезисни психологически състояния.
Чувството се движи от меланхолия и мечтание през почуда, съзерцание, покруса. Откриваме строгост и смирение, болка и омиротворение, насмешка и закачка, ирония и одобрение. Но и при автопортретите, и при други творби на Любен Зидаров, като например в „Село Гъзурниците“ и в „Пенсионерски сезон“, и в „Сметище“, ще открием, че гротеската е незлобива, шаржът е лежерен, афористичен и добродушен. Повечето автопортрети напомнят клоунски маски. Почти винаги са издържани в бледосиня и призрачна бяла гама. А прелестните лирически въздишки, посветени на родната природа или село, носят свеж колорит, невероятно многобагрие и вътрешна освободеност. Така е в „Късен сезон“, „Изгорялата царевица“, „Паркинг“, „Морскосиньо“, „Ветерани“, „Крос“, „Селски декор“. Любен Зидаров се опитва да разгадае селската космогония, реалистичното и битово приземеното и в същото време – символното, глобалната метафора на националната психология. Затова любими негови персонажи са магарета, птици, селянки, насекоми, лодки, облаци.
Този художник обича да одухотворява и безличност­ното на пръв поглед. Например в „Старост“ виждаме как една пейка може да бъде печална, даже залезът е меланхоличен, тежък, зареден с мрачни предчувствия. Но и в деформациите, доколкото си ги позволява авторът, няма да открием острота и злъч, няма карикатурна деструкция, а симпатия, благост, патриархална мекота и заобленост. От такава гледна точка акварелите на Любен Зидаров са лирико-пластически миниатюри, цветови въздишки, игра на отблясъци и полутонове, предизвикателна цветова разкрепостеност.
Творецът много обича морските пейзажи. В тях го привлича очевидно изначалното спокойствие, одухотворяването на привидно студеното, човешкото дишане на фактурата, пустите плажове носят очарованието на дискретност, топлота, камерност, индивидуални размери и мащаби. Самотен чадър или лодка, изтеглена на брега, или философски разхождащ се гларус носят много повече подтекст от пластическа и фигурална бъбривост и претенциозност. Така в акварелите си майсторът постига аристократична небрежност и съзнателна недоизказаност. Той като че ли държи много на недовършения фрагмент, на загадката.
Лаконизмът, смелото използване на декоративни принципи, упоритото себевглеждане в безкрайността на собствената душа (неслучайно Светлин Русев посочва, че нашият автор е „основоположник на нов сатирично-автобиографичен жанр в живописта“) – всичко това превръща Любен Зидаров в един от най-интересните и ярки съвременни български художници. Много може да се говори за майсторството му на илюстратор – в това отношение той е създал цяла школа. Но за нас по-интересно беше да надникнем в причудливия и привлекателен пасторален свят на селските, морските и градските пейзажи, както и да поразмишляваме върху невероятната поредица от автопортрети, създадени от този живописец.
Любен Зидаров – майсторът на аристократичната самоирония, изтънчен разказвач на идилични истории, метафорист на баграта, философ на самопознанието.


Из биографията на твореца

---

Завършва живопис в Художествената академия в София през 1948 г. при проф. Илия Петров.
Илюстрирал над 200 литературни произведения от български и световни автори.
Негови творби са притежание на: НХГ, СГХГ, окръжните художествени галерии в страната, Дворец „Сент Джеймс“ – Лондон, Галерията на университет „Хонг Ик“ – Сеул, Корея, частни колекции в Канада, САЩ, Италия, Норвегия, Финландия, Швейцария, Австрия, Германия.
Носител на Златен медал от изложбата „Изкуство на книгата“ – Лайпциг, 1965, Сребърен медал – Москва, 1974, и на Почетна грамота „Х. К. Андерсен“ – Атина, 1980, за илюстрациите към Андерсенови приказки; на Голямата награда на СБХ на името на Борис Ангелушев, 1976, за илюстрация, и на наградата „Славяна“, 2006, за живопис.
Преди броени дни излязоха от печат албумите на Любен Зидаров „Акварел“ и „Автопортрети“, дело на изд. „Захарий Стоянов“. Те ще бъдат представени днес, 15 ноември, в 14 часа, в кафе „Мико“, ул. „Боян Дамянов“ № 7 (срещу БНБ печатницата), където е подредена изложба на големия художник.