- Ваня, кое ви провокира да създадете романа „Стъклен дом“?- Това един общ проект. Аз съм само изпълнител. Войник. Даде ми се задача и подпалих мотора. Хубавото в случая беше, че задачата беше прекрасна. За първи път у нас се пише книга по филм. От друга страна, е радостно, че се появи този филм, по който спокойно може да се напише книга и да знаеш, че в това има смисъл. Бях следила сериала с интерес. Историята е добре измислена и добре разказана. Вълнувах се и чаках всяка следваща серия. Е, кой не иска да е част от това? Каква по-добра провокация? Все едно ме попитаха: „Кажи ни сега, Ваня, какво мислиш ти за сериала „Стъклен дом”?” И Ваня айдеее – 519 страници отговор...
- Каква е идеята вътре – каква история разказва книгата?
- Историята от първия сезон на сериала. С прибавени биографии на героите, които камерата не ни показа, може би неслучайно... Всъщност романът е моят прочит на тази история.
- Приликите и разликите с филма "Стъклен дом"?
- Приликата е в сюжета. Разликите са в похватите. Думите са благодатен материал и можеш да си правиш с тях каквото си искаш. На места е разказано като във филма. На други няма нищо общо. Мислите на героите излизат извън думите им. Локациите са повече. Отделно с редакторката Пепа Георгиева, с която заедно писахме, си позволихме да коментираме това, което се случва, и се получи весело дори и в някои драматични моменти. Тези дни имах четения в Пловдив и София. Интересно е, че хората се забавляваха от това, което чуваха. Смяха се и ръкопляскаха. И като че ли бяха изненадани, че е толкова различно. Останаха с впечатлението, че това е доста забавна книга. Да, наистина има много смешни моменти в книгата, ама има и такива за плачене.
- Как се отнесе към вас сценаристът на сериала – подкрепи ви или...?
- Теодора Василева се отнесе към мен изключително топло и подкрепящо, въпреки че в този момент правеше сериите от втория сезон и нямаше никакво време. Гледах да не й досаждам много, но се налагаше от време на време да я занимавам със себе си. И нямаше как. Имаше важни моменти, за които трябваше да се вземе решение - и Теди, и продуцентът Митовски бяха хората. Искаха да издам по деликатен начин линии от новия сезон. Всички, които са прочели вече книгата, след като изгледат новите серии, ще навържат някои неща, които може би са ги озадачили. Много съм й благодарна на Теодора Василева. Първо, че ми обърна внимание в страшно напрегнат за нея момент, и, второ, че работейки върху сценариите на филма, все едно бях на училище по създаване на образи. И по писане на диалози.
- Имате ли предложение да присъствате в сериала самата вие - като актриса или певица?
- Нямам. Но не им пускайте тази идея. Няма да стане. Няма да е полезно за никого.
- Откъде идва страстта да пишете?
- Всяко момиче води дневник. И аз имах такива. Даже си пазя един. Срам ме е да го отворя. Опитвала съм, но го затварям веднага. Всяко момиче пише стихове. И аз пишех. Пазя си тетрадката – умопомрачително нелепи са. Когато пораснах, прочетох „Естествен роман” на Георги Господинов. Там видях един мъж, който страшно честно е разказал за провала на брака си. Току-що се бях провалила и аз. И се вдъхнових. Взех да разказвам на един файл в компютъра си. Без идея, че някой ще го прочете. После написаното ставаше все повече и все по-смислено. И реших да го пратя на конкурса за нов български роман „Развитие”. Там пък едни големи български литературни имена, членове на журито, взеха, че харесаха написаното. И номинираха моя „Образцов дом”. После се появи на книжния пазар. После заваляха писмата – стотици писма. От жени, които са открили себе си в написаното. Имаше и мъже, и те бяха развълнувани. И така се появи страстта. Моите читатели я предизвикаха. Преди това писането беше просто личен дневник. Да чукна на дърво, и след пет мои книги те продължават да искат да ме четат, не им омръзва.
- По-лесно ли е да се пише текст за песен?
- За да пишеш текст за песен, най-важното качество, което ти е нужно, е да си музикален. Да усещаш музикалната фраза и да сложиш отгоре й най-правилната сричка и по-точно най-правилната гласна, която е удобна за пеене. Писала съм много текстове, които са ми били връщани от изпълнителите с подобен мотив. После съм променяла римите според техните разбирания и се е получавала пълна скука. Писането на текстове е занаят и здрави нерви. Така че не е много лесно. Но при мен има едно правило, което се оформи с опита – ако изпълнителят е интелигентен, усмихнат, ако ти се довери напълно – текстът се нанизва сам за десет минути. Ако е претенциозен и сам не знае какво иска, се мъчиш с дни и накрая нищо не става.
Как гледате на случващото се в областта на културата днес - реформи, сътресения...
Като на някаква страшна несправедливост. Не може да няма пари за кино в момент, в който „Мисия Лондон” надмина „Аватар” в нашите киносалони. Когато „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” беше в селекцията за „Оскар”. Когато имаме „Дзифт”, „Източни пиеси”, „Хиндемит” и още няколко филма, които в момента изпускам. Киното ни е във възход, който чакахме от толкова много години. И точно сега му слагат крак и го препъват. Не е готино, че скоро няма да гледаме по театрите постановки на Явор Гърдев, които пълнят салони и трудно си намираш билет. Защото някъде в Русия или не съм много сигурна къде е претрупан с работа и хората ценят таланта м, и най-вероятно му плащат добре. Ами ако изчезнат и Камен Донев и Мариус Куркински нанякъде? Ужасно талантливи млади актьори имаме. Какво ще стане с тях? А какво правят инструменталистите от духовите секции, съкратени от музикалните театри, щото някой е решил, че това е супервариант за спестяване от бюджета? А българска поп музика някой да е чувал скоро? По света радиостанциите излъчват предимно родната си музика. И това даже е установено със закони. Тук звучи само англоезична. Авторските права от излъчвания, които получаваме веднъж годишно, са суми, които един политик харчи на една служебна вечеря. Или неслужебна, няма значение. А доколкото знам, в момента се опитват да прокарат нов закон за авторските права, според който ще получаваме за половин тяхна вечеря. Как да гледам на това? С широко отворени очи и с вързани ръце.
- Коя е вярната формула според вас за оцеляване на българската духовност?
- Не я знам. За съжаление. Скоро гледах по телевизията някакви проблеми с Варненския театър. И се вдигнали едни млади хора и скандират: „Искаме си театъра!” Не знам доколко ще помогне тази акция, но е впечатляващо, че не артистите крещят: „Искаме си театъра!”, а зрителите. Ако народът си иска културата, ако се вдигне, може и да си я получи. Ама народът си иска прехраната и за културата не е сеща. И това е нормално. Имаме и много тъпи поговорки, но „Гладна мечка хоро не играе” се връзва в случая. Така че... ако тези, които ни управляват, искат точно това – един настъпен, невзрачен народ, значи си постигат целите. Жалко обаче, ако целите им са такива. Аз се надявам, че все има някои сред тях, на които им пука искрено за културата. И ще направят нещо по въпроса.
Интервюто взе Иван Върбанов
